РАЗСЛЕДВАНЕ
За разлика от България държавите от ЕС са провели 43 референдума: от приемане на еврото до влизане/излизане от Евросъюза
Референдумите дават на гражданите пряко право на глас по въпроси, които иначе биха били решени от избрани (или неизбрани) представители. По този начин, като инструменти на пряката демокрация, референдумите могат да насърчат участието на гражданите и да легитимират важни решения.
Въпреки че степента, в която държавите-членки на Европейския съюз (ЕС) използват референдуми, варира значително, няколко проучвания показват, че използването на референдуми и други инструменти на пряката демокрация се е увеличило през последните десетилетия, както в ЕС, така и по света, показва изследването „Референдуми по въпроси, свързани с ЕС“, публикувано на сайта на Европейския парламент.

От 1972 г. насам в Европа са проведени 58 референдума по въпроси, свързани с ЕС: за членство в съюза, ратифициране на договори или специфични политически въпроси (например приемането на еврото). 43 от 58-те референдума са свикани от държави членки на ЕС или от страни, които към момента на свикване на референдума са били кандидатки за членство в ЕС, докато останалите 14 са проведени в страни извън ЕС по въпроси, свързани с ЕС (например Швейцария, Норвегия и Лихтенщайн). В същото време, докато по-голямата част от държавите членки са провели един референдум за европейската интеграция, най-вече свързан с членството, само малка част от тях са прибягвали до референдуми по-често.

През последните години референдумите по въпроси, свързани с ЕС, поемат в нова посока. Докато преди това референдумите са засягали главно членството в ЕС и ратифицирането на договори, някои скорошни примери са фокусирани върху въпроси от „съществено национално значение“. Примерите включват референдума от 2015 г. относно предложенията на ЕС за спасителен план в Гърция, референдума от 2016 г. относно схемата на ЕС за преселване в отговор на бежанската криза в Унгария и референдума от 2016 г. относно Споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна в Нидерландия. Референдум за членството на Украйна в ЕС предстои да се проведе в Унгария, обяви премиерът Виктор Орбан.

Референдумите, свързани с членството в ЕС, имат най-висока избирателна активност (средно около 75%) в сравнение с други видове референдуми, определящи съдържанието на членството, като например тези за преразглеждане на договори (общо 66%), предложената конституция на ЕС (50%) и референдумите по политически въпроси (около 40%).
Референдумите срещат силна критика в някои държави, тъй като управляващите не искат да приемат решения, които са взети не от тях, а от народа.

Гласуването на референдуми е въведено в процеса на европейска интеграция през 1972 г., когато Франция провежда първия референдум за разширяването на тогавашните Европейски общности.
22 от 27-те държави-членки на ЕС, както и 3 държави извън ЕС (Норвегия, Швейцария и Лихтенщайн), са провели поне един референдум по въпроси, свързани с ЕС. Предвид традицията си на пряка демокрация, само Швейцария отчита 8 референдума за ЕС до момента, докато в Германия, Белгия, Португалия, Кипър и България все още не е проведен референдум за ЕС. По-голямата част от референдумите за ЕС (24 от 58) се отнасят до референдуми за членство в ЕС, като 7 от тях са се провели в Норвегия, Швейцария и Лихтенщайн.

Степента, в която държавите използват референдуми по въпроси, свързани с ЕС, се различава значително: Ирландия (9), Дания (7) и извън ЕС Швейцария (8) заедно представляват почти половината (24) от общо 58 референдума за ЕС, докато в други държави (напр. Белгия, България, Кипър, Германия и Португалия) не са проведени референдуми.
Референдуми по въпроси, свързани с ЕС (1972-2016)
Референдуми в ЕСРеферендуми в ЕС
Референдуми по теми, свързани с ЕС
Източник: Referendums on EU issues, Micaela Del Monte, European Parliamentary Research Service

Референдуми за членство са организирани в 11 от 13-те държави, присъединили се към ЕС от 2004 г. насам, с изключение на Кипър и България. Трябва да се отбележи, че нито една от шестте страни-основателки (Белгия, Франция, Германия, Италия, Люксембург и Нидерландия) не поставя въпроса за присъединяването пред собствените си граждани. Практиката започва едва през 1972 г., като Ирландия и Дания одобряват, а Норвегия отхвърля членството в ЕС.
Референдумите за членство в ЕС са приети като инструмент за повишаване на легитимността на процеса. Това обаче не важи за България, където нямаше референдум за членството ни в ЕС.
Първият знак, че нещо е на път да се промени, е през 1992 г., когато датчаните отхвърлят Договора от Маастрихт, а французите го одобряват само с малка разлика (51,1%). След това датчаните провеждат втори референдум на следващата година, след като договорят четири изключения.

Референдумите по конкретен политически въпрос, свързан с ЕС, са най-рядко провежданите референдуми, въпреки че стават все по-популярни от 2012 г. насам. Примери за това са датският и шведският референдуми за присъединяване към еврозоната (съответно през 2000 г. и 2003 г.), като и двата доведоха до отхвърляне на приемането на единната европейска валута.
От 2012 г. насам се наблюдава постоянно увеличение на процента на референдумите в ЕС относно политиките на ЕС и за първи път Нидерландия проведе референдум, иницииран от гражданите, относно Споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна през 2016 г., който отхвърли споразумението.
Преди 2012 г. държавите членки, провеждащи референдуми по политически въпроси, включват: Франция, която през 1972 г. проведе първия в историята референдум по въпрос на ЕС; Италия през 1989 г.; след това Дания и Швеция за единната европейска валута, съответно през 2000 г. и 2003 г.

Експерти посочват промяна в нагласите: от национални референдуми за членство в ЕС към все повече референдуми, оспорващи политиките на ЕС и преразглеждането на договори, като по този начин поставят под въпрос напредъка на ЕС към по-тесен съюз. Същите експерти твърдят, че това се дължи главно на партийни изчисления, когато например правителството иска народен вот, за да подкрепи избора му по даден въпрос на ЕС. В сила е и обратната тенденция, в България, където управляващите не желаят народният вот да решава дали да приемем еврото като своя валута в настоящия момент.
- Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
КУЛТУРА
Сенките на Държавна сигурност II: Невидимият играч на прехода
Когато България навлезе в 90-те години, обществото беше изпълнено с надежда. След падането на режима мнозина очакваха демокрацията да донесе свобода, справедливост и нови възможности. Но зад фасадата на промяната остана един стар призрак – Държавна сигурност. Макар формално закрита през 1990 г., тя продължи да диктува правилата чрез своите хора, връзки и методи.
Унищожаването на десетки хиляди досиета в началото на прехода беше като изтриване на паметта на обществото. Никой вече не можеше да проследи кой е бил агент, кой е доносничил, кой е дърпал конците. Така старите кадри спокойно се прехвърлиха в новите служби, в политиката, в бизнеса. Демокрацията се оказа фасада – избори имаше, партии имаше, но зад кулисите старите мрежи продължаваха да управляват.
Политическата сцена през 90-те беше белязана от хора, които имаха минало в ДС. Те не само заемаха ключови постове в новите институции, но и създаваха нови партии, които уж носеха демократични ценности. В действителност обаче тези партии често бяха контролирани от старите мрежи. Липсата на лустрация – системна проверка и отстраняване на кадри – позволи на бивши агенти да останат в управлението. Това забави демократичния процес и подкопа доверието в институциите.

В икономиката картината беше още по-брутална. Контрабандата, „скритият транзит“ и нелегалните схеми по време на ембаргото срещу Югославия превърнаха бившите структури на ДС в нови икономически елити. Приватизацията – уж шанс за модернизация – се оказа златна мина за хората с достъп до информация и връзки. Така се родиха олигарси, които концентрираха богатство и власт, докато обикновеният човек броеше стотинките за хляб.
През 90-те години България беше разтърсена от скандали, които показваха колко дълбоко ДС е вплетена в новата икономика. От контрабандата на горива и цигари до съмнителни приватизационни сделки – навсякъде се виждаше почеркът на старите служби. Те имаха информация, връзки и умения да действат в сивата зона между законното и незаконното. И го използваха безмилостно.
Последиците бяха тежки. Корупцията се превърна в норма. Новите икономически елити, родени от структурите на ДС, започнаха да диктуват политиката. Парите и властта се концентрираха в ръцете на малцина, докато обществото тънеше в криза. Демократизацията беше забавена, институциите – отслабени, а доверието в държавата – разрушено.
ДС остана невидим играч, който пренасочва ресурси, оформя нови елити и подкопава доверието в държавата. Преходът, който трябваше да донесе свобода и справедливост, се оказа белязан от сенките на миналото.
И до днес влиянието на ДС се усеща. Много от олигархичните кръгове, които се родиха през 90-те, продължават да имат власт и влияние. Те са продукт на един преход, който никога не беше напълно честен. Преход, в който старите структури намериха нови начини да оцелеят и да процъфтяват.
Историята на ДС през 90-те е история на пропуснати възможности. България можеше да тръгне по пътя на истинска демокрация и справедливост. Вместо това старите мрежи успяха да се адаптират и да запазят властта си. И това остави дълбок отпечатък върху съвременната история на страната.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
КУЛТУРА
Сянката на Държавна сигурност над българския преход
Когато се говори за провала на българския преход през 90-те години, най-често се посочват икономическата криза, политическата нестабилност, хиперинфлацията и разграбването на държавната собственост. По-рядко се задава въпросът кой разполагаше с необходимите ресурси, информация, международни контакти и организационен капацитет, за да се възползва от хаоса. За много изследователи, журналисти и участници в събитията отговорът води към бившите структури на Държавна сигурност.
Формално ДС беше разформирована през 1990 г. На практика обаче голяма част от нейните кадри, агентурни мрежи и неформални връзки оцеляха и се адаптираха към новите условия. Вместо да бъдат подложени на мащабна лустрация, както в някои други държави от Източна Европа, бивши служители и сътрудници на службите запазиха позиции в държавната администрация, икономиката и зараждащия се частен сектор. Според редица анализи именно тези мрежи са играли съществена роля в преразпределението на икономическата власт през първото десетилетие на прехода.
Особено показателен е процесът на приватизация. Докато голяма част от обществото наблюдаваше как държавните предприятия губят стойност или фалират, определени кръгове разполагаха с информация, контакти и достъп до финансови ресурси, които им позволиха да придобият значителни активи при изключително изгодни условия. В общественото съзнание именно тогава се формира убеждението, че преходът не създава свободен пазар, а нова олигархия, изградена върху старите мрежи на властта.

В политиката влиянието се проявяваше по различен начин. След 1989 г. партиите формално се конкурираха помежду си, но зад кулисите често се говореше за общи зависимости, икономически групировки и неформални центрове на влияние. Според критиците на прехода част от тези структури произлизат именно от средите на бившата ДС и използват натрупания през десетилетията ресурс, за да влияят върху ключови политически решения независимо от това коя партия е на власт.
Не по-малко важна е ролята на службите във външнотърговските операции на комунистическия режим. Още преди 1989 г. определени структури на ДС участват в дейности извън традиционното разузнаване, включително международни икономически операции и контрабандни канали. След рухването на режима част от тези контакти и механизми не изчезват, а се превръщат в основа за нови икономически мрежи в условията на слаб контрол и институционален вакуум.
Това не означава, че всяко икономическо или политическо развитие през 90-те години може да бъде обяснено единствено чрез Държавна сигурност. Преходът беше резултат от множество фактори – международна среда, грешки на правителствата, липса на опит с пазарната икономика и дълбоки структурни проблеми. Но би било трудно да се разбере историята на този период без анализ на ролята на старите служби и техните наследници.
Три десетилетия по-късно въпросът остава актуален. Причината е проста: когато едно общество не успее да прекъсне връзката между старите мрежи на власт и новите демократични институции, миналото продължава да определя настоящето. Именно затова дебатът за Държавна сигурност не е спор за историята, а спор за характера на българската демокрация и за произхода на значителна част от политическия и икономическия елит на прехода.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
РАЗСЛЕДВАНЕ
Въшката Цонев се бил скрил в Гърция
Въшката Йордан Цонев, известен с прякора „Данчо Ментата“, според различни твърдения от близо месец се намира в Гърция и не се появява публично.
В медийното пространство се коментират съмнения за негово участие в схеми за купуване на предизборни гласове и организиране на политически зависимости.
Мнозина си задават въпроса как Йордан Цонев успя да се задържи повече от 30 години в българската политика и защо на тазгодишните парламентарни избори загуби политическото си влияние.

Появяват се и информации, че в средата на месец юни може да започнат проверки и разследвания, свързани с неговата дейност.

Предстои да се види дали тези твърдения ще бъдат потвърдени от компетентните институции.
-
КОМЕНТАР2 months agoЖълтопаветният мейнстрийм пощуря от истината
-
СКАНДАЛ2 months agoУрсула спастрила милиарди евро от фонда за възстановяване от Ковид
-
РАЗСЛЕДВАНЕ1 month agoСправка за несъответствия в имуществото на Борисов
-
СВЯТ2 months ago🇷🇺 🇸🇰 Русия обеща пълно обезпечаване на енергийните нужди на Словакия






