БЛОГ
Когато изключих телефона
Вчера изключих телефона. За първи път не изпитах вина.
Седях в кухнята. Чайникът щракна и после замлъкна. Гледах петното над мивката — старо, жълтеникаво, сякаш част от стената отдавна се е отказала да бъде нещо повече. Никой не ми говореше. В това имаше нещо странно спокойно.
Аз съм на тридесет и пет. Живея сама. Работя в администрация. Плащам си сметките навреме. Водя подреден живот. Но за майка ми това никога не е било достатъчно.
След като баща ми отиде при Бог, всичко започна да се променя. Не рязко. Не с един удар. А бавно — ден след ден, като тиха ерозия.
Майка ми започна да ми звъни по-често. Отначало за дреболии. Къде е дистанционното. Как се пуска пералнята. Какъв хляб да купи.
После въпросите станаха за мен. Къде съм. С кого съм. Защо пак съм уморена.
Живеем в различни квартали, но почти се виждахме всеки ден. След работа минавах през нея. Оставях чантата до вратата. Обувах домашните ѝ чехли, които никога не бяха точно мой номер.
Винаги имаше нещо за вършене. Да се сменят пердетата. Да се подреди гардеробът. Да се изхвърлят стари вестници, които „може да потрябват“.
Ако кажа, че бързам, майка ми се натъжаваше. Ако остана — се чувствах изцедена, празна.
— Ти си ми всичко — казваше. — Само на теб разчитам.
Тези думи тежат повече от крясък. Те не те удрят. Те те връзват.
Започнах да отказвам покани от приятели. Да си тръгвам по-рано от срещи. Да живея по нейния график, без да съм го избирала.
Една вечер се прибрах и седнах на леглото, без да се преоблека. Часът беше десет. На следващия ден бях на работа.
Телефонът звънна. Майка ми.
— Защо не дойде днес? — попита. — Цял ден те чакам.
Казах, че съм уморена. Че имам нужда от вечер за себе си.
Тя замълча. После каза, че сигурно вече не ми пука. Че съм станала чужда.
Тази нощ не спах. Гледах тавана и си повтарях, че не съм лош човек. Че не съм неблагодарна. Че имам право да съм уморена.
На следващия ден отидох при нея. Носех портокали и хляб. Както винаги.
Седнахме в хола. Телевизорът беше включен, но без звук. Лицата на водещите се движеха безгласно, сякаш и те нямаха какво да кажат.
— Трябва да поговорим — казах.
Ръцете ми трепереха. Гледах масичката, не нея.
Казах, че я обичам. Че ще помагам. Че няма да я оставя. Но че не мога да бъда там всеки ден.
Казах, че имам нужда от време за себе си. От пространство. От живот.
Майка ми стана. Започна да ходи напред-назад из стаята.
— Значи и ти ме оставяш — каза.
Тези думи ме прободоха. Но този път не отстъпих.
— Не те оставям — казах. — Просто и аз съм човек.
Тя седна и заплака. Тихо. Без театър. Сълзите падаха бавно, сякаш и те бяха уморени.
Останах до нея. Подадох ѝ салфетка. Сърцето ми се късаше, но не отстъпих.
Тръгнах си по-рано от обикновено. По пътя усещах вина и облекчение едновременно. Две чувства, които не се понасят, но живеят заедно.
Следващите дни не отидох. Само се обаждах. Говорехме кратко.
Майка ми беше хладна. Отговаряше с по една дума, сякаш ми наказваше мълчаливо.
Аз се учех да издържам това. Да не тичам веднага. Да не се оправдавам. Да не се смалявам.
Една събота си пуснах музика и чистих у дома. Сложих нова покривка. Купих си цвете, без повод.
Телефонът беше тих. Погледнах го няколко пъти. Не звънна.
Вечерта майка ми се обади. Гласът ѝ беше по-мек, сякаш и тя се учеше на нещо ново.
— Ще минеш ли утре? — попита.
Казах, че да. Но че няма да остана дълго.
Тя въздъхна. — Добре.
Това малко „добре“ беше победа.
Сега ходя при нея три пъти седмично. Не всеки ден. Не по задължение.
Когато каже нещо обвинително, спирам разговора. Не крещя. Просто казвам, че така не може.
Не е лесно. Понякога пак се чувствам виновна. Понякога ми се иска да се върна към старото — защото старото е познато.
Но вече знам, че любовта не трябва да задушава. Че помощта не значи да се изгубиш.
Все още съм дъщеря.
Но съм и човек със свой живот.
Иван Велинов
БЛОГ
Бях позабравил тази прочута българска злоба…
Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.
За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.
Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.
Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.
Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.
И знаете ли кое е най-тъжното?
Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…
БЛОГ
Тогава, какъв съм аз?
Роден съм бял, което ме прави расист.
Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.
Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.
Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.
Аз съм християнин и не съм Атеист..
Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.
Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.
Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.
Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.
Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …
Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.
Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.
Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.
Пия значи съм Алкохолик.
Пуша цигари, което ме прави наркоман.
Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…
Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…
А наздраве!
😁😁😁😁😁
БЛОГ
Дебилно поколение
Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.
И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.
Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“
Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂
Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.
Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.
Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.
Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.
Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“
Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.
В България бях виждал само отвертка и чук.😳
Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.
Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇
💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.







