БЛОГ

„Не съм спонсор“

„Не съм спонсор“, заяви той, когато го помолих да ми купи кафе по време на разходка при –20°C.

Пет минути по-късно вече се затоплях в такси, а той остана навън — сам, обиден и убеден в собствената си правота.

В една мразовита вечер най-сетне реших да изляза на среща. Дълго се колебаех, но кореспонденцията ни беше толкова лека и приятна, че накрая се съгласих. В съобщенията всичко изглеждаше почти магическо: зимна разходка, скърцащ сняг под краката, светлините на вечерния град, които се отразяват в леда, и онази едва доловима нотка романтика, която кара човек да вярва, че нещо хубаво може да започне дори в най-студения ден.

На екрана на телефона всичко звучеше красиво и обещаващо.

В реалността обаче картината се оказа далеч по-прозаична.

Бяхме се разхождали по алеята вече близо половин час. Студът пронизваше през ботушите ми, а въздухът щипеше бузите като ситни иглички. Моят спътник — Александър — говореше за работата си с очевиден ентусиазъм, без да спира дори за миг. Разказваше за проекти, колеги, бизнес стратегии, за това как мисли „по-различно от масата“. Слушах го, кимах разсеяно и в един момент се улових, че миглите ми вече започват предателски да замръзват.

В профила си Александър беше написал: „Търся равностоен партньор“ и „Без финансови очаквания“. Тогава тези думи не ме бяха разтревожили. Отдавна се издържам сама, имам стабилни доходи и никога не съм търсила мъж като източник на средства. Дори напротив — винаги съм държала на независимостта си.

Но реалността често разкрива смисъла на думите по различен начин.

— Александър, чуй ме… замръзвам — прекъснах го най-после, когато спряхме пред ярко осветено кафене. В същия момент оттам излезе двойка с хартиени чаши, а топлият аромат на мляко и канела ме обгърна като спасително одеяло. — Да влезем да изпием по едно кафе? Направо съм се превърнала в ледена висулка.

Той спря и погледна първо към кафенето, после към мен, сякаш преценяваше ситуацията като бизнес оферта.

— Кафе? — попита. — Но ти каза, че си пила чай, преди да излезеш.

— Това беше преди повече от час — отвърнах. — Навън е минус двайсет. Просто трябва да се стопля.

— Ами… добре, да влизаме — съгласи се той без особен ентусиазъм, сякаш правеше компромис.

Влязохме вътре. Топлината ме удари в лицето почти болезнено, но приятно. Приближихме се до щанда, а аз траках със зъби, докато се взирах в менюто, опитвайки се да фокусирам поглед.

— Едно голямо капучино с карамел, моля — казах на баристата.

Александър стоеше до мен. Когато служителят назова сумата, настъпи неловка пауза. Бръкнах в джоба си за картата — бях свикнала да плащам сама — но пръстите ми бяха толкова изтръпнали, че едва успях да напипам портфейла в дебелото си яке.

Хвърлих бърз поглед към него. Той мълчаливо се взираше в терминала и очевидно нямаше намерение да вади нито карта, нито телефон.

— Ще платиш ли? — попитах. — Ще ти преведа парите по-късно или ще те почерпя следващия път.

Той се изправи леко, пое въздух и достатъчно силно, че дори момичето на съседната маса се обърна, заяви:

— Аз не съм спонсор. Познаваме се отскоро и няма да инвестирам в жена, докато не разбера какво може да ми даде.

В кафенето стана подозрително тихо. Баристата смутено отмести поглед, а аз усетих как не студът, а нещо друго ме пронизва.

Бавно извадих ръката си от джоба. Вместо карта, извадих телефона си.

— Прав си — казах спокойно. — Нямам нужда от спонсорство.

Отмених поръчката. Баристата ме погледна със съчувствие.

— Извинявам се — прошепнах и се обърнах.

След това отворих приложението за таксита и натиснах бутона за повикване.

— Обидена ли си? — попита Александър, искрено изненадан. — Е, ето, казах ти. Всички искате едно и също. Тестът е издържан — егоизмът е очевиден. Направи сцена заради една чаша кафе.

Погледнах го право в очите.

— Александър, прав си. Аз наистина съм материалистка. До такава степен, че здравето и комфортът ми са по-важни от твоята компания.

Няколко минути по-късно вече се качвах в топла кола. Шофьорът учтиво ме попита дали температурата е комфортна за мен. Настаних се на седалката и протегнах вкочанените си ръце към струята топъл въздух.

Погледнах през прозореца.

Александър стоеше на входа на кафенето — ядосан, объркан и трескаво пишещ нещо на телефона си. Вероятно поредния гневен пост за това как „поредното момиче“ се е опитало да го измами за кафе.

А аз се возех в таксито, стоплях се бавно и си мислех колко евтино ми беше струвало това запознанство — само половин час на студа и малко нерви.

Но пък без никакви излишни илюзии.

Иван Велинов

Post Views: 62

Related Topics:#thesofiatimes featured life trending блог иван велинов култура лайф разказ

Up Next

Спокойно родителство: Как да възпитаваме деца без викове и страх | Видео съвети

Don't Miss

Гост в собствения си живот

БЛОГ

Понякога най-скъпата грешка в живота ни не е това, че сме избрали неподходящия човек

А времето, което сме изгубили, докато сме се опитвали да се убедим сами, че този човек е правилният.

Хората идват и си отиват. Раздялата сама по себе си рядко е най-голямата загуба. Истинската цена са годините, в които сме чакали, вярвали, оправдавали, давали още един шанс и още малко от себе си.

Времето има една неприятна особеност, то не подлежи на възстановяване.

Да срещнеш човек, в когото едновременно има характер, стойност, емоционална зрялост и онази необяснима химия, която кара сърцето ти да го разпознае, е рядкост. Може би точно затова не бива да се примиряваме с половинчати отношения само от страх да не останем сами.

И най-вече, не трябва да позволяваме на никого да ни държи наблизо „за всеки случай“.
Да ни търси, когато му липсваме, но да не ни избира.
Да ни дава надежда, но не и сигурност.
Да ни държи достатъчно близо, за да не ни загуби, и достатъчно далеч, за да не поеме отговорност за отношенията с нас.

Това не е любов.
Това е резервен план.

А човешкото сърце не е чакалня, в която някой да остане, докато реши дали няма да намери нещо по-подходящо.

Не се съгласявайте да бъдете нечие „може би“, „засега“ или „за всеки случай“, когато можете да бъдете нечие категорично „да“.

Любовта не те държи в резерв, докато проверява дали някъде няма по-добра възможност.
Не те оставя да чакаш между две решения и не те превръща в удобен пристан, към който някой се връща, когато другаде стане бурно и напрегнато.

Не сте резервен план.

И не защото трябва на всяка цена да бъдете нечий първи избор, а защото дължите на себе си да не прекарвате живота си в чакане някой друг най-после да реши стойността ви.

Хората могат да бъдат заменени. Планове могат да бъдат променени.
Животът може да започне отначало.
Но времето е единственият ни истински невъзобновяем ресурс.

Пазете го повече от хората, които не знаят какво искат от вас.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 2

БЛОГ

Борбата за оцеляване… повярвайте ми, няма по-мъчително нещо…

НА ВНИМАНИЕТО НА ВСИЧКИТЕ МИ ПРИЯТЕЛИ И ХОРАТА, КОИТО ГИ ИНТЕРЕСУВА КАКВО СЕ СЛУЧВА С МЕН!!!❤️🫶☠️

Пускам този пост от позицията на журналист, който се чувства длъжен да се разграничи от пропагандната машина на поръчковите медии в България.

Пиша това от позицията на човек, който е част от тази пропагандна машина.

Много неща се наложи да преглъщам, много да премълчавам, много да прокарвам като истина, макар и да не са. Години вече станаха… Но напоследък е страшно. И става все по-страшно.

И дойде моментът, в който поредния противоречив казус просто беше капката, оказала се извън чашата.

В последните дни се пускат материали с обвинения към Русия като стопроцентов причинител на ударите с дронове в Черно море, като стопроцентов причинител на целенасочени атаки срещу България.

От дни премиерът Радев тръби, че няма нито едно конкретно доказателство,че Русия стои зад атаките в близост до нас и призовава медии и политици да не отправят конкретни обвинения, тъй като си играят с огъня, подстрекаващи към включване на България във войната.

Руското посолство също излезе с изявление, че следи публикациите в медиите и изявленията на политиците за обвинения срещу Русия относно атаките, предупреждавайки за вземане на мерки от Москва.
Не отричам, че може да е така. Но няма нито едно доказателство. Няма и такова, че не е Русия.

За сметка на това обаче, има доказателства, и то какви! !!, че в Киев корупцията е по-голяма от тази в която и да е страна, че няма документи черно на бяло къде да отишли всички милиарди, които ЕС, части от които са и наши пари, е предоставил на Украйна.

Да, и в Русия има корупция, и то огромна – и там излязоха доказателства, има и сума ти уволнени генерали. Но ние не помпаме Русия с пари и оръжие. Към нейната корупция нямаме отношение. Това не са нашите пари. Но в Украйна са.

Ние обаче, като медии, заставаме на едната страна, бълваме и хулим, наричайки агресор само единия участник в конфликта, и без значение фактите, сипем информация от лъжи, представяйки я за истина.

В последния случай с дроновете в Черно море, това означава само едно: ние, медиите, сме част от отговорните за опитите за въвличане на страната ни в конфликта.

За съжаление, аз се оказвам част от всичко това. И не наблюдавайки просто колегите си, а директно, от първо лице, съм участник. Без да го искам, отвратена, омерзена, разкъсваща се вътрешно от мълчаливи викове на гняв и бунт.

В собствения си профил публикувам видеа и своя неистов вик за спиране на таи безумна война, а всъщност….се оказвам част от машината, предизвикваща я.

И понеже с всеки изминал ден се съсипвам все повече от тази вътрешна битка, от мъчителната борба между ценностната ми система и въвличането в настоящата медийна лошотия и изродена вече журналистика, възнамерявам съвсем скоро да се оттегля. За да спя най-после спокойно. Знаете ли, че от месеци почти не спя… Това, да се бият в теб чувството ти за справедливост с борбата за оцеляване… повярвайте ми, няма по-мъчително нещо…

Да, знам, че съм добър журналист. Да, получавам всеки ден отзиви колко различни от останалите и интересни новини поднасям. И затова много ме боли, че трябва да кажа край. Но това е реалността в нашата малка, любима моя държавица.

Надявам се да не съм засегнала някого с моите новини и все пак да съм съхранила още някак себе си, да съм запазила онова дете, което тропа с крачета и казва: не е честно, няма да я играя повече тая игра!

Та, мили мои, дори и с риск да потъна във финансов колапс и да не се справя с оцеляването – АЗ НЕ ИСКАМ ДА Я ИГРАЯ ПОВЕЧЕ ТАЗИ ИГРА!

………………………

Накрая искам да цитирам части от публикация на икономиста и политик Кузман Илиев, който вчера написа:

“Истинска забава е войната, защо да не се включим?! Какво се мотае Радев, защо ни е страх? М?

Виктор Николаев, Поли Златарева, Мира Иванова, Цънцарова – всички с право са потресени и искат мощен военен отговор тук и сега. БТВ също едва издържа тази страхлива и полегнала позиция! ….

…
Дано не им се сбъднат полюциите на тези обезумели хорица, но натам вървим.

Бог да пази България, а тази шепа клоуни, която застрашава милиони българи, щеше да е само една екстравагантна тумба, ако не беше толкова агресивно креслива и нагла.”

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 2

БЛОГ

🇧🇬🤔👎 „ПРИБИРАМЕ СЕ В БЪЛГАРИЯ. ЗАВИНАГИ.“

Преди няколко години това беше мечтата на много българи в чужбина. Днес обаче виждам нещо различно.

Хора, които се върнаха в България, започват отново да стягат куфарите. И причината не е просто „по-висока заплата“.

Когато си живял дълго в чужбина започваш да приемаш за нормално неща, които в България постепенно започват да ти липсват. Ред. Правила. Работещи институции. Сигурност.

Предвидимост. И най-вече започваш да гледаш по друг начин на парите.

Защото няма значение само колко получаваш. Важно е колко ти остава след наема, храната, сметките, горивото и всички останали разходи. А с поскъпването през последните години и преминаването към еврото усещането за много хора е едно и също: цените растат, а доходите не успяват да ги догонят.

И тогава идва неприятното сравнение: „Ако ще плащам почти европейски цени, защо да приемам българския стандарт на услуги, институции и сигурност?“ Това е моментът, в който човек започва да разбира нещо.

Не се връщаш в чужбина само заради парите. Връщаш се заради начина на живот, към който вече си свикнал. Не защото не обичаш България. А защото след години в чужбина започваш да имаш друга представа какво означава нормален живот. И когато веднъж си свикнал с това, връщането назад понякога се оказва много по-трудно, отколкото си си представял.”

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 45