Латинските рицари пребити от домашното насилие на Калоян… нямало конвенция да ги спаси…

Моето поколение харесва Европа. Имаме си комплексите от онова старо време, в което от Изток не ни пускаха да пътуваме из Европа.

Както и от по-новото време, в което уж можехме, ама от Запад не ни даваха визи. Както и от най-новото – в което виждаме как едни не-европейци си пътуват свободно, а пък ние си спомняме как ние, европейците, дълго не можехме.

И все пак, харесваме си я Европа. Така, както някое провинциално момче харесва недостъпно изглеждаща чужденка – хем са го пуснали да се навърта около нея, хем с поглед му напомнят да си знае къде му е мястото.

Ние си го знаем, от 1300 години все сме си на това място.

Имаме си и комплексите, но си имаме и историята.

Тя е доста дълга и твърде поучителна, много неща са ни минавали през главата и са заминавали.

А също така е имало и глави, които са минавали оттук, но не са си заминавали.

Като едни рицари, например, които решили непременно да си имат работа с нас. С цялата им надменност и сила, които така и са си оставили костите тук.

Станали са жертва на домашното насилие на цар Калоян.