БЛОГ

„ЖАЛКО, ЧЕ ЖИВЕЕТЕ В ЧУЖБИНА…“

Това ми го написаха днес. И колкото повече го гледам, толкова повече ме забавлява самочувствието, необходимо на един напълно непознат човек, за да реши кое в моя живот е „жалко“.

Първо, да уточним нещо. Аз не живея в чужбина. Аз живея у дома. Великобритания е моят дом. Чужбина е за този, който идва тук на екскурзия. Аз живея тук, работя тук, плащам данъците си тук, построила съм живота си тук и сутрин не се събуждам с мисълта: „Боже, пак съм в чужбина.“

Преди години взех решение, че искам друг живот, събрах си багажа и се преместих. Толкова. Не съм дърво, че веднъж посадена някъде, да чакам на същото място някой да ме полива до пенсия. Имам корени, но имам и крака, акъл и право на избор.

И май точно изборът дразни най-много.

Защото ,има хора, които много обичат да ти обясняват колко е прекрасна България, но някак не им стига тя да е прекрасна за тях. Трябва задължително да е прекрасна и за теб. И ако си избрал друго място, започва разпитът: „Защо замина?“, „Защо не се върнеш?“, „Какво толкова намери там?“
Абе, защо ви е толкова важно аз къде живея?

Аз, Вашия куфар ли съм преместила?

Най-много обаче ги дразни не че си тръгнал, а че не си се провалил. Ако кажеш, че ти е тежко, че чужденците не те приемат, че времето е ужасно и всяка вечер плачеш по България, веднага ще се намери някой да те потупа виртуално по рамото: „Ех, видя ли… камъкът си тежи на мястото.“
Камъкът може и да тежи на мястото. Аз не съм камък.

И ,когато вместо очакваното страдание кажеш: „Не, благодаря. Добре съм. Обичам живота си тук“, изведнъж ставаш „чуждопоклонник“, „безродник“ или просто човек, когото трябва да съжаляват.
Колко удобно.

Защото много по-лесно се понася човек, който е заминал и се е провалил, отколкото човек, който е заминал и не иска да се върне.
Това вече боде.

Мога да говоря български, да обичам България, да се смея на българските ни особености, да ги критикувам и едновременно с това да кажа съвсем спокойно:
Великобритания е моят дом.
Не временно убежище. Не мястото, където „изкарвам някой лев“. Не наказание, което търпя, докато един ден се „прибера“. Дом.

И тук идва частта, която вероятно ще ядоса някои още повече: ако трябваше отново да избирам дали да тръгна, щях да тръгна.
Не, защото мразя България. А, защото обичам живота си достатъчно, за да не го живея според чуждите представи къде ми е мястото.

Затова, моля Ви, спрете да жалите хора, които не са Ви казали, че са нещастни.

Изглежда малко нелепо да стоиш в собствения си живот и да обясняваш на друг човек колко жалък бил неговият, само защото е избрал различен адрес.

И следващия път, когато Ви напира да напишете на някого „Жалко, че живеете в чужбина“, първо се запитайте дали наистина Ви е жал за него.

Или просто Ви е яд, че е тръгнал и не съжалява.
Защото, аз съжаление не търся.
И разрешение не съм искала.

Ако,Ви харесват историите ми следвайте ме или се сбонирайте за страницата ми. Благодаря предварително за отделеното време и подкрепата!!

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 2

Related Topics:#thesofiatimes featured trending блог българия култура

Up Next

Не ми се прибира

Don't Miss

Прочетох новината и не ми стана тъжно. Даже си признавам – изпитах тихо задоволство.

БЛОГ

🇧🇬🤔👎 „ПРИБИРАМЕ СЕ В БЪЛГАРИЯ. ЗАВИНАГИ.“

Преди няколко години това беше мечтата на много българи в чужбина. Днес обаче виждам нещо различно.

Хора, които се върнаха в България, започват отново да стягат куфарите. И причината не е просто „по-висока заплата“.

Когато си живял дълго в чужбина започваш да приемаш за нормално неща, които в България постепенно започват да ти липсват. Ред. Правила. Работещи институции. Сигурност.

Предвидимост. И най-вече започваш да гледаш по друг начин на парите.

Защото няма значение само колко получаваш. Важно е колко ти остава след наема, храната, сметките, горивото и всички останали разходи. А с поскъпването през последните години и преминаването към еврото усещането за много хора е едно и също: цените растат, а доходите не успяват да ги догонят.

И тогава идва неприятното сравнение: „Ако ще плащам почти европейски цени, защо да приемам българския стандарт на услуги, институции и сигурност?“ Това е моментът, в който човек започва да разбира нещо.

Не се връщаш в чужбина само заради парите. Връщаш се заради начина на живот, към който вече си свикнал. Не защото не обичаш България. А защото след години в чужбина започваш да имаш друга представа какво означава нормален живот. И когато веднъж си свикнал с това, връщането назад понякога се оказва много по-трудно, отколкото си си представял.”

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 0

БЛОГ

Страхотно си беше

София, октомври 1985 г.

Ех, какви времена настанаха!

Карам си Ладата из София, касетофонът дъвче една презаписана касетка, а аз съм тръгнала към „Петте кьошета“ все едно лично ме чакат там.

Облеклото, разбира се, е контрабанден внос. Не питайте откъде. Подплънките на якето са подсилени допълнително — при по-рязък завой първо влизат те, после аз.

Кожената гривна ми я направиха по поръчка. Такава няма в ЦУМ, няма в Кореком, няма и да има.

Косата — захарна вода, тупиране и вяра в бъдещето. Стои като бетон. Вятърът не я мести. Само дъждът може да я свали от власт.

Коланът е задължителен, погледът — все едно слушам нещо, което още не са разрешили по радиото.
Само едно ме притеснява: да не завали и да няма пчели наблизо.

При толкова захар в косата до „Петте кьошета“ мога да пристигна с цял кошер.
Иначе за октомври си е доста топло.

Айде, че трябва да връщам касетката. Записана е от приятел на приятел и утре я чакат още трима.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 1

БЛОГ

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Те са от друго тесто.

Семействата им ги научиха на почти всичко необходимо, още преди да са тръгнали на училище. На пет години мнозина вече носеха ключ от вкъщи на врата си. На седем можеха сами да си приготвят истинско ядене, а на девет бяха напълно самостоятелни. Всяка лятна сутрин изчезваха навън веднага след изгрев и се прибираха чак когато светнат уличните лампи.

Пиеха вода директно от градинския маркуч, ядяха плодове, без да ги мият, скитаха из горите и някак винаги намираха пътя към дома без GPS, мобилни телефони или споделяне на локация. Знаеха как да запалят огън, да пекат картофи или царевица в жарта, да превържат ожулено коляно с каквото намерят наоколо, да си ремонтират велосипеда сами и да изкарат целия следобед с един сандвич, увит в хартия.

Състезаваха се с велосипеди без каски, строяха рампи от шперплат, играеха на “ръбче” по тротоарите, футбол по улиците, “шмайзер”, “Стражари и апаши”, фунийки и още десетки игри. Катереха се по дърветата и решаваха споровете си лице в лице, без нужда от групови чатове.

Четяха истински книги – от онези с хартиени страници, които нямат нужда от зареждане на батерия.

Те все още могат да смятат наум, помнят телефонни номера, поправят вещите си, вместо веднага да ги изхвърлят, мислят критично и стигат до изводи, без да гледат видео с инструкции. Ние сме последните, които можем едновременно да върнем рутера към фабрични настройки, да запалим печка с мокри дърва и да намерим адрес само по обяснението: „След старата фурна, втората пряка вдясно.“

Обучени сме да оцеляваме без интернет, инструкции, психологическа подкрепа и батерия над 20% 😁 Наистина опасно поколение. Пазете се!

Атанас Ленков

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 0