ПЕРВЕРЗИЯТА ГЕРБ

ЦИРКА ВЪВ ВЛАСТТА

За първи път, откакто Бойко Борисов е премиер, смяната на министри предизвиква драматични турбуленции не само в държавата, но и собствената му партия. Вярно е, че за първи път той поиска три, а може да станат и повече, оставки на министри. Управляващата коалиция се разтърси от непреодолими вътрешни противоречия, личната неприязън между отелните субекти на властта избуя през през медиите, очертаха са лобита и лагери, извадиха се томахавки, захвърчаха каски, властта се превърна в бойно поле.

И за първи път, откакто е в политиката, Борисов не е едноличен господар на положението. Срещу него вече има сформиран отбор, който не се притеснява публично да му се противопоставя.

РАЗПОЛОЖЕНИЕ НА СИЛИТЕ

Срещу лидера на ГЕРБ се изправят председателят на парламента Цвета Караянчева, председателят на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов, цялата парламентарна група на ГЕРБ, двамата вицепремиери Валери Симеонов и Красиммир Каракачанов. Сериозна армия. Всички те поставят под съмнение решението му като премиер да поиска и да получи оставките на министрите Радев, Нанков и Московски като поемане на политическа отговорност след трагичния инцидент край Своге, отнел живота на 17 българи. Нещо повече, откакто оставките са факт, в медиите тече неистова битка за спасяване на министрите, и най-вече на Николай Нанков. А точно той “предаде четата”, обявявайки, че в асфалта край Своге има варовик и така занули успехите на ГЕРБ в магистралното строителство.

Единственият, който стои плътно зад гърба на Борисов е председателят на ПГ на ОП Волен Сидеров, който изповядва класическото правило – премиерът е този, който решава съдбата на министрите си.

В същото време в лагера на патроитите се води ожесточена война, в която на премиера е отредена крайно незавидна роля – той не може да е арбитър, защото няма механизмите за това, и се превръща в обикновен наблюдател, върху когото обаче падат снарядите.
ОБВИНЕНИЯТА

За капак на цялата тази трагикомична пиеска премиерът е посочен от своя вицеремиер Симеонов в официална декларация на НФСБ като авторитарен управленец, който нарушава конституцията; чиито действия са нелогични – обслужват не държавните интереси, а личния му рейтинг; а пък под крилото на властта му в държавата си шири корупция, лобизъм и кадрова вахканалия.

Никой от ГЕРБ не скочи да защити Борисов. Цялата партия се сниши. Никой от министрите не се засегна от думите на вицепремиера, никой не обори тежките му обвинения. Никой от депутатите на ГЕРБ не се възпламени от клеймото, лепнато от Симеонов на властта, която те крепят с гласовете си. Нямаше извънредни брифинги на дежурните от ГЕРБ, нямаше дори декларация на ГЕРБ.

Самият Борисов също си замълча. Нещо повече, само час след взривяващата декларация на НФСБ той седна на една маса със Симеонов. Не се ядоса. Не се разсърди. Не се обиди. Не поиска обяснение. Не получи извинение.

Сякаш нищо не се е случило!

ИЗВОДИТЕ

Извод първи – властта не разбира, че това състояние, което демонстрира пред обществото, е вид перверзия. Спалнята на коалицията е толкова широко отворена, че нищо не остава скрито от борбата под чаршафите. Това не буди смях. Това отвращава! Обществото не е в ролята на воайор, то е принудено да гледа този пошъл спектакъл. Реакцията на снимката със синята каска на Каракачанов е доказателство, че публиката не се забавлява, тя е гневна. Обясненията за нарушена комуникация между актьорите звучат като гротеска.

Извод втори – Борисов е загубил силата на въздействието си върху тези, които изпрати във властта. Те вече се чувстват достатъчно овластени и обиграни, за да му се противопоставят. В дадени моменти той се превръща в техен заложник. Те го рекетират откровено, притискат го, нагъват го публично като смачкана мантинела на пътя. Това не си позволи нито Виденов, нито Костов, нито Филип Димитров, нито Станишев дори. Повсеместната корупция, прокарването на лобистки закони, заиграването с икономически субекти, отсъстващият контрол на всички нива в държавата лъсна отчетливо именно в трагедията край Своге. Но това не стресна тези, за които оставките „няма да решат нищо”.

Извод трети – думата „оставка” кънти особено драматично в ГЕРБ, защото там вече е развит синдромът на страха от „Кой ще е следващият?”. Репликата на Цвета Караянчева от края на миналата година „Не даваме Делян” (Добрев), защото не се знае кой ще е следващият отстрелян, звучи в ухото на всеки от ГЕРБ. Именно този обсебващ страх обедини тогава парламентарната група и тя бламира Борисов, а Добрев остана в парламента. Сега може да се случи същото. Караянчева обяви, че депутатите са против оставките, които премиерът е поискал (такова решение на групата на ГЕРБ няма), с което публично го шамароса. Никой от тях не се замисля за мотивите и причините, довели до решението на премиера да поиска оставки. Или по-точно – отхвърлят се всякакви мотиви на премиера. Нещо повече – Караянчева заяви, че и тримата министри са успешни, неясно по какви критерии. От което пък излиза, че премиерът е неспосбоен да им направи адекватна оценка. Затова и решението му за оставките е неадекватно – това фактически ни казва ГЕРБ. Такъв резил досега никой партиен лидер и премиер не е допускал!

Извод четвърти – депутатите от ГЕРБ забравят правилото, че оставка не се гласува. Тя просто се приема. И сякаш не взимат под внимание решението на Конституционния съд, който в края на януари обяви за противоконституционен отказа на Народното събрание да приеме оставката на Делян Добрев. Освен това промените и съставът на кабинета се гласуват анблок. ПГ на ГЕРБ не може да решава кои оставки да подкрепи и кои да отхвърли, както заявява Караянчева. Парламентът или приема целия кабинет, или го отхвърля заедно с премиера.

Извод пети – колебливото поведение на Борисов досега по отношение гафовете на някои министри дава основание на групата на ГЕРБ да отхвърля принципа, че министърът носи политическа отговорност, дори и когато няма лична вина. Така е в белия свят. Ако Борисов беше спазвал този принцип, отдавна трябваше да се е разделил с Валентин Радев, с Цецка Цачева, с Румен Порожанов като министри в кабинета му. Сега запазвайки Цачева, трябва ясно да обясни защо си отива Радев, защо остават Ангелкова и Нено Димов. Ако Ангелова остане, каквито са намеренията на премиера, ще си отиде ли Валери Симеонов, както той вече заплаши? Ако не си отиде, с какво ще го „компенсира”? Ако пък Волен Сидеров не получи оставката на Симеонов, за която настоява, какво на него ще му даде? Влизането в тази сложна схема отслабва Борисов. Вярно е, че досега той показва изумителни качества да излиза сух от всяка тежка ситуация и да спасява и правителството, и ГЕРБ. Сега обаче патриотите са му като камък на шия, а депутатите отказват да го следват. Отстрани изглежда като генерал без армия… Навън всички го хвалят, вътре го бламират.

ПОСЛЕДИЦИТЕ

Коалиционният съвет на управляващата коалиция ще реши дали да приеме тези оставки или да ревизира решението на премиера.

Борисов не се е отказал от тях, за него ход назад няма, дори има намерение да предложи още смени в състава на правителството.

Тук опасностите са няколко.

Ако Коалиционният съвет подкрепи решението на премиера, тогава Валери Симеонов или трябва да изяде декларацията, с която го обвини в авторитаризъм, или да напусне правителството. Друг път няма. Освен перверзията. Същото е и с Караянчева.

Ако Коалиционният съвет не подкрепи Борисов за оставките на министрите, това ще е третото му бламиране в третия му мандат и тогава той ще трябва да хвърли оставка.

Това сочи политическата логика.

И тук не става въпрос нито за рейтинг, нито за имидж.

А за принципи, върху които стъпва всяка демократична власт.

Почти сигурно е обаче, че нито първият, нито вторият вариант ще влязат в действие. Защото няма да има принципи. Коалиционният съвет ще бъде бойно поле, на което генерал и овластени пешки ще премерят сили.

Нечии глави ще пострадат, но ще бъдат постигнати компромиси (как ще ни ги обяснят, предстои да видим) и Борисов ще направи замисления от него ремонт на кабинета. Което също носи риск.

РИСКОВЕТЕ

Не е ясно дали новите министри ще бъдат по-добри от тези, които си отиват. Може да се окажат по-драматични грешки от предшествениците си. Трябва ясно да се каже каква ще е посоката на тяхната работа. Иначе Борисов може да влезе в коловоза на Костов, който на втората година смени 10 от министрите си, но с това кабинетът му не стана по-стабилен.

Трябва да се даде отговор на въпроса – патриотите ще продължат ли да дрънкат каските, или всеки ще получи „бонбонче” под маската на „възстановената комуникация”? И докога ще е тази отвратителна игра?

Усещането за перманентна нестабилност идва и от нарушената комуникация между премиера и парламентарната група на ГЕРБ. Вече има ясно очертана разграничителна линия – Те и Той.

Ще успее ли Борисов да затвори всички тези фронтове? Наред с огромните проблеми в управлението и нарастващото недоволство, чийто тътен все повече се усеща.

Или ще закърпи положението, за да „добута до края на мандата”, както обяви Цветанов? На каква цена? И какво означава репликата (ако не е лапсус) на Цветанов от днес:”ГЕРБ ще предложи кандидатите за министри”. Досега знаехме, че премиерът предлага кандидатите за министри, а пък ръководният орган на управляващата партия ги одобрява. Да не би в ГЕРБ да са написали нови правила на държавното управление, за да принизят ролята на премиера?

Има риск на Борисов да му писне от всичко това и той да хвърли оставка.

Пореден гаф е точно в този момент да се обяви, че Цецка Цачева и Румяна Бъчварова се готвят за посланици. Защо? Защото са дипломати от кариерата? Защото знаят езици? Защото са били успешни министри? Или защото “лоялните” се спасяват от “потъващия кораб”? Борисов държи ли сметка как този избор изглежда отстрани и какви подигравателни коментари ще предизвика в дипломатическите среди?

Или пък ще прати за награда Цачева в Конституционния съд, защото е перфектен юрист?

Някои от ГЕРБ побързаха да обявят, че с трите подадени оставки кризата във властта е преодоляна.

Не! Кризата тепърва започва!