БЛОГ
ВЕЛИКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ, СИМВОЛЪТ НА ПРОГРЕСА РУХНА ПРЕД ОЧИТЕ МИ, САМО ЗА ДВЕ СЕДМИЦИ!
АМИ, АКО?
Споделям публикация на дългогодишната си блогова приятелка mileidi46, защото напоследък съм се замислил върху думите на Путин, че все още не воюват сериозно с Украйна, т.е. с удари върху електропреносната мрежа да парализират страната и тя да капитулира. Но, явно момента все още не е настъпил. Може би природата ще свърши тази неприятна работа?
ПРЕДСТАВЕТЕ СИ,ЧЕ НАВЪН СЕ СЛУЧИ ТОВА…И ТО ДА ТРАЕ МЕСЕЦИ ИЛИ ЦЯЛА ЗИМА!!!…А ТИ ЖИВЕЕШ В ДОМ БЕЗ ТОК ,ВОДА И ОТОПЛЕНИЕ!!!
А МАГАЗИНИТЕ …СА ПРАЗНИ!!! ЩЕ ПРЕЖИВЕЕМЕ ЛИ ТАКЪВ КАТАКЛИЗЪМ??
СИГУРНО УМНИЦИТЕ ТУК ЩЕ КАЖАТ ..ЧЕ АЗ ВСЯВАМ ПАНИКА!!! НЕ СЪМ ПРОРОК,И НЕ ГО ПОЖЕЛАВАМ ТОВА НА НИКОГО!!! НО ТРЯБВА ДА СИ ПОСЛЕДЕН ГЛУПАК,ЗА ДА МИСЛИШ ЧЕ НЯМА ДА СЕ СЛУЧИ!!! СЛЕД КАТО ЦЯЛО ЛЯТО СЕ ТРЪБИ,ЧЕ НИ ЧАКА ,,ТЕЖКА ЗИМА”????
ИЗВИНЯВАМ СЕ…ЗАБРАВИХ ,ЧЕ БЪЛГАРИТЕ СА ,,БОГОПОМАЗАНИ..
ДАНО.!!!
ТОВА Е РАЗКАЗ НА ЧОВЕК ,КОЙТО Е ПРЕЖИВЯЛ ТОВА.
,, Навършват се 24 години от голямата ледена буря в Канада. Защо пиша за нея ли? Защото тя бе знаменателно събитие в живота ми. По Божия воля бях там, преживях я и това предопредели моят път по-нататък – да се върна в България и да започна живот наново, всред природата, разчитайки на нея, а не на системата.
Това беше природен катаклизъм при който една цяла провинция в Канада, с размер 10-15 Българии остана без електричество. И ТО НЕ ЗА ДЕН-ДВА, А ЗА МЕСЕЦИ. Срина се цялата електропреносна система – далекопроводите, стълбовете. Начупиха се дърветата, от наслоилия се върху тях 10-15 см. лед. Беше страшно да чувам пукането на дърветата и да ги виждам как рухват от тежестта на леда. Угасна тока навсякъде. Спряха водопречиствателните станции, банките, магазините, влаковете, бензиностанциите, летищата. Канализацията не работи, питейната вода е негодна.
На всичкото отгоре не можеше да напуснеш страната, защото влаковете и летищата също не функционираха. Спряха пощите, комуникации, интернет, ВСИЧКО! Спряха хладилните инсталации, храната по магазините започна да се разваля, а помпените инсталации не работеха и не изпомпваха подпочвените води – складовете и мазетата се наводниха. Оказа се, че дори да имаш сто хиляди долара в банковата ти сметка, не можеш да си купиш една брадва с тях, защото няма интернет и системите за електронно разплащане в магазините не работят, банкоматите не работят също. Парите в един миг се оказват просто виртуални цифри в някакъв компютър (да се замислят тези, които превъзнасят виртуалните валути като Биткоин). Канадците не се запасяват, не правят зимнина, те пазаруват ден за ден с кредитни или дебитни карти.
А ето, магазините са със електронни системи за извършване на продажбите, които не работят без ток и интернет. Хората бедстваха, защото там нямат печки, камини, всички се топлят на ток, повечето сгради нямат дори комини.
Без вода, без топлина, без пари, без храна – ВЕЛИКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ, СИМВОЛЪТ НА ПРОГРЕСА РУХНА ПРЕД ОЧИТЕ МИ, САМО ЗА ДВЕ СЕДМИЦИ! Ако не беше армията да открие заслони за хората по градовете, така щяха да си измрат от студ и глад. Единственото, което спаси нещата е, че бедствието все пак беше локално и за няколко месеца канадските власти се справиха със щетите. Но смятате, че сценарий в глобален план, за цял континент е невъзможен?
Помислете пак! Да, металният колос на цивилизацията всъщност се оказа с глинени крака. Това ми даде едно почти пророческо виждане за същността на цялата днешна цивилизация, колко уязвима е тя и колко уязвими са хората, приспани от удобствата ѝ. По онова време и аз бях един от тях, IT специалист, на стабилна служба в престижна компания, добро заплащане, радващ се на всичките екстри на човек от средната класа. Е, каква е тази цивилизация, на която ѝ дръпваш шалтера и след два-три месец я няма?
Ами НИКАКВА. ТОВА НЕ Е ЦИВИЛИЗАЦИЯ. Уви, за повечето българи, особено за младите, думи като “стопанство”, “двор”, “самодостатъчност”, “живот на село” звучат толкова архаично, че произнасящите ги биват обявени за чудаци и сектанти.”
Но времето е показало друго.
Човека от видеото го е казал простичко ако това се беше случило преди 200 години (по времето на индианците), снежната буря щеше да дойде и да си отиде, хората дори нямаше да забележат, щяха да си имат дърва за печките, да готвят на тях и да не ги е грижа. НО днес човек се е поставил в ПЪЛНА звисимост от системата.”
Само децата с реални (а не виртуални) умения с ръцете си, можещи да изработват, да поправят и създават нови неща – само те ще станат достойни продължители на цивилизацията. Защото промяната е тук вече, приятели, БЛЪСКА ПО ВРАТАТА ВИ, независимо съзнавате ли го или не.
И тя няма да дойде като пролетен вятър, а като ураган. Затова непрекъснато пиша, че е безумие да раждате деца и после да ги оставяте в ръцете на системата да им вменява морал, умения, духовни качества. ТЯ НЕ МОЖЕ ДА ГО НАПРАВИ. ТЯ може да произвежда САМО и” ЕДИНСТВЕНО КОНСУМАТОРИ И РАБОТНИЦИ. Тя няма да приобщи децата към Бога, няма да ги научи да разбират и обичат своята майка Земя (както правят индианците) няма да ги научи да разбират тялото си и ги подготви за единствено правилният живот – в единство с Природата.
Днес всичко зависи от вас! От никой друг. Ние правим промяната.
Чрез децата си, чрез нас. Великият реформатор Махатма Ганди бе казал – “Ако искаш да видиш нещо променено в света, промени го в себе си” Още преди 2000 години бе казано – не можеш да служиш на Системата (Мамона) и на Бога. Трябва да избереш едно от двете.
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
LIFE
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.

❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?

БЛОГ
Дърво без корен
Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.
Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.
Станка гледаше нагоре.
На третия етаж някога беше нейният дом.
Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.

Снимки: Росен Коларов
После времената се промениха.
Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.
Но Станка остана.
Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.
Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.
Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.
Не защото беше щастлива.
А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.
Този двор помнеше.
Пейката помнеше.
И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.
Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.
И тръгна.
Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук







