БЛОГ

“Не, аз не бях послушен тийнейджър. Правех каквото си искам и честно казано, не знам как, но върпеки това, не станах наркоман”

Кое е най-голямото прегрешение на тази майка: че се е провалила като родител или – че има пари? Според реакциите в социалните мрежи основното й прегрешение, поне според мен, е, че има пари. Това хората не могат да й го простят. А фактът, че синът й е карал супер скъпата й мощна кола, дрогиран и абсолютно неспособен да реагира и да спре на светофара, е безспорен. ”

Когато си пълнолетен и носиш наказателна отговорност, няма причина да изкарват родителите ти по-виновни от теб самия
Мислите, че поставяте хората на мястото им, а не омаловажавате вината на сина им?
Дали добрите ни деца след сто такива текста няма да обвинят нас, блъскайки човек, защото ние сме купили колата
Крушите и дърветата невинаги са в непосредствена близост (за щастие или не))- ако детето ни причини нечия смърт бих се чуствала супер отговорна , но о как се надявам ако аз го сторя – да не погнат родителите, мъжа или децата ми (дори да са седели до мен
Дали ще съм по-виновна от някоя девойка с тъмна коса, работеща нещо “по-сериозно” D, по-бедна, едра или скромна от мен – ами сигурно ще съм много по-убиец от нея, и много по от всеки мъж( все пак жените не ставаме за шафьори)
Ние сме отделни индивиди, всеки е самостоятелна личност още от дете, поне на 22 за мен е абсолютно отделен човек, дори да не е финансово независим или емоционално интелигентен е отделен човек
Не само богатите и простите убиват и биват убивани -има ли справедлива, навременна смърт, бе хора.
Не съм достатъчно богата, за да посоча това като причина, че съм разглезена и своенравна
И колата ми от наще не е този модел, че да се почуствам засегната и ме е страх да карам така в града, даже не съм сигурна, че помня как се кара със съединител
И бедните добри хора причиняват пътни инциденти, по-евтините возила също убиват. Често старите коли са по-кофти, а хората пазаруващи на изплащане по-стресирани и разсеяни, защото да -имат повече главоболия, а не защото са по-осъзнати, трудейки се за минимална заплата,например
Никой не иска да е убиец, което не снема отговорността от този човек, разбира се.
Никой родител, никое дете не иска -надявам се

Чичо ми почина в катастрофа, с не скъпа кола преди години, той е карал -не беше обвинен след смъртта си, може би защото за мъртвите или добро ..
И ние сме се блъскали, даже по наша вина, нямаше виновни, не помня коя кола беше по-лъскава -нямаше пострадали, после ядохме салодолед
Като ученичка една мацка ме бутна с колата си излизайки назаден -нищо ми нямаше, извини се, посмяхме се – не съм се чудила за соц. статус на баба й, нито дали и какво е завършила
Пробвала съм и трева и друго, без да убия някого или да стана наркоман -не четете това като агитация да опитате хероин,моля ви – и никога не смесвайте дори алкохол с трева
Имам приятели по-свестни и успели от мен въпреки че са от по-богати и по-бедни семейства и тн и тн
и така -стига сте обобщавали и сочили с пръст
или поне посочете и институциите, не само след като почине популярен журналист
а Милен е голям – това е ясно.

Post Views: 35

БЛОГ

Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха

Здравейте.

Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.

Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.

Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.

Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.

Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.

Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.

Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.

Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…

След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.

Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!

Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.

Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.

Разочарована съм.

Красимира

Post Views: 9

LIFE

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“

❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.

Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.

Те мечтаят за стоки.

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR

— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026

За лайфстайл.

За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.

❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“

❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.

❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.

💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?

Post Views: 14

БЛОГ

Дърво без корен

Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.

Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.

Станка гледаше нагоре.

На третия етаж някога беше нейният дом.

Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.

Снимки: Росен Коларов

После времената се промениха.

Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.

Но Станка остана.

Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.

Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.

Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.

Не защото беше щастлива.

А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.

Този двор помнеше.

Пейката помнеше.

И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.

Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.

И тръгна.

Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов