Скритата Конституция на България – корупцията!

Това е може би най-точното описание на българския обществен модел през последните десетилетия. Всички говорят срещу корупцията, всички я осъждат, всички искат тя да бъде преборена, а накрая изникват казуси като „Баба Алино“, „Хемусгейт“, „Осемте джуджета“ и още куп ред подобни.

Но и също така почти всеки е готов да направи изключение, когато става дума за собствен интерес, за свой човек, за лична услуга или за достъп до власт и ресурси. Член първи от скритата Конституция на корупцията гласи просто: Корупция е всичко онова, в което не участвам! (б.р. – споделя се и като виц, но по-скоро си е чистата истина)

Затова истинският проблем на България не е, че има корупция. Проблемът е, че корупцията се е превърнала в паралелна система на управление. В една скрита Конституция, която стои над официалната Конституция на Република България.

На хартия държавата се управлява от закони, институции и правила. На практика обаче решенията често се вземат по съвсем различен механизъм – чрез зависимости, посредници, партийни назначения, икономически обръчи и неформални договорки.

Тази скрита конституция не е обнародвана в Държавен вестник. Тя не се изучава в юридическите факултети. Но всички я познават.

Първият ѝ принцип е, че връзките са по-силни от закона.

Това е може би най-честната формулировка на общественото лицемерие, което поддържа системата жива. Българинът ненавижда корупцията, когато е изключен от нея. Осъжда я, когато другият печели. Възмущава се, когато чуждият човек бъде назначен, чуждата фирма спечели поръчката, чуждият посредник получи достъп до властта.

Но когато става дума за неговия човек, за неговото дете, за неговия бизнес, за неговата услуга, моралът внезапно става гъвкав. Тогава корупцията се преименува на „помощ“, „услуга“, „контакт“, „връзка“, „уреждане“, „оправяне на нещата“.

Така обществото създава уникален морален парадокс. Почти всички са против корупцията по принцип и готови да я оправдаят в конкретния случай. Всеки вижда чуждото нарушение като обществен проблем и собственото като необходимост.

Затова корупцията не оцелява въпреки общественото възмущение. Тя оцелява благодарение на него. Защото възмущението рядко е насочено срещу самия механизъм. То е насочено срещу факта, че някой друг се е възползвал от него.

Вторият – че правилата важат за тези, които нямат влияние.

На теория държавата е изградена върху принципа на равенството пред закона. В действителност законът често прилича повече на препоръка за слабите и на пречка, която силните умеят да заобикалят.

За обикновения гражданин институциите са строги, формални и непреклонни. Липсващ документ, просрочен срок, неплатена такса или административна грешка могат да се превърнат в непреодолима стена. Системата е безмилостна към човека без връзки.

Но когато срещу същите правила застанат хора с политическо влияние, икономическа мощ или „правилните“ контакти, законът внезапно става удивително гъвкав. Процедурите се ускоряват. Проверки се забавят. Санкции отпадат. Разследвания се губят в лабиринта на институциите. Очевидното престава да бъде очевидно.

Така възниква истинското разделение в обществото. Не между леви и десни. Не между богати и бедни. А между хората, за които правилата са задължителни, и хората, за които са пожелателни.

В подобна система законът престава да бъде арбитър. Той се превръща в инструмент за дисциплиниране на безсилните и в декор за привилегированите.

Най-опасното е, че гражданите започват да свикват с това. Те престават да очакват справедливост и започват да търсят покровителство. Вместо да разчитат на правото, разчитат на познанства. Вместо да търсят институции, търсят посредници. Така държавата постепенно се заменя от мрежа от зависимости.

Третият – че властта е средство за разпределяне на облаги, а не за защита на обществения интерес.
В демократичната държава властта е временен мандат, даден от гражданите за управление на общите ресурси. В скритата Конституция властта е инвестиция. Тя трябва да се изплати.

Изборите не са състезание на идеи, а битка за достъп до ресурс. Държавните институции не се възприемат като механизъм за решаване на обществени проблеми, а като територии за овладяване. Министерства, агенции, регулатори, държавни предприятия и общини се превръщат в позиции по една огромна карта на влияние.

След всяка политическа промяна обществото слуша обещания за ново начало. Но често се сменят само имената на хората, които получават достъп до привилегиите. Самият модел остава непокътнат.

Затова толкова много обществени ресурси изчезват без видим резултат. Затова магистрали струват повече от необходимото, а болници, училища и инфраструктура често остават недовършени или неефективни. Не защото държавата няма средства, а защото значителна част от енергията на системата е насочена към разпределяне на облаги вместо към създаване на обществена стойност.

Когато властта се превърне в източник на рента, политиката престава да бъде обществена служба. Тя се превръща в бизнес модел.

Именно затова България продължава да прилича на класически пример за завладяна държава. Завладяна държава не означава просто корумпирани политици. Означава система, в която корупционните зависимости проникват във всички власти – законодателна, изпълнителна и съдебна. От върха на държавното управление до последната общинска администрация.

Парламентът приема закони, които често обслужват конкретни интереси. Правителствата се сменят, но механизмите на влияние остават. Регулаторите нерядко се превръщат в защитници на секторите, които трябва да контролират. Съдебната система години наред е обект на съмнения за политически и икономически зависимости.

На местно ниво картината не е по-различна. Там корупцията има по-човешко лице – обществени поръчки, назначения, строителни разрешителни, общински имоти, местни монополи.
В малките населени места зависимостите често са толкова силни, че гражданите се страхуват дори да говорят открито.

Най-тревожното е, че тази система започва да се възприема като нормална. Младите хора растат с убеждението, че без връзки не може да се успее. Бизнесът свиква да работи не според конкуренцията, а според достъпа до правилните хора. Гражданите престават да вярват, че институциите могат да бъдат справедливи. Така корупцията вече не е просто престъпление. Тя се превръща в култура. В начин на мислене. В модел на обществено поведение.

И точно тук е най-голямата опасност. Защото корупцията не унищожава държавата само финансово. Тя разрушава доверието. А без доверие няма демокрация, няма работеща икономика, няма общество. Затова битката срещу корупцията не е въпрос само на арести, комисии и гръмки политически обещания. Тя е битка за възстановяване на самата идея, че законът трябва да стои над връзките, а общественият интерес – над частния.

Докато скритата конституция на корупцията продължава да определя правилата на играта, всяка реформа ще бъде временна, всяко правителство – заменимо, а всяка надежда за промяна – отлагана. Истинският въпрос пред България днес не е дали има корупция. Истинският въпрос е дали обществото е готово да отмени своята скрита Конституция.