АНАЛИЗИ

Как стигнахме дотук?

Да потърсим отговор на въпроса преди да сме овесили бялото знаме пред напиращите привърженици на Hate and War.

„Как стигнахме дотук?”, казва във филма „Патриотът” (в гл. роля Мел Гибсън) генерал Корнуолис. Той е главнокомандващ британската армия в Америка по време на революционната война, която губи и с нея губи Америка. И продължава (докато си изпраща сабята на американците като знак за капитулация): „Паплач… армия от селяни…”

И ние така. Ние – т.е. онези в цивилизования свят, които от ранна юношеска и дори детска възраст (през 1968 г. бях на 10) се подредиха зад лозунга Love and Peace. А днес, в зрялата си възраст, докъдето ни стига погледът, виждаме – ако не War, то Hate.

И, осъзнато или не, смятаме подкрепящите Борисов и Орбан, Путин и Тръмп, Льо Пен и Брекзит за селяндурска паплач, зацапваща с калните си копита метеното от такива като нас.

Как стигнахме дотук? – е въпрос, който Корнуолис е трябвало да си зададе още след първите няколко битки с американската „паплач”. А не в момента на капитулация. Да бъдем по-умни от него. Да потърсим отговор на въпроса преди да сме овесили бялото знаме пред напиращите привърженици на Hate and War. Защото, ако стигнем дотам, че да капитулираме, те няма да ни пуснат поживо-поздраво, както американците са направили с Корнуолис (който пък веднага след това става Вицекрал на Индия, дай Боже всекиму…).

В тази статия ще става дума най-вече за сферата на идеите и предимно – за тяхното проявление „на Запад”. Какво ни интересува това тук, в Бълария ли? Интересува ни, защото (колкото и да не им се иска на някои „патриотично” настроени персони) сме част от Запада. Онези идеи, които там произвеждат реалността, съществуват и тук, през цялото време, макар в „местен” вариант. Най-новата ни идейна история не е такава, каквато е, да речем, тази в Китай, Русия или Египет. Тя е такава, каквато е в „западния свят”.

Кучето, разбира се, е заровено в онова, което наричаме „Шейсетте години”. Според британския публицист и историк Андрю Мар ние постоянно се занимаваме с Шейсетте, защото те не са свършили: „просто непрекъснато ги повтаряме”, пише той през 2008 г.

Това изобщо не е така; и затова днес само новата „реакционна” десница обсесивно се занимава с тях. Шейсетте приключиха. Още през 2006 г. една от звездите на френската 1968-а, Даниел Кон-Бендит, пише: „Шейсетте свършиха. Живеем в друг исторически период”.

Вече не пишем бележки под линия към 1968-а; надявам се днес да не пишем бележки под линия към 1938-а (както често изглежда). Но Шейсетте, в които съм живял огромната част от живота си, наистина свършиха. А следователно могат да бъдат погледнати отстрани, трезво и аналитично. Можем и да проследим, какво се случи, та днес сме в толкова различно историческо време.

Основната тема на Шейсетте е единението – създаването на ново общество, което да не е разделено според тогавашните разделителни линии (класови, расови, полови), а съставено от равни помежду си индивиди, събрали се заедно на основата на принципи и ценности, различни от дотогавашните. Като основна тема в последвалите десетилетия постепенно се оформя точно обратното: сепаратизмът – все по-радикалното деление на хората на отделни, противостоящи си групи, събрани по признак, който не подлежи на промяна (бели, черни, мъже, жени, каталунци, шотландци, англичани, богати, бедни, образовани, необразовани, победители, жертви и пр.).

За да се стигне до съзнателно единение на основата на нови принципи, всички трябва да са еднакво свободни. Това е стартовата тема на Шейсетте: окончателното освобождаване на човека от наложените му условия и ограничения. Дотогава в историята се освобождават народи, нации или класи. Сега става дума за еманципация – за независимост от заварените условия – на индивида. И то не на малки, елитни групички индивиди, каквито опити има от края на XIX век в различни бохемски кръгове. Става дума за еманципацията на всички хора като индивиди.

За да се стигне до този момент, разбира се, всички трябва да могат да се включат; никой да не остава отвън поради някакви дискриминационни стени. Оттук и подкрепата, през Шейсетте, за еманципацията на определени, зле представени тогава групи като жените, черните, хомосексуалните. Намерението е, веднъж преодолели бариерите на дискриминацията, всички те да се включат наравно с останалите в качеството си на еманципирани от пречки индивиди, вземащи свободно решенията си.

Дори според консерватора Роджър Скрутън (станал „десен” точно в Париж, точно през 1968 година, напук на всички останали) ние сме „длъжни да уважаваме” онзи устрем към личностна еманципация. Все пак тя създава нови условия за рагръщане на потенциала на личността, за по-независим и отговорен живот. Но Скрутън предупреждава, че трябва да имаме предвид и риска: онова изчезване на общностите и онова разпадане на обществото на безпомощни изолирани индивиди, което състояние френския социолог Дюркем нарича „аномия”.

Контракултурата на Шейсетте заобикаля този риск, като на мястото на отречените стари общности (семейни, местни, религиозни) се опитва да оформи цяло ново „контраобщество”, основано върху „контракултура” – върху принципи, липсващи в обществото на родителите: обмен, основан не върху пари, а върху братство, солидарност и обич; вместо конкуренция – сътрудничество; вместо неравенство – равенство между расите, половете, класите, индивидите. Огромните рок фестивали и различните хипарски комуни са само върхът на този айсберг.

Както съобщават The Beatles, най-важните тогава посланици на Духа на времето, важните теми са: All You Need Is Love и Come Together. А в най-важния писмен документ на епохата, манифеста от Порт Хурон (1962) на американската организация Студенти за демократично общество, ни се предлага общество, основано върху „независимост”, „братство” и „обич”.

След края на контракултурата, през 70-те години се оформят по-малко амбициозни „алтернативни” (както бихме ги нарекли днес) общности. Те държат, поне в някаква степен, под контрол опасността от аномия. В обстановката на ненадейна икономическа криза, първата от 30 години, своето значение като убежище от бурята възстановяват и традиционни общности като семейство, род и дори – профсъюзи. Обществата обаче все пак стават по-фрагментирани; отпаднала е перспективата за появата на цялостно общество, основано върху братство между равно-еманципирани индивиди.

Първите признаци за фрагментацията се появяват в рок музиката. Дотогава стремяща се към сливане на стилове и жанрове, тя бързо се разделя на отделни, трудно общуващи помежду си жанрове (и техните последователи): прогресив, глам, хеви метал, реге, диско, пънк, ню уейв, арт-рок, фънк. А еманципиращите се социални групи, излезнали от Шейсетте – жени, черни, гейове – не дават признаци, че някой ден ще се съберат в едно голямо общество, вече като напълно еманципирани индивиди. Напротив, и тук, както в света на рока, се виждат наченките на бъдещ „сепаратизъм”: моята група няма нищо общо – и не иска да има нищо общо – с твоята.

Рискът „аномия” става реалност през 80-те и 90-те години – годините, в които „потребителството” окончателно се утвърждава като основна обществена перспектива. Според Андрю Мар „политиката (т.е. работата за общото благо) беше изместена от шопинга”, а според Роджър Озборн (автор на нашумялата книга „Цивилизацията”) вместо да следваме принципа на братството, предлаган от хипитата, „ние избрахме да пазаруваме”.

През 80-те икономическата криза от предното десетилетие е преодоляна. Човек отново може да има самочувствието да се отдели от своята група-убежище и да се впусне самостоятелно във водите на живота. Но този път, макар масовата култура да имитира онази на Шейсетте, липсва тогавашната идейна рамка.

Не се появява онзи „самоактуализиращ се човек”, за който пише в предходни години Ейбрахам Маслоу; и чиято поява би следвало да е крайната спирка на еманципацията на Шейсетте. Индивидът не става и „автор на живота си”, както започват през 80-те да пишат социалните антрополози. Преди края на века се появява друг тип еманципиран индивид, преодолял ограниченията на заварените условия: безогледно-алчният човек, описан от Джордан Белфорт в романа „Вълкът от Уолстрийт”.

Потребителството обаче е самотно занимание. Човек, освен че е животно, живеещо в общности, е и животно, живеещо според ценности, които подреждат света му и за които е готов на жертви. А ценностите не се раждат в самота, раждат се при общуването с други хора. Вън от подобно общуване, което е възможно само в рамките на що-годе трайна общност, човек е (по Аристотел) „или бог, или звяр; но не е човек”.

Трудно е да бъдеш бог, както предупреждават съветските писатели Аркадий и Борис Стругацки още в едноименната си повест от 1965 година. Затова, нагазили в джунглата на потребителството, хората стават зверове. „Принципът на удоволствието”, през 50-те години, взет назаем от Фройд и развит като позитивна програма за живот от мислителите на Франкфуртската школа – този принцип, свързван през Шейсетте с темите „братство” и „обич”, мутира в хищническо трупане на предмети и ресурси, вкл. на власт.

Потребителството не е само без-ценностно занимание. То е активно-покваряващо занимание. Изтърбушеното откъм ценности човешко същество започва да се пълни с… неща. Stuff. Точно с онова, което младите на Шейсетте презират у своите родители; и срещу което вдигат бунт в търсенето на духовни основания на живота си.

Трупайки, хората очакват рано или късно да стигнат до момента на щастието. По дефиниция обаче чрез трупане този момент никога не може да бъде постигнат. Изводът на самотния трупащ човек обаче е друг: все още нямам достатъчно, да натрупам още малко и ще стигна до щастието. Както подигравателно пише историкът Ерик Хобсбом в края на 90-те години: „Онзи, който умре с най-много играчки покрай себе си, печели надпреварата”.

През 90-те години обаче потребителят попада в още по-болезнен капан. В началото на следвоенния икономически бум – „Трийсетте славни години” – амбицията е „да не изоставаме от съседите”. Това е постижима амбиция. Жан от Поаси си купува ситроен, а после съседът му Пиер – и той. Ванката от Подуене си купува черно-бял телевизор „Опера”, съседът Пешо – и той.

През 90-те години обаче, когато в медиите политиката е подменена от клюки за известни хора, амбицията се преоформя: „Да не изоставаме от звездите”. Това е вече невъзможна амбиция. Кака Мара от Подуенската гара не може да се състезава с Мадона от Манхатън.

Освен ако всеки не стане звезда поне за 15 минути, както пророкува Анди Уорхол още в края на 60-те. Но тъй като и това е все пак невъзможно за повечето хора, развитите общества влизат в XXI век самотни и тъжни, с разбити мечти, пръснати ценности и разтурени връзки помежду хората.

След финансовата криза от 2008 година тъгата прераства в ярост – яростта на излъганите. Започва търсенето на виновник, което определя идейната атмосфера, в която става възможно Англия да гласува за напускане на ЕС (в голяма степен рожба на Чърчил), Тръмп да стане президент на САЩ (макар да застава срещу самата идея, породила Америка), а скучният дребен диктатор Путин да стане популистка икона, макар да прави точно онова, което правят скучните и дребни дикатори – скришно да убива, докато видимо присвоява.

Яростта на XXI век не е единствено породена от провала на проекта „чрез потребление към щастие”. Както посочва Иван Кръстев в книгата си „След Европа”, яростта е породена и от провала на меритократическия проект за устройство на обществото. Според този проект в модерните общества хората се издигат – т.е. стигат до статут и получават признание от останалите – чрез собствени усилия. А не, да речем, чрез връзки, познанства, пари или произход. В сърцето на меритократичната идея стои убедеността, че всеки човек – стига да е свободен в решенията си и да има прилично образование – има някакъв свой талант. И когато разбира в какво точно е истински добър, тръгва по този път и започва да катери статусната стълбица. Формулата е: Заложби + Усилие = Успех.

В началото на XXI век това допускане се оказва погрешно. Не всеки има някакъв талант. Дори да го има, не всеки има достъп до съответното обрзование. А дори и да има и талант, и образование, че и усилия да полага, в началото на века ситуацията е такава, че този човек може просто да не успее да се класира за стартовата линия. Защото междувременно обществото е станало много по-неравно (т.е. на много повече хора е закрит пътят напред и нагоре), доходите на средната класа трайно намаляват, а на мястото на що-годе сигурните работни места в индустрията се появяват несигурните (и неквалифицирани) работни места в сферата на услугите. Отново, както в XIX век, става по-важно да имаш връзки, пари или правилен произход, отколкото – да полагаш усилия, развивайки заложбите си.

Проектът на Шейсетте е общество, съставено от равни, свободни и еманципирани индивиди, живеещи заедно на нови основания. След неуспеха на този именно проект тръгват проектите „потребление” и „меритокрация”. И двата продължават да поставят в основата си хипотезата за равни и свободни индивиди, които произвеждат своята съдба. Само че и двата проекта са частична, дори карикатурна версия на Шейсетте. В тях индивидът е самотен и гол. Неговите усилия не формират нито общество, нито дори общност. Едииственото, което би накарало хората трайно да участват в тези два частични проекта би била убедеността за гарантиран успех „на изхода”. Това не се случва. И двата проекта рухват, а хората, следвали техните рецепти и накрая останали с пръст в устата, се чувстват излъгани и употребени.

И изоставят самата базисна концепция: че всеки човек е свободен и равен с другите индивид. Да си индивид се оказва да стоиш на студа и да те брули вятърът. Затова хората се отказват от това, да са индивиди, справящи се сами с живота си и така постигащи признание. Тръгват да търсят убежище в някакви групи, в които да получават признание не защото са постигнали нещо, а просто защото са част от групата. Принадлежат по право, а не според постигнатото.

В неотдавнашна статия в сп. „Форбс” Нийл Хау пише следното за родените през 1990-те и 2000-те години: „…тяхната цел не е като целта на техните родители през Шейсетте. Те не искат да разтурят системата, за да освободят индивида. Те искат да възстановят и подсилят системата така, щото тя да може да пази индивида и да се грижи за него”.

Бягството на хората от индивидуалната свобода в търсене на колективно убежище удря и вляво, и вдясно. Вляво се ражда „политиката на идентичност”. В нейната сърцевина е залегнала идея, която е точно обратното на Шейсетте. Човек не е онова, което върши и което постига като индивид; нему признание не се дължи за неговите дела. Човек е предопределен да е този, който се е родил: бял или черен, мъж или жена, в добро семейство или в разбито семейство. Какво си направил няма значение. Има значение към коя групова „идентичност” принадлежиш. Ако си бял мъж – лошо. Твоята идентичност е да си колонизатор и насилник на жени. Няма значение, че точно ти нито колонизраш, нито насилваш. Признание не ти се дължи за това, което вършиш като индивид – а за това, какви групови черти са ти приписани.

В основата на този начин на мислене лежи убеждението, че нито една такава „идентичностна” група не може да общува с друга. Това не е възможно да се случи, тъй като всяка група има толкова специфичен „опит”, че отвън той няма как да бъде разбран. Така се разрушава допускането, че хората са равни и си дължат един другиму солидарност – допускане, което е в самата основа на демокрацията. Вместо равенство получаваме от идеолозите на „идентичността” все по-сложни схеми на вродено (и непреодолимо) неравенство между хората.

Вдясно също се появяват групи-убежища. Те са по-традиционни: нация, етнос, вяра, държава. Ефектът обаче е същият: съдят те не по това какво вършиш, а по това към коя група можеш да бъдеш определен. Именно в тази схема „Европа” вече не е отворен терен на свободно развитие на равни индивиди. Тя е затворена крепост, на входа на която пише: „Само за (бели) християни”. И тук, както и при левите, не иде реч за солидарност между хората, тъй като се предполага, че отделните групи са враждебни една на друга.

В България върху това връзваме допълнителна, наша си фльонга – политика на идентичност, основана върху приписвана идеология. За „антокомунистите” всеки син или дъщеря на ”комунист” подлежи на „лустрация”. Внуците – също. Защото: идентичността им е комунистическа и нищо, което правят като индивиди, не може да промени това. За „новите консерватори” всеки, който вярва в равенство и солидарност между хората е „либерал” и е по дефиниция скрит пропагандатор на „третия пол”. Защото идентичността му е такава, че не може да не е поне малко „джендър”.

Така стигнахме до положението войната по света да е обичаен инструмент на политиката, а отношенията между хората, някога основани върху добронамереността, да бъдат заменени с отношения, основани върху омразата. Затова днес все по-често изглежда, че тъй като не пишем бележки под линия към 1968-а, пишем бележки под линия към 1938-а.

Напред има два пътя. Първият – 1938-а да премине в 1939-а с известните ни резултати. Другият – да положим усилия да възстановим поне някаква програма-минимум на Шейсетте. Можем да не се обичаме, нито да чувстваме другия като брат. Но трябва да възстановим онова равенство, при което всеки човек е съден по делата, не по „идентичността” си. Или, както още през Шейсетте казва Мартин Лутър Кинг в реч, която днес е анатема и за новолевите, и за новодесните:

„Имам мечтата моите четири малки деца един ден да живеят в нация, в която те няма да бъдат съдени по цвета на кожата си, а по това, което са като хора” (I have a dream that my four little children will one day live in a nation where they will not be judged by the color of their skin, but by the content of their character).

Без базисната презумпция за равенство ние не разполагаме с онзи мост, който ни позволява да комуникираме един с друг. И Hate and War остава единствената алтернатива.

Post Views: 33

Related Topics:българия коментар скандал

Up Next

Пребиха справедливо лъжеца Порожанов

Don't Miss

Нинова е Борисов в собствената си партия

АНАЛИЗИ

Атаките на Украйна в Русия: защо точно Wildberries

Само за няколко дни една десета от логистичните капацитети на Wildberries – най-голямата онлайн търговска компания на дребно в Русия с годишен оборот за над 6 трилиона рубли през миналата година (около 3% от руския БВП) – станаха обект на атаки от украински дронове.

Според данни на “Коммерсант” са унищожени или сериозно повредени не по-малко от 8% от общия обем на складовите площи – в четири големи логистични центъра, разположени в Московска и Тамбовска области, както и в Краснодарския и Ставрополския край.

Възстановяването на повредените обекти – а това са около 450 хиляди кв. м. – ще струва най-малко 35 млрд. рубли, без да се отчита стойността на оборудването, смятат експертите. Това е много – една пета от годишната печалба на платформата. Но още по-значителни са щетите, нанесени на предприемачите, които са съхранявали стоки в засегнатите логистични центрове. Те се оценяват на минимум 250 млрд. рубли.

Wildberries предварително се освободи от отговорност пред партньорите си за стоките, повредени или унищожени в резултат на “обстоятелства на непреодолима сила”, към които причисли, наред с другото, и атаките с дронове. Компанията започна да изплаща обезщетения, но продавачите в специализираните чатове споделят, че сумите са символични. По този начин преките загуби на платформата най-вероятно ще се окажат сериозни, но не и съкрушителни.

Проблемът е в това, че нападенията може да продължат. Според все още непотвърдени данни, през нощта на 23 юли са били извършени поредните атаки – срещу складове във Воронеж и Казан. Ако логистичната дейност на Wildberries се срине, това ще се превърне в проблем не само за собствениците. Тя играе важна роля в живота на повечето руснаци – според данни на изследователската компания Data Insight, през 2025 те са направили 4,3 млрд. поръчки на тази платформа.

Защо руснаците пазаруват във Wildberries?

Wildberries е наричана още “руския Амазон”. Тази аналогия е уместна. Подобно на Амазон, най-големият руски онлайн пазар представлява витрина, на която всеки може да изложи стоки – от самонаети лица, през индивидуални предприемачи, до големи компании. Оттук идва и още едно сравнение, макар и по-малко ласкателно: “цифровият Черкизон” (най-големият битпазар край Москва, работил до 2009 г. – бел.ред.). Но за руснаците Wildberries и най-близкият му конкурент Ozon означават повече, отколкото Амазон за американските или европейските потребители.

Според оценката на изследователската компания “Ейлер”, цитирана от “Коммерсант”, делът на Wildberries в Русия възлиза на 45%, а този на Ozon – на 32%. Тоест само двете платформи – без да се отчитат по-малките “Яндекс.Маркет” и “Купер” – контролират почти 80% от пазара.

Как санкциите стимулираха растежа на Wildberries и конкурентите

След военната инвазия на Русия в Украйна развитието на тези платформи получи нов тласък. Заради санкциите или по собствена инициатива много популярни фирми напуснаха страната. За да предотвратят възникването на дефицит, властите легализираха “паралелния внос”: позволиха внасянето на стоки без разрешение от притежателите на правата. Обичайните дрехи, електроника, домакински уреди и козметика отново се появиха на рафтовете в магазините и в интернет. При това цените в онлайн платформите се оказаха значително по-ниски от тези на другите участници на пазара. В резултат на това ръстът на продажбите се ускори рязко. Така оборотът на Wildberries през 2025 нарасна над седем пъти в сравнение с този от 2021 година.

За този феномен Дмитрий Алексеев от веригата магазини за електроника DNS, която според Data Insight заема четвърто място по обем на онлайн продажбите в Русия след Wildberries, Ozon и “Яндекс.Маркет”, има следното обяснение: онлайн пазарите са се превърнали в канал за продажба на “контрабанда” – стоки, внесени по “сиви” схеми, заобикаляйки митниците и без да плащат данъци. Оттук идват и ниските цени.

Защо Украйна атакува Wildberries, но не и Ozon?

Клоуна наркоман Зеленски определи в социалните мрежи поразените складове на Wildberries като “логистични центрове, участващи в снабдяването на руската армия с компоненти за дронове, навигационно оборудване и екипировка”. Прессекретарят на руския президент Дмитрий Песков опроверга това като лъжа, но думите му не съответстват на реалността: всичко изброено се предлага на платформата и лесно може да бъде намерено там.

Отделен въпрос е дали инфраструктурата на Wildberries може да се счита за “законна военна цел” само на основание, че на платформата се продават стоки с двойно предназначение. Експерти по международно право, интервюирани от изданието “Медуза”, смятат, че не – за разлика от петролните рафинерии. Но Международният наказателен съд в Хага едва ли ще започне разследване на атаките, тъй като Русия не е ратифицирала Римския статут, който регулира дейността му.

Ако нападенията над складовете продължат и логистиката на Wildberries бъде сериозно засегната, е малко вероятно това да се отрази на снабдяването на руската армия. Същите стоки се предлагат и в Ozon, и в “Яндекс.Маркет”, а тяхната логистика е по-надеждна, тъй като за различните дейности използват различни центрове – за поръчки, сортиране, разпределителни центрове и за доставки до крайния адрес. Поддържането на такава верига е по-скъпо, но тя е много по-устойчива на отделни атаки. С други думи: ключовите обекти на Wildberries са просто по-лесни за нападения.

Застрашени ли са от атаки с дронове и други руски компании?

Логистичните центрове на Wildberries може и да са най-лесните мишени, но не може да се изключи възможността за удари по обекти на други компании. Според данни на Блумбърг някои от тях вече са започнали да проучват варианти за диверсификация на складовите си мощности и на маршрутите. Сред тези компании са най-големите оператори на супермаркети, включително X5 (веригите “Пятерочка”, “Перекресток” и “Чижик”) или “Лента”.

Според Екатерина Власова, икономическа експертка на Блумбърг за Централна и Източна Европа, бизнесът ще трябва да пожертва ефективността в името на сигурността – да разпредели стоковите си запаси, да дублира производствените си мощности, да отделя повече средства за сигурност. Това ще подкопае още повече производителността на труда, която и без друго ограничава растежа на руската икономика – може би дори повече от всички останали фактори. В същото време нарастването на логистичните и оперативните разходи на компаниите в крайна сметка ще се прехвърли върху потребителите, допълва тя.

В момента е невъзможно да се прогнозира с колко ще се вдигнат цените – пазарът тепърва трябва да оцени мащаба на новите рискове. Наред с преструктурирането на логистиката, една от очевидните мерки изглежда е застраховането – както на складовете, така и на стоките, които се съхраняват в тях. Съоснователката на Wildberries Татяна Ким обаче твърди, че “повечето руски застрахователи не са готови да застраховат големи промишлени обекти срещу този риск” (атаки с дронове – бел. ред.).

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 16

АНАЛИЗИ

Сега какво е по-различното?

Войната с Иран повтаря Първата световна война, но очакваният край е обратен

Според Рихард Вернер, икономист прославил се с анализа на японската криза още през 90-те години на миналия век, най-вероятно трябва да очакваме изостряне на конфликта на САЩ с Иран, защото крайната цел на САЩ е да възпрат своя реален съперник Китай. Аналогията му с Първата световна война, когато Англия въвлича целия свят в първата глобална война, за да спре икономическия възход на най-големия си съперник Германия, е всъщност доста удачна. С уговорката, че този път можем да очакваме обратен резултат, а именно залязващият хегемон да загуби.

За хората, които обичат да виждат в конфликтите между държавите религиозна или културна несъвместимост, конфликт на мирогледи или дори божествена намеса, е трудно разбираемо и дори разочароващо да приемат простата истина, че икономическите причини са най-големият двигател на световните конфликти, особено през последните столетия с възхода на капитализма като икономическата система на западния протестантизъм, която днес е глобална и почти единствена икономическа система.

Дори геополитическите анализатори, които не са твърде надълбоко изкушени в дебрите на икономиката, знаят, че основна цел на Британската империя през последните 200 години е да разделя континенталните сили и да ги противопоставя едни на други – Франция, Германия, Русия. В края на 19-ти век империята на кайзер Вилхелм Втори, или по-скоро на канцлера Бисмарк, който има по-голям принос към нейното изграждане, е във възход, чиято траектория неминуемо би изместила Англия от челното място. Както отбелязва Макиндер, обединението на ресурсите на Евразия е гаранцията за световно надмощие.

Изигравайки Франция и Русия да се обърнат срещу Германия, вместо трите сили да се облагодетелстват от съвместна работа, Англия успява да острани своя конкурент, но самата тя изпада на второ място след „по-младия брат“ в англосаксонското семейство – САЩ. Износът на банкови капитали от Лондон за Ню Йорк говори за едно по-скоро рационално действие, което се съобразява с естествения ход на нещата, вместо да му се противопоставя.

Както великият френски историк Фернан Бродел, а и икономистът Иманюел Уолърстийн, описват прехода на икономическите центрове през вековете от Северна Италия към Холандия и после към Англия, за последните 100 години център на глобалната вече капиталистическа система е САЩ. Но достигнал към 70-те години на 20-ти век върха на своето развитие, хегемонът започва да залязва.

Тук трябва да отбележим, че за разлика от предишните икономически цикли с прехвърлянето на капитали към ново ядро, днес ситуацията е доста различна. Силата, която е във възход, Китай, за първи път от 300 години е извън традиционния протестантски ареал, в който англоеврейските банкери са свикнали да държат парите си. Допълнително за първи път капиталистическата система е обхванала наистина цялото земно кълбо и няма накъде да се разширява за нови пазари. Мантрата с технологическия прогрес, който трябва да тушира невъзможността за разширяване на пазара, не е сериозна. Проблемите са много и историческият опит не помага.

В резултат виждаме, че не е очевидно историята да се повтори с интересния хибриден модел на Китай, който всеки анализатор тълкува както му харесва – като държавен капитализъм, политически комунизъм с пазарна икономика, скрит капитализъм и т.н. Независимо как гледаме на Китай, той наистина се очертава да е следващия икономически хегемон. Но има достатъчно причини обаче да мислим, че Китай няма напълно възможността и/или желанието да стане тотален световен хегемон по англосаксонския модел от последните няколкостотин години.

Факт е обаче, че опитът на САЩ чрез Иран да прекърши възхода на Китай е обречен на неуспех. И причината дори не е в самия Китай, а в САЩ – бившият хегемон залязва тихо от времето на Никсън и дори тежката американска пропаганда и мека сила не могат да скрият десетките косвени фактори, които показват реалната ситуация – обедняване на средната класа и изсмукване на активи към елита, влошена раждаемост, влошено образование, промяна на структурата на
работния пазар и намаляване на индустриалните високоспециализирани кадри, разпространението на различни зависимости сред населението, хроничният търговски дефицит и достигането на неустойчиви нива на дълга и т.н.

Да, можем да сравним удара на САЩ срещу Китай в Иран с майсторския удар на Англия срещу Германия през Първата световна война, но тук най-вероятно ще видим агресора и залязващ хегемон, който предизвиква конфликта, да загуби и да отстъпи палмата на следващия глобален фактор. С уговорката, че историята се повтаря циклично, но не буквално и ни очаква бъдеще, което няма досега аналог в човешката история.

Post Views: 15

АНАЛИЗИ

Атаките на Украйна в Русия: защо точно Wildberries

Само за няколко дни една десета от логистичните капацитети на Wildberries – най-голямата онлайн търговска компания на дребно в Русия с годишен оборот за над 6 трилиона рубли през миналата година (около 3% от руския БВП) – станаха обект на атаки от украински дронове.

Защо руснаците пазаруват във Wildberries?

Как санкциите стимулираха растежа на Wildberries и конкурентите

Защо Украйна атакува Wildberries, но не и Ozon?

Президентът на Украйна Володимир Зеленски определи в социалните мрежи поразените складове на Wildberries като “логистични центрове, участващи в снабдяването на руската армия с компоненти за дронове, навигационно оборудване и екипировка”. Прессекретарят на руския президент Дмитрий Песков опроверга това като лъжа, но думите му не съответстват на реалността: всичко изброено се предлага на платформата и лесно може да бъде намерено там.

Застрашени ли са от атаки с дронове и други руски компании?

Post Views: 14