Да, много хора се вълнуват от изборните резултати и от това „какво следва оттук нататък“. Тази седмица обаче аз ще се въздържа от анализ по тази тема; ще се въздържа и от препоръки „какво трябва да направят“ (особено) демократичните партии в създалата се ситуация.

Това последното не е мое задължение, нито моя отговорност, доколкото не съм участник в активната партийна политика (което не означава, че няма да оценя по един или друг начин онова, което пак демократичните партии ще се решат да направят).

Ще се противопоставя обаче на един „букет“ от манипулативни тези, с които определени социолози, политолози и медии започнаха да облъчват обществото ни буквално от деня след приключването на изборите. Мисля, че тия техни тези са абсолютни софизми, зад които няма как да не се съзре почти прозрачната политическа цел на авторите им.

Нека започна с твърденията, че гласувалите за т.нар. „евроатлантически“ – „десни“, „либерални“ и т.н. партии ясно били посочили на лидерите им, че са пожелали не нещо друго, а преодоляване на досегашните „червени линии“ между тях и постигане на консенсус помежду им.

Именно затова – твърдят дори – избирателите им не били дали определено мнозинство за самостоятелно управление на нито една от тези сили, защото поискали те най-сетне „да се разберат помежду си“ и да образуват „евроатлантически“, „десен“ и т.н. съюз.

Не е трудно да се види, че съюзът или коалицията, която твърдят, че с вота си избирателите ясно са поискали, е тази между ГЕРБ, „Продължаваме промяната“ (ПП) и „Демократична България“ (ДБ).

Не е трудно да се съобрази също, че само тя би могла да извади партията на Бойко Борисов от тежката политическа „карантина“, под която я поставиха с последователна упоритост от началото на 2021 г. мнозинството от българските избиратели и при това да я извади без тежки „имиджови“ последици за ГЕРБ, каквито непременно биха последвали от друг тип коалиция – например ГЕРБ + ДПС + „Възраждане“ + „Български възход“ и подобни.

Аз обаче питам: откъде се прави заключението, че гласувалите за ГЕРБ, за ПП и за ДБ са гласували за тези партии именно за да съставят те днес тази т.нар. „евроатлантическа коалиция“? Чисто и просто, защото аритметическата сума от избраните от тях депутати (67+53+20) прави 140 души?

Само че нали трябва да си дадем сметка, че избирателите им въобще не са гласували за тази сума, а именно за подкрепяните от тях партии – за техните визии, за декларираните от тях цели, за споделяните от тях ценности.

А те при тези партии са доста различни, та даже и противоречащи си. Така избирателите на ГЕРБ би следвало да са гласували (нека не се лъжем) преди всичко за завръщането на любимия „бате Бойко“, а може би и наистина за преодоляването на „хаоса“, който, както им повтаряше през цялото време техният лидер, другите две „евроатлантически“ формирования уж създадоха в страната.

Напротив – избирателите на ПП са гласували за тази партия, смятайки, че тъкмо тя ще трябва да „продължи промяната“ и да разруши корупционния модел, тежко настанил се в България, именно след десетгодишното управление на Борисов. Избирателите на ДБ накрай са гласували за това формирование, защото – традиционно – искат от него същинска демокрация и върховенство на правото.

Всъщност избирателите въобще затова и гласуват за определени партии, защото желаят политическо представителство (или по-просто – овластяване) на своите визии, на своите цели, на своите ценности. Те не гласуват за някаква абстрактна „стабилност“ или „единство“, които не представляват вече тези техни визии, цели и ценности (само една от които е „евроатлантическата ориентираност на българската политика“).

За да ви покажа колко фалшива и манипулативна е тезата на споменатите в началото социолози, политолози и медии – че избирателите на тия три политически сили с вота си демонстрирали, че желаят коалиция между тях, ще ви призова да си представите колко процента от избирателите на тези сили биха гласували за евентуално предложена им още преди изборите коалиция ГЕРБ, ПП, ДБ. Ако манипулаторите бяха прави, тези проценти не би трябвало да са кой знае колко по-малко от сумата на гласувалите за всяка от тях миналата седмица. Нали нея те всъщност били желали.

Не е нужно обаче да си кой знае какъв социолог или политолог, за да предвидиш, че ако такава коалиция би била предложена преди 2 октомври, тя в изборния ден би събрала (с мъка) малко повече от 1-2% от привържениците на ПП и ДБ и едва около 30-40% от привържениците на ГЕРБ (да, заинтересовани от „декарантинирането“ на любимия си Бойко).

Е, питам: как нещо отчетливо нежелано едва вчера, днес ни се приподнася като „безспорно желано“ от „десните“, „евроатлантическите“ и тем подобни избиратели? Защото сумата от избраниците им ще ги снабди (и най-вече тези на ГЕРБ) с власт? Но нали няма да снабди с власт имащите своите визии и цели „събираеми“ в „сумата“.

Напротив, ще им отнеме – самата „сума“ ще им отнеме – възможността да реализират тези свои цели и визии. Всъщност в осъществяваната от партии политика нерядко (а даже често) сумата от събираемите води до намаляване на събираемите. Особено ако те се „съберат“ просто защото всеки от тях поотделно не е съумял да наложи на избирателното тяло своите визии, цели и ценности.

А ако те са различни, разминаващи се, противоречащи си (освен например в едно), тогава събирането им още по-малко ще успее да ги наложи. Напротив – ще трябва дори да ги минимизира, да ги предаде – заради „сумата“.

Но, видите ли, така гласи втората манипулативна теза, която ни внушават: „избирателят“ (съвкупно, събирателно) бил дал сигнал, че желае – след 2 октомври в страната най-сетне да има работещ парламент и стабилно правителство. А щом е „дал сигнал“, че желае това, такова парламентарно мнозинство и такова стабилно правителство трябва да се съставят на всяка цена. Отново софизъм!

Разбира се, че „избирателят“ – щом въобще е отишъл да гласува – желае парламентарно мнозинство и излъчено от него правителство. Инак не би си правил труда да гласува. Но той, тъкмо защото гласува (гласувал е) за определена политическа сила, желае тези неща не на всяка цена, а за да ги осъществи онази политическа сила, за която е гласувал.

И не желае, не желае да ги осъществява някакво парламентарно мнозинство и правителство, което ще трябва да отстъпва от визиите, целите и ценностите, за осъществяването на които е гласувал.

Нещо повече: ако парламентарното мнозинство (и съответно излъченото от него правителство) е от такъв характер, че не би осъществявало визиите и идеите на политическите сили, за които – да, искащите „стабилен парламент и правителство“ – са гласували, а е някакъв метаморфозиращ ги до неузнаваемост компромис, то поискалите въпросната „стабилност“ избиратели няма да се почувстват удовлетворени в своите желания, а напротив – измамени в отдаденото доверие и в утрешния ден непременно ще накажат онези, които са ги измамили.

В този смисъл манипулативна е и „мантрата“, че в името на „желаната стабилност“ лидерите на политическите партии трябвало днес да „загърбят егото си“ и на всяка цена да постигнат споразумение за общо управление.

Всъщност препоръчваното тук „загърбване на егото“ е цинично препоръчване лидерите да пренебрегнат конкретното политическо поръчение, с което са ги натоварили техните избиратели и да се споразумеят помежду си, независимо или дори въпреки него, тоест в името тъкмо на персоналното си „его“.

Лидерите, уважаеми манипулатори, ако действително са политически лидери в една представителна демокрация, са носители не на „его“, а на бреме, с което са ги натоварили онези, чиито лидери са и него, именно него, това бреме, това определено политическо поръчение – те въобще не бива да „загърбват“, когато разговарят и евентуално се споразумяват помежду си.

Но видите ли – гласи следващата манипулативна теза на медийните „бонзи“ – високият процент негласували на тези току-що приключили парламентарни избори представлявал собствено протестният вот на „българите“ спрямо „каращите се“ и неможещи да се „съберат“ политици, с който тия последните най-сетне трябва да се съобразят (т.е. пак – да престанат да конфликтуват и „да си стиснат ръцете“). Аз пък твърдя, че това е формена манипулация.

По никакъв начин не може да се потвърди (а и не е тествано социологически), че негласувалите у нас – с това си негласуване – извършват политически, протестен акт, че отправят „послание“ за искано всеобщо примирение.

Смятам, че с негласуването си тези хора много по-скоро демонстрират своята дълбинна не-политичност (чуждост на „полиса“ във фундаменталния смисъл на думата) и поради това, ако „политиците“ решат – за да угодят уж на „протеста“ им, – да изоставят визиите си, те няма да спечелят негласуващите днес, а всъщност ще изгубят гласувалите за визиите им.

Накрай: най-силно ме ядосва често употребявания в медиите израз „политическата класа“ („политическата класа“, която „се била отчуждила от народа“ и затова най-после трябвало да „се смири пред него“).

В страна, в която все още политиците стават „политици“, защото биват избирани за такива, те не са „класа“, на която „народът“ противостои, а негови „представители“.

Избирателите пък не са друга „класа“, имаща някакво мъгляво отношение към „политическата“, а именно политическата класа на страната, която диктува на „политиците“ да са непримирими един към друг, ако така им е поръчано.

Коментар на проф. Калин Янакиев