БЛОГ

В моето семейство аз бях никой, но след години унижения намерих истинската любов

Чувствах се смачкан, нищожен, осакатен. Все се говори, че жените са жертви на насилие у дома, но моят случай е друг. Болезнено е да го призная – в моето семейство аз бях никой. Думата ми не се зачиташе, на желанията ми не се обръщаше внимание, не се уважаваше мнението ми. Децата не ме почитаха, а когато се опитвах да ги съветвам бащински, ме гледаха със снизхождение. Отношението на жена ми беше още по-лошо. От години между нас липсваше топлина и интимност, а щом малкият ни син навлезе в пубертета, тя ме изпрати да спя в хола. Не било прилично децата да ни гледат как се въргаляме в едно легло. Така каза, но всъщност искаше да ме държи далече и да охлади и без друго редките ми сексуални мераци.
Дълго преди това ми се подиграваше, че съм заприличал на застаряващ дядка – посивяла ми била косата, приличал съм на шарпей с тези свои бръчки, заспивал съм пред телевизора, сякаш толкова съм се преработил… Купуваше дрехи само за себе си и децата, а на мен казваше, че и тази зима мога да изкарам със старите ботуши и протритото яке. Не знам кога и как започна всичко, но дори свикнах да вечерям отделно. За жена ми важни бяха две неща – дебитната ми карта и майка й. Държеше картата у себе си, защото съм имал широки пръсти, харчел съм, без да мисля, и не съм знаел думата икономия. А аз съм всичко друго, но не и разсипник. За да разберете това, ще уточня само, че никога не обядвах с колегите си, защото не ми се полагаха пари за супа или пица, носех си сандвичи от вкъщи.
Не си и помислях като повечето мъже да седна в кръчмата и да изпия една бира. Давах на жена си цялата заплата, нищо не оставях за себе си и тя пак недоволстваше. Все малко й се струваха парите, които носех.
За майка й да не говорим. Тъщата живееше в съседния апартамент и от сутрин до вечер висеше у дома. Особено през есента и зимата – защо да плаща парно, след като у нас парите за отоплението давах аз. Закусваше, обядваше и вечеряше на нашата маса, но вместо благодарност, не спираше да подклажда раздори и да трови семейната атмосфера. На дъщеря си все повтаряше, че ако я била послушала навремето, сега нямало да живее като слугиня. Тя беше всичко друго, но не и прислужница. Цели 20 години се стараех да я направя щастлива. Купувах й подаръци, зачитах годишнините ни, не забравях рождените й дни, нито пък празниците на майка й.
Толкова обичах жена си, че не забелязах кога се превърна в змия. В името на семейството стисках зъби и мълчах, докато чашата на търпението преля. Преди време мой колега, с когото сме близки, ме покани да почерпи – съпругата му беше родила син. Не му отказах и след работа се отбихме в един ресторант. Разбира се, предупредих жена си, че ще закъснея. Тя не каза нищо, но мълчанието й говореше, че е бясна. С колегата хапнахме, пийнахме и си тръгнахме. У дома на дивана ме чакаше моята нацупена половинка. До нея, за подкрепа и най-вече за да налива масло в огъня, със скръстени ръце седеше тъщата. Двете една през друга бълваха насреща ми обиди и ругатни. Най-меките им думи бяха некадърник, разсипник, алкохолик. В другата стая децата си цъкаха на телефоните – ни чули, ни видели. Никой от синовете ми не дойде да види какви са тези крясъци, наистина ли съм пиян, да попита колко пари съм похарчил или да дръпне майка си и да я накара да спре с този грозен скандал… Това ми дойде в повече. Щом и за тях бях нищожество, нямах повече място в този дом. Взех си якето и блъснах вратата зад гърба си.
Дълго стоях на улицата, без да знам в коя посока да поема. После влязох в магазина и си купих шише водка. Отидох в градината близо до пристанището. Седнах на една пейка, отворих бутилката и започнах да се наливам. Стоплен от алкохола, съм заспал. По някое време усетих, че някой ме бута по рамото. Отворих очи и видях жена на средна възраст. Наблюдаваше ме притеснено, а после нерешително каза: „Човече, не изглеждаш бездомник. Защо стоиш в този студ и се наливаш? Ще замръзнеш.“ Какво можех да й кажа? Че близките ми ме третират по-зле и от животно? Или че имам къща, но нямам дом. Въздъхнах и отново надигнах шишето. Но жената хвана здраво бутилката и я издърпа от ръката ми. След няколко минути двамата седяхме в едно кафене и разговаряхме.
Разделихме се като приятели с обещание да се видим. Срещнахме се след два дни. През това време си отворих очите и проумях как живея и как искам да живея. В душата ми се беше събудила радост. За първи път се чувствах отново пълноценен мъж. Престанах да обръщам внимание на истериите на жена ми и на наглите номера на майка й. Спрях да давам вкъщи цялата си заплата и блокирах дебитната карта. Веднъж чух тъщата да казва на дъщеря си, че явно си имам любовница, а тя насмешливо отговори: „Боже, мамо, че коя нормална жена ще хареса този смотан дядка?“
Е, хареса ме Катя – нищо, че според бившата ми съпруга не ставах за нищо. Всъщност съм здрав и прав мъж на 53 години. Подадох молба за развод. В съда децата застанаха до майка си – нямат вина и не им се сърдя.
Сега живея с Катя. Обичаме се и сключихме брак. Новата ми съпруга се храни с мен, спи с мен, излиза с мен, говори с мен. С дъщеря й се разбираме чудесно. Щастлив съм. А на бившата показах, че съм мъж, а не парцал, в какъвто се опита да ме превърне.

Post Views: 77

Related Topics:блог лайф стайл фейсбук

Up Next

Започнах да живея истински

Don't Miss

“Не, аз не бях послушен тийнейджър. Правех каквото си искам и честно казано, не знам как, но върпеки това, не станах наркоман”

БЛОГ

Понякога най-скъпата грешка в живота ни не е това, че сме избрали неподходящия човек

А времето, което сме изгубили, докато сме се опитвали да се убедим сами, че този човек е правилният.

Хората идват и си отиват. Раздялата сама по себе си рядко е най-голямата загуба. Истинската цена са годините, в които сме чакали, вярвали, оправдавали, давали още един шанс и още малко от себе си.

Времето има една неприятна особеност, то не подлежи на възстановяване.

Да срещнеш човек, в когото едновременно има характер, стойност, емоционална зрялост и онази необяснима химия, която кара сърцето ти да го разпознае, е рядкост. Може би точно затова не бива да се примиряваме с половинчати отношения само от страх да не останем сами.

И най-вече, не трябва да позволяваме на никого да ни държи наблизо „за всеки случай“.
Да ни търси, когато му липсваме, но да не ни избира.
Да ни дава надежда, но не и сигурност.
Да ни държи достатъчно близо, за да не ни загуби, и достатъчно далеч, за да не поеме отговорност за отношенията с нас.

Това не е любов.
Това е резервен план.

А човешкото сърце не е чакалня, в която някой да остане, докато реши дали няма да намери нещо по-подходящо.

Не се съгласявайте да бъдете нечие „може би“, „засега“ или „за всеки случай“, когато можете да бъдете нечие категорично „да“.

Любовта не те държи в резерв, докато проверява дали някъде няма по-добра възможност.
Не те оставя да чакаш между две решения и не те превръща в удобен пристан, към който някой се връща, когато другаде стане бурно и напрегнато.

Не сте резервен план.

И не защото трябва на всяка цена да бъдете нечий първи избор, а защото дължите на себе си да не прекарвате живота си в чакане някой друг най-после да реши стойността ви.

Хората могат да бъдат заменени. Планове могат да бъдат променени.
Животът може да започне отначало.
Но времето е единственият ни истински невъзобновяем ресурс.

Пазете го повече от хората, които не знаят какво искат от вас.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 16

БЛОГ

Борбата за оцеляване… повярвайте ми, няма по-мъчително нещо…

НА ВНИМАНИЕТО НА ВСИЧКИТЕ МИ ПРИЯТЕЛИ И ХОРАТА, КОИТО ГИ ИНТЕРЕСУВА КАКВО СЕ СЛУЧВА С МЕН!!!❤️🫶☠️

Пускам този пост от позицията на журналист, който се чувства длъжен да се разграничи от пропагандната машина на поръчковите медии в България.

Пиша това от позицията на човек, който е част от тази пропагандна машина.

Много неща се наложи да преглъщам, много да премълчавам, много да прокарвам като истина, макар и да не са. Години вече станаха… Но напоследък е страшно. И става все по-страшно.

И дойде моментът, в който поредния противоречив казус просто беше капката, оказала се извън чашата.

В последните дни се пускат материали с обвинения към Русия като стопроцентов причинител на ударите с дронове в Черно море, като стопроцентов причинител на целенасочени атаки срещу България.

От дни премиерът Радев тръби, че няма нито едно конкретно доказателство,че Русия стои зад атаките в близост до нас и призовава медии и политици да не отправят конкретни обвинения, тъй като си играят с огъня, подстрекаващи към включване на България във войната.

Руското посолство също излезе с изявление, че следи публикациите в медиите и изявленията на политиците за обвинения срещу Русия относно атаките, предупреждавайки за вземане на мерки от Москва.
Не отричам, че може да е така. Но няма нито едно доказателство. Няма и такова, че не е Русия.

За сметка на това обаче, има доказателства, и то какви! !!, че в Киев корупцията е по-голяма от тази в която и да е страна, че няма документи черно на бяло къде да отишли всички милиарди, които ЕС, части от които са и наши пари, е предоставил на Украйна.

Да, и в Русия има корупция, и то огромна – и там излязоха доказателства, има и сума ти уволнени генерали. Но ние не помпаме Русия с пари и оръжие. Към нейната корупция нямаме отношение. Това не са нашите пари. Но в Украйна са.

Ние обаче, като медии, заставаме на едната страна, бълваме и хулим, наричайки агресор само единия участник в конфликта, и без значение фактите, сипем информация от лъжи, представяйки я за истина.

В последния случай с дроновете в Черно море, това означава само едно: ние, медиите, сме част от отговорните за опитите за въвличане на страната ни в конфликта.

За съжаление, аз се оказвам част от всичко това. И не наблюдавайки просто колегите си, а директно, от първо лице, съм участник. Без да го искам, отвратена, омерзена, разкъсваща се вътрешно от мълчаливи викове на гняв и бунт.

В собствения си профил публикувам видеа и своя неистов вик за спиране на таи безумна война, а всъщност….се оказвам част от машината, предизвикваща я.

И понеже с всеки изминал ден се съсипвам все повече от тази вътрешна битка, от мъчителната борба между ценностната ми система и въвличането в настоящата медийна лошотия и изродена вече журналистика, възнамерявам съвсем скоро да се оттегля. За да спя най-после спокойно. Знаете ли, че от месеци почти не спя… Това, да се бият в теб чувството ти за справедливост с борбата за оцеляване… повярвайте ми, няма по-мъчително нещо…

Да, знам, че съм добър журналист. Да, получавам всеки ден отзиви колко различни от останалите и интересни новини поднасям. И затова много ме боли, че трябва да кажа край. Но това е реалността в нашата малка, любима моя държавица.

Надявам се да не съм засегнала някого с моите новини и все пак да съм съхранила още някак себе си, да съм запазила онова дете, което тропа с крачета и казва: не е честно, няма да я играя повече тая игра!

Та, мили мои, дори и с риск да потъна във финансов колапс и да не се справя с оцеляването – АЗ НЕ ИСКАМ ДА Я ИГРАЯ ПОВЕЧЕ ТАЗИ ИГРА!

………………………

Накрая искам да цитирам части от публикация на икономиста и политик Кузман Илиев, който вчера написа:

“Истинска забава е войната, защо да не се включим?! Какво се мотае Радев, защо ни е страх? М?

Виктор Николаев, Поли Златарева, Мира Иванова, Цънцарова – всички с право са потресени и искат мощен военен отговор тук и сега. БТВ също едва издържа тази страхлива и полегнала позиция! ….

…
Дано не им се сбъднат полюциите на тези обезумели хорица, но натам вървим.

Бог да пази България, а тази шепа клоуни, която застрашава милиони българи, щеше да е само една екстравагантна тумба, ако не беше толкова агресивно креслива и нагла.”

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 17

БЛОГ

🇧🇬🤔👎 „ПРИБИРАМЕ СЕ В БЪЛГАРИЯ. ЗАВИНАГИ.“

Преди няколко години това беше мечтата на много българи в чужбина. Днес обаче виждам нещо различно.

Хора, които се върнаха в България, започват отново да стягат куфарите. И причината не е просто „по-висока заплата“.

Когато си живял дълго в чужбина започваш да приемаш за нормално неща, които в България постепенно започват да ти липсват. Ред. Правила. Работещи институции. Сигурност.

Предвидимост. И най-вече започваш да гледаш по друг начин на парите.

Защото няма значение само колко получаваш. Важно е колко ти остава след наема, храната, сметките, горивото и всички останали разходи. А с поскъпването през последните години и преминаването към еврото усещането за много хора е едно и също: цените растат, а доходите не успяват да ги догонят.

И тогава идва неприятното сравнение: „Ако ще плащам почти европейски цени, защо да приемам българския стандарт на услуги, институции и сигурност?“ Това е моментът, в който човек започва да разбира нещо.

Не се връщаш в чужбина само заради парите. Връщаш се заради начина на живот, към който вече си свикнал. Не защото не обичаш България. А защото след години в чужбина започваш да имаш друга представа какво означава нормален живот. И когато веднъж си свикнал с това, връщането назад понякога се оказва много по-трудно, отколкото си си представял.”

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 56