БЛОГ

Започнах да живея истински

Започнах да живея по друг начин. Преди няколко седмици си бях направил кафе, четях новия вестник и слушах радио. Превключвайки на различни станции, изведнъж се заслушах в кадифения глас на един възрастен човек. Той каза нещо за “хиляда топчета”. Аз се заинтересувах, усилих звука и се заслушах.
– Добре, – каза старецът, – Обзалагам се, че вие сте много зает с работата си. Вчера, Днес, Утре. И ви плащат много. Но за тези пари те купуват вашия живот. Помислете, вие не прекарвате това време с любимите си хора. Няма да повярвам, че трябва да работите през цялото време за да свържете двата края. Макар да има и такива хора.
Вие работите за да задоволите вашите желания. Но знайте, че това е един порочен кръг – колкото повече са парите, толкова повече искате, и затова работите още повече за да получите повече.
Трябва обаче в един момент да се запитате: “Наистина ли имам нужда от едно или друго нещо, като например нова кола?” И заради това сте готови да пропуснете първия танц на вашата дъщеря или първия мач на сина си?
Нека ви кажа нещо, което наистина ми помогна да се запазя и да помня това, което е най-важното нещо в живота ми. И той започна да обяснява теорията си за “хиляда топчета”:
– Вижте, един ден аз седнах и изчислих. Обикновено човек живее 75 години. Знам, някои живеят по-малко, други повече. Но живеят около 75 години. 75 умножих по 52 (броя на неделите в една година) и се получи 3900 – толкова са неделите в живота. Когато изчислих това бях на петдесет и пет.
Това означаваше, че съм преживял около 2900 недели. И ми оставаха само 1000. Затова отидох до магазина за играчки и си купих 1000 малки пластмасови топчета. Поставих ги един в прозрачен буркан. След това всяка неделя изваждах и изхвърлях по едно топче. И забелязах, че когато правех това и виждах, че броят на топчетата намалява, започвам да обръщам повече внимание на истинските ценности в живота.
Няма по-мощен инструмент от този – да гледате как намалява броят на дните, които ви остават! Сега чуйте последната мисъл, която бих искал да споделя с вас днес, преди да прегърна любимата си жена и да отида с нея на разходка. Тази сутрин извадих последното топче от буркана …
Ето защо всеки ден за мен вече е подарък. Аз го приемам с благодарност и дарявам на приятели и близки топлина и радост. Знаете ли, мисля си, че това е единственият начин да изживееш живота си. Не съжалявам за нищо. Беше ми приятно да говоря с вас, но трябва да побързам да ида при моето семейство. Надявам се да се чуем пак! …
Замислих се. Всъщност, наистина имаше над какво да се замисля. Бях планира за кратко време да поработя днес – трябваше да прегледам един проект. А после щях с колеги да ида в клуба.
Вместо всичко това аз се качих горе и събудих жена ми с нежна целувка.
– Събуди се, скъпа. Нека да отидем на пикник с децата.
– Скъпи, какво се е случило?
– Нищо особено, Току-що осъзнах, че не сме прекарвали заедно уикенда. И хайде да отидем до магазина за играчки. Трябва да си купя пластмасови топчета …

Post Views: 29

БЛОГ

Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха

Здравейте.

Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.

Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.

Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.

Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.

Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.

Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.

Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.

Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…

След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.

Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!

Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.

Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.

Разочарована съм.

Красимира

Post Views: 9

LIFE

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“

❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.

Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.

Те мечтаят за стоки.

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR

— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026

За лайфстайл.

За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.

❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“

❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.

❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.

💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?

Post Views: 14

БЛОГ

Дърво без корен

Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.

Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.

Станка гледаше нагоре.

На третия етаж някога беше нейният дом.

Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.

Снимки: Росен Коларов

После времената се промениха.

Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.

Но Станка остана.

Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.

Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.

Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.

Не защото беше щастлива.

А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.

Този двор помнеше.

Пейката помнеше.

И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.

Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.

И тръгна.

Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов