БЛОГ
Предложих му да живеем месец по неговите правила… не издържа и седмица
Мъжът ми постоянно ме упрекваше за разхищението на вода и ток. В един момент му предложих нещо просто: да живеем цял месец по неговите правила за икономия…
— Ива! Заспала ли си там? Водата тече вече петнайсет минути! Водомерът не е държавен!
Спираш крана, набързо се избърсваш и излизаш от банята с онова лепкаво чувство за вина, примесено с раздразнение. А в кухнята, както винаги, те чака лекцията: сметките растат, аз пускам водата безразсъдно, лампата в коридора свети излишно, а каната за вода винаги я пълня догоре, въпреки че ми трябва само една чаша чай.
Мъжът ми, Николай, по принцип не е лош човек. Грижовен е, работлив, от онези мъже, които ще ти оправят контакта, ще сготвят супа, ако си болна, и ще носят тежките торби без дума. Но си има тази… мания. Последните шест месеца борбата му с „ресурсите“ премина на ново ниво.
Започна да ме следва из апартамента и да гаси лампите, дори ако излизах от стаята само за минута. Проверяваше дали съм затворила добре крана. Въздишаше тежко, когато миех чиниите под течаща вода.
— Ти просто не виждаш цялата картина — казваше той, загледан в сметката за ток и вода, сякаш държи съдебна присъда. — Буквално изливаме парите в канала. Ако се замислим малко, можем да спестим по три-четири стотин лева годишно. А това, между другото, са нови обувки.
В един момент търпението ми се изчерпа. Една вечер той извади зарядното на телефона ми от контакта с думите:
— Той вече е зареден. Защо да върви празен ток?
Тогава казах:
— Добре. Чух те. Според теб аз съм разхитителка? Нека живеем по твоите правила.
Николай се напрегна.
— Как така?
— Пълна икономия. Точно както ти смяташ за правилно. Напиши списък с правила — аз ще ги спазвам безусловно. Но и ти също. Никакви изключения. Един месец така — после ще видим колко сме спестили. Ако си струва, ще призная, че си бил прав, и ще променя навиците си завинаги.
Очите му светнаха.
— Става. До утре сутринта ще е готов.
А аз реших: щом ще играем, ще е сериозно. Ще му устроя такава „икономия“, че ще завие.
Новите правила за живот
На сутринта на хладилника висеше лист А4, изписан с дребния му, педантичен почерк. Точките бяха много, но основното беше:
Вода: Чиниите не се мият под течаща вода. Пълни се мивката, изплакването — в отделен съд.
Тоалетна: Пускане на водата само при „сериозна нужда“.
Душ: Таймер — 3 минути на човек. Сапунисване при спряна вода.
Осветление: Само там, където сме.
Пране: Само при пълна пералня.
Електроуреди: Всичко се вади от контакта. Каната — точно за една чаша. Готвене с капак, котлонът се изключва 10 минути по-рано.
Прочетох, подсмихнах се… и започнах да изпълнявам.
Романтична вечеря
Николай беше доволен. Ходеше с гордо вдигната глава, когато видя как мия чиниите в леген.
— Ето, виждаш ли! Нищо сложно, а колко вода спестихме!
Замълчах.
Миенето в леген е особен вид мъчение. Водата бързо става мазна, пяната изчезва, а ти на практика разнасяш мръсотията. После втори съд за изплакване. Вместо три минути — петнайсет.
Вечерята беше на полумрак. Светеше само една лампа до дивана.
— Романтично — пошегува се той.
— Икономично — отвърнах, присвивайки очи да различа костите в рибата.
После — душът. Таймерът звънна, докато още имах балсам в косата. Излязох лепкава и ядосана.
Николай влезе след мен. Чух псувня, когато таймерът звънна и при него.
— Въпрос на навик — каза с достойнство. — Даже ободрява.
Икономията в действие
На третия ден правилото за тоалетната даде резултат. Миризмата беше… устойчива. Тежка. Като в обществена гара.
Николай влезе, излезе с гримаса.
— Ива, там мирише.
— Пестим вода — отвърнах спокойно. — Точка номер две.
— Може да се проветрява…
— Аспираторът харчи ток.
Той замълча. Окото му потрепна.
Същата вечер напълни каната догоре. Аз веднага излях излишното, оставяйки 250 мл.
— А ако искам още една? — попита.
— Ще кипнеш пак.
Тогава осъзнах, че изпитвам извратено удоволствие. Бях станала надзирател на неговия режим.
Защо храната е студена и къде са чистите дрехи
Петък. Важна среща.
— Ива, къде е синята ми риза?
— В коша.
— Помолих те да я изпереш!
— Пране — само при пълна пералня.
Показах му наполовина празния барабан.
— Но нямам какво да облека!
— Облечи бялата.
— Не е изгладена.
— Ютията харчи ток.
Отиде с пуловер в топъл ден.
Вечерта поднесох кюфтета — хладки.
— Защо е студено?
— Изключих котлона по-рано. Да претоплям не е икономично.
Уикендът
Телевизор не пускахме. Седяхме в тишина.
Тиганът киснеше цял ден — да не хабя вода два пъти.
Миризмата в банята беше нетърпима.
Неделя вечерта — пречупването
Николай не избухна. Просто седна, гледаше в една точка и държеше чаша чай — хладък.
— Ива… Не може ли да спрем?
— С кое?
— С всичко. Това не е живот.
— Странно — казах. — Нали беше въпрос на навик?
Той скочи.
— Подиграваш ли ми се?
— Спазвам правилата ти.
Той крачеше, щракна лампата — после виновно я изгаси.
— Ти го правиш нарочно.
— Буквално ги спазвам.
Седна.
— Не си представях, че ще е така.
— Че ще се къпя за 3 минути и ще съм благодарна?
Тишина.
— Поне веднъж попита ли ме удобно ли ми е? — попитах.
— Исках да не разхищаваме… Времената са тежки.
— А моите нерви? Усещането ми за дом?
Той ме погледна — за първи път без упрек.
— Не съм се замислял.
Станах. Напълних каната догоре. Пуснах лампата.
— Какво правиш? — напрегна се.
— Чай. Горещ.
— Но…
— Един месец — напомних. — Мина седмица.
Той въздъхна.
— Аз повече не мога.
— А аз можех ли?
Каната щракна. Подадох му чаша. Опари се, изруга… после се усмихна.
— Мамка му… наистина е горещо.
— Да. Понякога това е нормално.
Пихме мълчаливо.
— Израснах в семейство, където всяка стотинка се броеше — каза той. — Мислех, че като контролирам всичко, те защитавам.
— От какво?
— От бедност. От несигурност.
— А всъщност си защитавал само сметките. Не и мен.
Той сведе глава.
— Не го осъзнавах.
Същата вечер си взех вана. Пълна. Гореща. С пяна. Без вина.
Николай почука.
— Може ли?
Седна на ръба.
— Днес автоматично не пуснах водата… и осъзнах, че живеем като в обществена тоалетна. Унизяващо е.
— Добре дошъл в моя свят.
Той въздъхна.
— Извинявай.
Беше истинско.
На следващия ден листът изчезна.
Появи се нов:
Пестим разумно.
Не се следим.
Домът е място, където и на двама ни е добре.
Той го беше написал.
Мина месец. Сметките дойдоха. Почти същите.
Спестихме — да. Но малко.
Николай погледна цифрите, после мен.
— Не си струваше.
— Точно така.
Иван Велинов
БЛОГ
Бях позабравил тази прочута българска злоба…
Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.
За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.
Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.
Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.
Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.
И знаете ли кое е най-тъжното?
Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…
БЛОГ
Тогава, какъв съм аз?
Роден съм бял, което ме прави расист.
Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.
Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.
Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.
Аз съм християнин и не съм Атеист..
Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.
Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.
Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.
Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.
Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …
Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.
Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.
Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.
Пия значи съм Алкохолик.
Пуша цигари, което ме прави наркоман.
Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…
Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…
А наздраве!
😁😁😁😁😁
БЛОГ
Дебилно поколение
Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.
И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.
Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“
Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂
Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.
Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.
Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.
Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.
Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“
Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.
В България бях виждал само отвертка и чук.😳
Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.
Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇
💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.







