Цялата истина за гастарбайтерския живот в Германия, през погледа на един българин

Нито в завода за месо, нито в хамалските бригади в Хамбург и Хановер, не е видял впрегнат на работа сириец или афганистанец. „Не знаеш ли език, в чужбина не те броят за жив. Дори краставите кучета са на по-голямо уважение. Така е в цяла Западна Европа, без изключения, нека тези, които се канят да си търсят късмета, без да имат ценз и квалификация, добре да го знаят. Социалните благини са за мигрантите от Близкия Изток и Африка. Българите обаче трябва сами да се оправят, защото страната ни е пълноправен член на ЕС и за нас пазарите на труда са отворени. И до там.“

Така започва разговорът ни с българин, който наскоро се е завърнал от Германия. Той сам ни потърси, след като прочел в Зора. „Никога повече работа в Норвегия! Ужасяващ разказ на нашенец, който още е в ада“.

Вярвам на всяка дума в този материал, защото съм преживял подобен ад в Германия, казва Георги Колев от Варна. През пролетта на миналата година той и семейството му тръгнали за Хановер, подведени от други българи, че там ги чакат високи заплати, платени осигуровки, безплатна квартира и детски надбавки за двете им деца.

Жена ми тъкмо беше останала без работа, очаквах и мен да ме съкратят, а кой знае какви спасителни варианти нямахме. Бяхме спестили някой лев и решихме, че по-рисковано ще бъде да останем в България, докато тези спестявания се стопят. Сметнахме, че без да се лишаваме от нищо, бихме могли да издържим в Германия два месеца. Достатъчно време, ако работата се окаже блъф, да си намерим друга, разказва Колев.

В предварителните разговори с фирмата посредник му обяснили, че незнанието на немски език не е пречка, тъй като работата била куриерска. И по-точно – хамалска. Казали му, че при желание от негова страна, може да запише курс за изучаване на език на място, но ще трябва той да си поеме разноските. Успокоили го, че ще получава достатъчно много, за да си го позволи.

Така Георги, съпругата му и двете им деца се натоварили в семейния „Фиат“ и потеглили към бленувана Германия, където него го чакала заплата от 2 500 евро на месец като куриер в Хановер, а нея, като камериерка на почасова работа в хотел в Реда-Виденбрюк – 1 500 евро.

Първата им спирка била в Реда-Виденбрюк, където щели да оставят на квартира жената с двете деца. Още там се оказало, че свободни бройки за камериерки във въпросния хотел няма и, че предварителната информация от България се оказала подвеждаща.

„Към тоя момент не бяхме притеснени, защото имахме пари, а и моята работа изглеждаше сигурна. Предплатихме наем за 4 месеца напред и аз тръгнах за Хановер заедно с още един българин, който беше подлъган по същата схема. Нищо от това, което ни беше обещано, не отговаряше на истината. Вместо обещаните 2 500 евро се оказа, че ще ни се плаща по 50 евроцента на доставен пакет на адрес. Квартирата, която ни беше осигурена от фирмата, беше апартамент с две стаи и кухня, с по 6 легла на два етажа във всяка стая.Общо 12 души в стая, натъпкани като сардели! Съквартирантите ни бяха основно руснаци, имаше и двама поляци. Смрадта в тая кочина още ме преследва“, разказва Колев.

Въпросната куриерска фирма имала политика да наема като подизпълнители по-малки фирми, собственост на руснаци, иранци, турци и българи, които да разработват отделните райони в града. Тези малки фирми от своя страна сключвали договори с посредници, които да набират бригади от съответната държава.

Българите отговаряха за квартал „Лаатцен“ в Хановер, казва Георги Колев. Той и приятелят му от Варна разнасяли мебели около седмица, в очакване, че ще подпишат договор за работа. Това изобщо не станало. Българският посредник им обяснил, че дейността в Хановер била спаднала драстично, затова дори не можел да им плати за изработените часове. Но ги насочил към сродна фирма в Хамбург, която спешно търсила кадри.

„Същото райониране на града го има и в Хамбург. Там връзката ни беше българин от Гоце Делчев, който има 4 автомобила и наема хора от България да му ги карат. Той от своя страна има полулегална договорка с иранска фирма, която държи два квартала. На въпросният „бизнесмен“ дори не му се налагаше да идва често в Германия, печалбите от наема на колите си ги въртеше от България“, продължава с изповедта си Колев.

Двамата варненци минали през 3-дневен курс на обучение при друг българин, който отговарял за набирането на работна ръка. След което им бил връчен стар „Форд“ от 1991 г., с бургаска регистрация, без немски документи. Автомобилът бил толкова разсипан, че като загаснел, се налагало да го теглят, за да тръгне пак. Това спирало процеса на работа, накрая иранската фирма, която държала бизнеса в Хамбург, се отказала да ползва услугите на нашенеца от Гоце Делчев. И двамата злополучни българи отново се оказали на улицата.

Тъй като парите, с които били тръгнали от България, вече били съвсем на свършване, те започнали отчаяно да търсят изход. Чули от хора в тяхното положение, че се търсят общи работници в месопреработвателния завод „Тьонис“ в град Реда-Виденбрюк, където били съпругата и децата на Георги Колев. Насочили ги към поредния посредник, който веднага им обещал, че ще уреди да ги наемат.

Така започнал третият етап от митарството на гастарбайтерите.

„Българите и румънците там са най-ниското стъпало, допускат ги само в цеха за транжиране. Дори не бях чувал за този ужас, докато не влязох в него. Първо, всеки ден трябваше да навличаме 12-килограмови ризници, да надяваме метални ръкавици, покрити с два пласта от някаква специална материя и така, като космонавти, изкарвахме между 10 и 12 часа на смяна. Никой от нас не смееше да си ползва почивките, защото само си представете как се навличат тези доспехи и как се свалят. Отделно бяхме под голям стрес заради сандъчетата с инструменти, които зачисляваха към всеки новопристигнал в завода. Ако нещо изчезне, глобата беше 300 евро. А кражби често ставаха, затова хората внимаваха да не се разсейват“, спомня си варненецът.

Дневната норма за транжиране на телешко трупно месо била 360 тона на смяна. “От металните ръкавици и тежките инструменти за 4 месеца блъскане си докарах реактивен артрит на ръцете, отделно още съм в тежък психо стрес”, казва Георги.

Заплащането било между 9 и 14 евро на час, което устройвало донякъде част от хората. Нечовешките условия на труд и напрежението обаче принуждавали много от тях да напускат. На тяхно място обаче веднага се намирали нови работници. „Там се наемат основно хора от бившия соц лагер, за предпочитане са такива като мен, които не знаят немски език. Удобни сме, защото се предполага, че няма да тръгнем да си търсим правата, нито пък да предизвикаме евентуална проверка. Знаят, че на този, на когото не му изнася, ще се махне и веднага друг ще го смени.“

Общежитието наподобявало условията на „квартирата“ в Хановер. Апартаментите били с по три стаи, като във всяка имало по 5 легла. С обща баня и една тоалетна.

„Адът да беше слязъл на земята, сякаш щеше да изглежда по-приветлив. Наркотици, алкохол, черна борса – такова беше ежедневието извън завода. За да издържат, повечето от гастарбайтерите се напиваха след смяна до безпаметност, за да могат изобщо да поспят няколко часа до следващата смяна. Виждал съм мъже, които пиеха, докато припаднат и като дойдат на себе си, продължаваха да пият, докато пак припаднат. Тези, които вече бяха изкарали една година работа в този завод, приличаха на развалини, в тях не беше останало почти нищо човешко“, потръпва при спомена Георги Колев.

Мъжът разказва, че бизнесът с посредниците за работа и тук вървял с пълна сила. Българинът, който в Хамбург насочил двамата варненци към месопреработвателния завод, дошъл на втората седмица, след като вече били наети, да иска от тях по 300 евро, задето им „помогнал“.

Друг нашенец пък доставял от България майстори електроженисти. За всяка „глава“ прибирал по 24 евро на час, а на работниците плащал по 13 евро. Разликата от 9 евро задържал като комисионна за „услугата“. „И той като останалите си подбираше от България хора, които имат професионален опит, но не знаят нито немски, нито английски, за да си траят и да си налягат парцалите“, казва Георги.

„Оставете какво пишат по форумите разни хора, че в чужбина от чешмите тече мед и масло. Истината е, че голяма част от гастарбайтерите работят неофициално. Поне тези, които не знаят език. С цената на нечовешки усилия и робски труд успяват криво-ляво да вържат двата края, но се обричат да водят получовешки живот. Да, на някои им проработва късметът да ги забележат и оценят, да се устроят прилично и да водят достоен живот, но масата не е от тях“, категоричен е Георги Колев, който вместо да спести пари, се е прибрал в България със задължения към роднини и приятели.

В момента той работи на две места в родния си град, но казва, че тук умората не го съсипва така, както в чуждата държава, която го е отхвърлила по една единствена причина – че не говори езика й.

В края на разговора ни Георги се сеща за нещо важно. Нито в завода за месо, нито в хамалските бригади в Хамбург и Хановер, не е видял впрегнат на работа сириец или афганистанец: „Те са със специален статут, настанени са в самостоятелни фамилни къщички в предградията, държавата им плаща на човек по 600 евро на месец и по още 180 евро за всяко дете. Така че на тези „бежанци“ не им се налага блъскат, за да оцеляват. А двойният стандарт към чужденците в Германия бе последната капка отрова, която ме отказа от мечти за работа там. Завинаги.“