БЛОГ

Бях млада и наперена и не поздравявах съседите си, което ми изигра лоша шега

Бъдещият ми работодател се оказа мой съсед. Човекът, който никога не поздравявах. Както и много други. Просто минавах покрай тях мълчаливо и не отвръщах на поздравите им. Държах се надменно, защото може би така бях възпитана. Т.е. явно не бях добре възпитана. Или може би ми беше досадно всеки път като се засека с някоя позната физиономия да трябва да й казвам “здрасти”. След време се оказа, че не е трябвало да постъпвам така. За съжаление винаги го разбираш твърде късно. Но все пак го разбираш – за добро, или за лошо. И така, реших да напусна сегашната си работа. Причините за това бяха много – ниско заплащане, много работа, монотонност, интриги. Просто вече всичко ми омръзна, както и обещанията за вдигане на заплатата, които си оставаха обещания. Подадох си предизвестието и се пуснах в дебрите на обявите за работа. Очаквай, че бързо ще ми се обадят, но уви, не стана така. Чаках 2 месеца, докато получа първото си обаждане за интервю.

Очаквано, не ме избраха за позицията, защото съм нямала достатъчно опит. Започнах леко да се отчайвам, а и парите започнаха да привършват. Пуснах хаотично на още едно две места. След няколко дни ми се обади приличен мъжки глас, който ме покани на интервю. Усетих, че тук може и да станат нещата, защото по телефона му разказах някои неща за себе си, а той според мен беше впечатлен. И така, в уречения ден и час пристъпих на входа на фирмата. секретарката ме пусна в кабинета и ми подаде чаша вода. Когато в стаята влезе шефът, с когото разговарях, за малко щях да се задавя. Та това беше моят съсед. Човекът, когото не поздравявах и подминавах. Когато го видях и почервенях от срам. Той се усмихна и ми подаде ръка. С плаха надежда си помислих, че не ме е познал. Реших да не мисля за това, представих се и започнахме да си говорим. Задаваше ми въпроси от всякакво естество. Отдъхнах си – явно не е било толкова фатално това, че съм го подминавала. Интервюто беше към края си, когато той ме попита дали съм любезна и внимателна към хората.

Аз го погледнах право в очите, а той беше доста свъсен и сериозен. Усетих, че ръцете ми се изпотявах. Отвърнах му, че съм любезна и учтива с някои хора, а с други не. И той ме заби с въпроса: “Имате предвид такива като мен ли?”. Намекът му ми беше ясен. Не беше нужно да се правя повече на ударена. Смотулевих нещо като оправдание, от типа, че не го познавам добре. Той се засмя и каза, че ще си помисли за моята позиция. Прибрах се посърнала. Не знаех какво да правя. Наскоро бях скъсала с гаджето. Чувствах се самотна и не на място. Реших да изляза, не ми се стоеше вкъщи. И хоп, на излизане отново го засякох – моят съсед и евентуален бъдещ шеф. Реших да рискувам. Казах му здрасти и го попитах как е минал денят му. А той се усмихна и каза, че едно изречение не могат да върнат няколко години. По-добре би било пак да не го поздравявам, нищо, че сме в един вход. И отмина покрай мен. Сълзи от гняв ми избиха по лицето. Как можах да съм такава! Бях сигурна, че ставам за работата. Как можеше точно той да е шеф на фирмата, в която исках да работя.

Така минаха няколко дни. През това време гледах да не се засичам с никакви съседи. На седмия ден след интервюто телефонът ми звънна. Вдигнах и се оказа той – моят съсед. Каза ми, че иска да се видим за финално интервю. На другия ден отидох, бях нервна и притеснена. Не знаех какво да говоря. Поговорихме общи неща и той ми каза: “Ще те наема да работиш за мен, само ако вече си говорим на стълбите”. Аз го погледнах стреснато – той беше с каменно лице. След което изведнъж се ухили и започна да се смее. След което ме потупа по рачото и ми каза: “Одобрена си, от другата седмица почваш”. Идея си нямате как съм крещяла и викала от радост. От този ден животът ми тръгна отново нагоре. Работех всеотдайно, а шефът ми беше добър към мен. Вече поздравявам абсолютно всички – дори и непознатите от квартала. Историята ми беше ценен урок, който ще помня цял живот.

Post Views: 28

БЛОГ

Бях позабравил тази прочута българска злоба…

Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.

За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.

Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.

Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.

Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.

И знаете ли кое е най-тъжното?

Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…

Post Views: 18

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

Post Views: 41

БЛОГ

Дебилно поколение

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.

Post Views: 44