АНАЛИЗИ

В свободна Европа свободата на словото е на изчезване

В някои държави убиват журналисти, в други – цели медии

Струва ли си да рискуваш здравето и дори живота си, за да защитаваш обществения интерес? Колко дълго могат журналистите и издателите да издържат на натиска, когато цялата репресивна машина се обърне срещу тях? Може ли демокрацията да оцелее без един от стълбовете си – свободата на словото? Докога люлката на цивилизацията – Европа, ще си затваря очите за настъплението на правителствата срещу медиите и все по-честите посегателства над журналисти? И дали, когато най-после тези проблеми влязат в дневния ред на политиците, няма да е твърде късно?

Тези въпроси бяха дискутирани на провелата се в София конференция “Медийна свобода и плурализъм”, в която се включиха професионалисти от повече от 10 държави, които за първи път се обединиха за съвместни действия и излязоха с обща декларация, описваща драматичната ситуация с медиите в редица европейски страни. Организатори са най-големите професионални сдружения в Европа: Европейската асоциация на издателите на вестници (ENPA), Европейската федерация на журналистите, Европейската асоциация на издателите на списания и Съюзът на издателите в България. В дискусията журналисти от различни държави разказаха за различни форми на натиск върху тях, съдебни преследвания, заплахи и тормоз върху близките им. Физическата саморазправа и опитите за сплашване на журналисти, направили разследвания срещу властта и криминалните групировки, се превръщат в устойчив модел за контрол, който се мултиплицира в държави с авторитарни инструменти за управление. Двете убийства на журналисти за пет месеца – в Малта и Словакия, както и зачестилите нападения показват рисковете пред журналистическата професия.

Журналистите в Полша са под обсада

“Чувствам се повече войник, отколкото журналист”, разказа Томаш Пиатек, който описа тормоза и десетки дела, заведени срещу него след публикуването на книгата му “Мачеревич и тайните му”. Тя описва връзки на бившия министър на отбраната Антони Мачеревич с руската мафия и фирми в Полша, зад които стоят руски капитали и се ръководят от хора, свързани с руските служби. Министърът не посмял да съди журналиста, защото в книгата всяко твърдение е подкрепено с документи. Но подал сигнал във военната прокуратура, че журналистът действа против държавата. На Пиатек бързо му е повдигнато обвинение за тероризъм, по което военната прокуратура иска три години затвор. “Аз съм късметлия, защото случаят ми беше шумен и добре известен на всеки”, казва Пиатек. След статии в западни издания обвиненията в тероризъм са свалени, но срещу него водят дела засегнатите фирми. Пиатек е бил атакуван и от медиите, които са близки до министъра на отбраната, които го наричат луд агент на антиполската конспирация. Бил нападан физически, а мними полицаи разбили апартамента на родителите му.

За съдебно преследване и оклеветяване в медии до властта разказа международният редактор Бартош Виелински, който работи в един от най-авторитетните вестници в Полша – “Газета Виборча”. Заради опозиционното си поведение вестникът е подложен на всякакъв натиск – правителството нарежда на всички институции да спрат абонамента си, разпространителите започват да крият броеве на вестника и изобщо да не го предлагат на читателите. Множество държавни компании, недоволни от критичните статии за тяхното управление, завеждат дела за клевета. “Засега съдебната власт е на наша страна. Но това може да се обърне. Представете си, че управляващата партия контролира съдебната система и съдията получи обаждане, че трябва да бъде патриот и да осъди тази антиполска медия. Ако това се случи няколко пъти, ще загинем”, обобщи той.

Мирослав Вроблевски, който работи към омбудсмана на Полша, сподели, че частните медии в неговата страна са изправени пред редица проблеми, които им пречат за нормалното съществуване. Държавните компании не рекламират в медии, които не са близки до властта. Все още има текст в закона, който предвижда клеветата да е престъпление по Наказателния кодекс, въпреки че Конституционният съд е препоръчал той да бъде отменен. Съветът за радио и телевизия, контролиран от властта, глобява частния телевизионен канал TVN за излъчване на антиправителствени послания при отразяването на вълна от протести през декември 2016 г. Глобата е отменена само заради международния натиск.

Словакия е пред голям избор

след убийството на журналиста Ян Куцяк и годеницата му. “Имаме хубави и лоши новини. Гражданските протести доведоха до министерски оставки и до обединение в журналистическата гилдия. Две опозиционни партии предложиха законодателни мерки срещу концентрацията на медийна собственост и защита на разследващите журналисти, а фондация “Отворено общество” създаде фонд за грантове за разследвания”, разказа Павло Шалай, редактор в Euractiv. Разследването на убийството на Куцяк обаче е на “трупчета”, а вербалните атаки срещу медиите продължават. Новото правителство се контролира от същите хора, а законодателството е безмилостно към журналистите – заради критични публикации за бивш политик журналист е бил осъден на 18 месеца затвор с 3 години изпитателен срок, както и три години забрана да публикува материали където и да било. В последните години словашки медии, които преди това са били собственост на международни медийни компании, са изкупени от местни олигарси, чиито основни бизнес интереси са извън журналистиката. “Словакия е на критичен кръстопът – ще тръгнем или към Унгария и Полша, или към Западна Европа”, заяви Шалай.

Матюс Давид, бивш журналист в RTVS – обществената телевизия на Словакия, разказа, че той и негови колеги са били уволнени, след като са подписали отворено писмо, в което са изразили своите опасения за това как се развива медията. “Словашките журналисти живеят със съзнанието, че нямат защита в своята работа. Можеш да си тръгнеш, ако не ме харесваш – така мениджърският екип на телевизията посреща всяка критика”, каза той.

Унгария – орбанизация на медийния пейзаж

След като обществените медии вече работят като държавни и са фокусирани върху разпространението на правителствена пропаганда, почти е завършен и процесът на овладяване на местните медии. Ако до 2010 г. в Унгария имало между 7 и 10 регионални медии, собственост на чужди медийни компании, то сега всички са изкупени от местни икономически кръгове, близки до премиера Виктор Орбан, или се поддържат от общини, които ги използват за ведомствени агенции. Директорът на неправителствената организация Mertek Media Monitor Габор Поляк разказа, че по време на предизборната кампания местните медии са се включили изцяло на страната на партията на Орбан ФИДЕС. Затова и на парламентарния вот тази пролет партията получи рекордно високи резултати в селските райони и малките градчета, но не и в столицата.

Все пак, независимо от агресивното правителствено овладяване на редакциите, унгарският медиен пейзаж все още е разнообразен и печатни и онлайн издания не се колебаят да публикуват разследвания за предполагаема корупция, включително и срещу най-влиятелните личности от ФИДЕС. В Унгария съжителстват два типа медии. Единият се състои от проправителствени и про-ФИДЕС медии, обсебени от темата за миграцията, защитата на Унгария и нейните граници и очернящата кампания срещу унгарско-американския милиардер филантроп Джордж Сорос. Другият тип медии работят за разкриване на корупционни скандали. Оцеляването на медиите, критикуващи правителството, се дължи до голяма степен на бившия съратник на Орбан – Лайош Симичка, който през февруари 2015 г. се разграничи публично от премиера и продължава да финансира медийна империя, създадена първоначално за подкрепа на ФИДЕС. Правителството и неговите бизнес съюзници вече са се наточили на две медии – най-големия търговски канал RTL Klub и водещия политически информационен сайт Index.hu. И двете критикуват правителството.

Чехия – президент с оръжие в ръка

По време на конференцията беше обърнато внимание, че политиците все по-често използват вербални заплахи срещу журналистите. Матийс Берман, съветник на представителя на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) по свободата на медиите, посочи, че заплахите към журналисти вече са ежедневие, защото е лесно да заплашиш журналист, чиято заплата е ниска, а условията на труд са лоши. А по думите на изпълнителния директор на “Рингиер Аксел Шпрингер” Марк Декан вербалното и физическото насилие вече са тъжната реалност в ЕС, като даде пример с политиците, които непрекъснато нападат журналистите, че си вършат работата. Красноречив пример за това е президентът на Чехия Милош Земан, който през октомври 2017 г. размахва на пресконференция бутафорен “Калашников” с надпис “за журналисти”. Земан неведнъж е описвал журналистите като “оборска тор” и “хиени”. В Чехия бяха приети и нови закони, с които се увеличава обхватът на наказателните санкции за клевета, и специално за клевета срещу президента. Освен че медийната концентрация около управляващия елит стига критични нива, един от най-богатите хора в Чехия – премиерът Андрей Бабиш, също притежава мрежа от влиятелни ежедневници в страната.

В Сърбия журналист е диагноза, а не професия

Основните медии в Сърбия обслужват интересите на правителството и държавните институции, сподели и дългогодишният журналист Зоран Секулич, който председателства Асоциацията на издателите на сръбски вестници. При 7 млн. души население в страната има 2000 медии, а от 12 ежедневника само 3 се издават извън Белград. Спадът в продажбите на вестниците обаче е драстичен – от 750 хил. броя дневно преди години днес тиражите са 10 пъти по-малко. Има и влошаване на професионалните стандарти и етика. Политическата среда е враждебна за независимата журналистика; таблоидите, обществените медии и част от частните медии са юмрук на управляващата коалиция. Пресконференциите на политически лидери са предварително режисирани, нямаме достъп до политиците за интервюта, особено ако се задават неудобни въпроси, добави той. Според Секулич ЕС се интересува повече от икономическите резултати, отколкото от отстояването на европейските ценности. “Много е лесно да се обвинят журналистите и да се каже – ами не работете в такива медии. Но отговорността е и на редакторите, и на собствениците на медиите, които подписват договорите с рекламодателите и правят компромиси с правителството. И това ви го казвам като издател”, каза Секулич.

България – концентрация под погледа на Борисов

Концентрацията на собственост върху медиите, икономическите зависимости, други форми на политически контрол върху медийното пространство, монопол върху каналите за разпространение на медийно съдържание – това са част от проблемите в България. Според адвокат Александър Кашъмов от Програма “Достъп до информацията” в България има две медийни групи. Едната е “куче пазач” и критик на властта, а другата ласкае политиците и разпространява реч на омразата против всеки, критикуващ властта. “Понякога разследващата журналистика в страната е на много високо ниво. Често журналистите правят по-добри разследвания от правораздавателната система”, отбеляза Кашъмов. Той разказа как често пъти журналистите се притискат чрез различни административни мерки и глоби. Има и множество висящи дела срещу медии за големи суми, чрез които политиците се опитват да им окажат натиск и да ги сплашат.

Според разследващия журналист Христо Гешов от Червен бряг, който наскоро бе нападнат пред дома си, свобода на словото у нас въобще няма. Той няма съмнение, че нападението е заради разкритията му за общински служители, които са злоупотребили с обществени поръчки и европейски средства. Срещу него се водят много дела. “Големият проблем е, че в България нищо не се случва след подобни разследвания. Мои материали за дървената мафия бяха излъчени по Нова телевизия. Шефът на горското беше уволнен и толкова. Не знам дали не е назначен някъде другаде междувременно. А с тези пари се купуват избори, особено в по-малките градове”, каза той.

В частта за България в декларацията, която бе приета от участниците в конференцията, специално се отбелязва ролята на премиера Бойко Борисов за влошаването на медийната среда. Тя бе спомената и от Полин Аде-Мевел, която ръководи балканския офис на “Репортери без граници”. “От 2009 г., с кратки прекъсвания, България е управлявана от ГЕРБ и техния лидер и премиер с три мандата – Бойко Борисов, който се радва на комфорт от страна на контролираните от Делян Пеевски медии. Премиерът Борисов не само постоянно отказва да признае, че съществува заплаха за свободата на медиите, но играе ключова роля за увеличаване на достъпа на г-н Пеевски до публични ресурси, като същевременно му предоставя допълнителни институционални инструменти за репресия, включително законодателни решения, използвани срещу независимите медии”, пише в декларацията.

А сега накъде

Журналистите, издателите и неправителствените организации се обединиха около няколко препоръки за излизане от тежката ситуация със свободата на словото в Европа. Предлага се да се създаде Фонд за защита на свободата на медиите, който да подпомага гражданите, независимите журналисти, издателите и медийните компании при прилагането на международните закони срещу злоупотребата с власт на местните правителства. Такъв фонд би могъл също да инициира и подкрепи независими международни разследвания на случаи на медиен натиск от високопоставени личности в държавите – членки на ЕС.

В документа се настоява Европейската комисия да обвърже отпускането на средства от ЕС не само с върховенството на закона, но и със свободата на медиите в държавите членки и кандидатите. Комисията следва също изрично да следи за спазването на местното и европейското законодателство за нарушаване на правата на човека, свободата на изразяване, гражданското общество и функционирането на демокрацията. И се припомня, че в България, Унгария и Полша репресиите срещу свободата на медиите се правят през повечето време с правни институционални инструменти, създадени от извънредно законодателство на национално ниво.

Друга идея е финансирането от европейските фондове да е насочено директно към журналисти и медиите, а не както сега правителствата да са посредник. Така ще се преодолее моделът, при който държавата се превръща в основен рекламодател и спонсорира с европейски пари близки до нея медии.

Медиите настояват и ЕП и ЕК да ги подкрепят в борбата им за авторско право с интернет гиганти като “Фейсбук” и Гугъл”, които в момента взимат близо 90% от приходите от реклама в интернет, а използват съдържание, създавано от журналистите. “Ние инвестираме в съдържание, те прибират печалбата”, обобщи Марк Декан от “Рингиер Аксел Шпрингер”.

СНИМКА: БГНЕС, ЛЮБОМИР СПИРОВ
Ситуацията в цяла Източна и Централна Европа е сложна, с нов климат в отношенията медии – политика. Тревожно е, че политиците разделят обществата, разчитайки на ниските си страсти и инстинкти. Правителствата упражняват непряк контрол върху медиите чрез бюджетите за реклама, като така налагат своя дневен ред, коментира изпълнителният директор на “Аксел Шпрингер” Марк Декан (вляво на снимката).

Убийството на журналиста Ян Куцяк и годеницата му предизвика масови протести в Словакия и доведе до падането на правителството. За журналистите обаче нищо не се промени – те продължават да работят под непрекъснат натиск.

Post Views: 50

АНАЛИЗИ

Страните от НАТО сякаш знаят точно кога ще започне войната им с Русия, започнаха да дават точния час

Какво означават изявленията на британския министър на отбраната, блокирането на социалните медии във Франция и отмяната на концерта на Галкин в Турция?

Европа продължава да изумява с една уникална характеристика, която по някаква причина западните медии напълно игнорират: а именно, страните от НАТО сякаш знаят точно кога ще започне войната им с Русия. Преди посочваха година, но сега започнаха да дават точния час. Най-интересното е, че Русия не прави подобни изявления и не се занимава с масова милитаризация. И така, как Западът знае кога ще започне тази война? Може би защото планира сам да я започне? Така че е ясно, че ще инсценират всичко: ще размахат някаква нова „епруветка на Пауъл“, ще цитират строго класифициран разузнавателен доклад (който, както знаем, никога не греши)… И нито един западен журналист не е питал лидерите на НАТО за това!

Министърът на отбраната на Обединеното кралство Уес Стрийтинг смята, че на Лондон му остават малко над 1000 дни, за да гарантира бойната готовност на страната. Той не уточни кой може да е врагът. Той написа за това в статия за The Daily Telegraph.

Според него противниците на Великобритания са искали да ѝ навредят и преди, но възможностите им са нараснали. Стрийтинг прогнозира, че до 2030 г. обединената сила на техните армии и военна индустрия ще им позволи да започнат офанзива. Затова, отбелязва той, Великобритания трябва да завърши подготовката си в оставащия срок и да може да се бори и да постига успех редом с партньорите си.

Министърът отбеляза също, че конкурентите на страната бързо разширяват своите възможности. В тази връзка той призова за засилено сътрудничество с НАТО и Съединените щати. Той също така смята, че трябва да се обърне специално внимание на възстановяването на индустриалния потенциал.
Стрийтинг подчерта, че за да остане пред конкурентите си, Великобритания ще трябва да постигне предимство както в разработването, така и в производството.

Накратко, Великобритания отново цитира 2030 г., приблизително когато Тръмп ще си отиде и нова администрация горе-долу ще поеме властта. Русия ще проведе следващите си президентски избори, ще настъпи преходът на властта и те отново ще решат, че е време да „разклатят“ страната отвън, така че тя да се разпадне отвътре. Жалко е само, че все още не са стигнали до очевидното заключение: от 2014 г. насам те се опитват да „разклатят режима“, но социалната консолидация не се е подобрила и въпреки това руската икономика, по някаква причина, процъфтява, въпреки всичките им санкции. Междувременно, в самата Европа, между другото, е точно обратното: икономиката се разпада, а обществото излиза извън контрол.

Франция обмисля блокиране на големи социални медийни платформи на фона на масови протести. Премиерът Себастиан Льокорню се е обърнал към големи телекомуникационни оператори с предложение за ограничаване на услугите на Snapchat, TikTok, Instagram и X*, според френския портал Blast. (Instagram е собственост на Meta, която се счита за екстремистка и е забранена в Русия. Услугата за микроблогове X също е забранена в Русия.) Кабинетът на премиера твърди, че социалните медийни платформи са били използвани за координиране на безредиците и разпространение на незаконни призиви за действие по време на протестите. В събота, когато над 400 000 протестиращи излязоха по улиците на френските градове, не бяха наложени ограничения. Според изданието обаче възможността за блокиране на платформи все още се обмисля.

Така че, когато това им устройваше Макрон и други европейци, те сочеха Иран и казваха: „Вижте, какво крещящо нарушение на демокрацията!“ По време на протести иранските власти се осмеляват да закрият социалните медии. Но веднага щом самата Европа се озова в беда, те веднага се втурнаха да направят същото. Ако някой ги беше попитал защо са толкова непоследователни, вероятно веднага щеше да се разкрие, че в името на защитата на демокрацията могат да направят всичко, включително и напълно да премахнат самата демокрация. Именно това постепенно се случва в Европа.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 4

АНАЛИЗИ

Какво ще се случи с България през следващите 5 години

Моята прогноза – България 2031: три причини за надежда, подкрепени с факти.

Не всичко е толкова лошо. Ето къде българската икономика може да е лидер през следващите пет години.

В България отдавна е модерно да се казва, че „нищо не става“. Умората е разбираема. Десетилетия наред чухме обещания, които не се сбъднаха, и затова днес всяка добра новина се посреща със свиване на рамене.

Предлагам друг подход: да погледнем числата и проектите без розови очила, но и без черногледство. Когато го направим, се вижда нещо, което рядко се казва на глас. България има реални шансове да бъде водеща в Европа и света в поне три области.

Основата: реална финансова стабилност, на която много държави завиждат.

Преди да говорим за бъдещето, трябва да видим на какво стъпваме. На 1 януари 2026 г. България стана член на еврозоната. Страната влезе в нея с държавен дълг от около 24% от БВП, един от най-ниските в целия Европейски съюз, и изпълни и четирите критерия от Маастрихт. Прогнозите на ОИСР и на Европейската комисия сочат растеж между 2,4 и 3% годишно в близките години.
Това не е лукс, а фундамент. Икономиките с ниски дългове и стабилна валута могат да планират, да привличат инвестиции и да се предпазват от кризи. Много по-богати държави днес мечтаят за подобен буфер.

Естествено, има и друга страна. България остава с най-нисък доход на глава от населението в ЕС и разликата в стандарта на живот още не е преодоляна. Но това не е причина за песимизъм. Точно обратното: тя показва колко голямо е пространството за растеж. Нека видим къде е то най-вероятно.

Първо: изкуственият интелект като български шанс.

Най-неочакваната добра новина идва от високите технологии. България е една от шестте държави в Европа, избрани да приютят нова европейска фабрика за изкуствен интелект. Стратегически проект, наречен BRAIN++ и се реализира от „София Тех Парк“ и института INSAIT. Той включва модерен център за данни с графични процесори в София и суперкомпютър от ново поколение.
Зад него стоят хора, които работят по големи езикови модели, включително на български, по роботика и по изкуствен интелект за наблюдение на Земята. Това не е „наваксване“ на чужди технологии. Това е участие в същото състезание, в което са най-големите университети и компании.

Защо е важно за обикновения човек? Защото изкуственият интелект създава високоплатени работни места, нови фирми и нужда от квалифицирани кадри. Ако българските млади таланти видят, че могат да изградят кариера тук, а не само в чужбина, ефектът върху заплатите, данъците и самочувствието на цялата икономика ще бъде огромен. Предизвикателството е да задържим хората, които работят тук. Но за първи път имаме инфраструктурата да го направим.

Второ: енергия, която ни прави център на Балканите.

Вторият шанс е в енергетиката и той вече се случва. България е световен лидер по дял на батериите за съхранение на електроенергия в енергийната система. Само за две години у нас са изградени мощности за близо 2 милиарда евро. Според експерти това променя не само българския енергиен пазар, но и ролята на страната в целия регион. Българските батерии за съхранение на ток растат с бързи темпове. Работещите батерии в България вече са с инсталирана мощност 6226 MW и могат да съхраняват над 19 000 MWh електроенергия. Те събират евтиния слънчев ток през деня и го връщат в мрежата, когато е най-необходим. Така страната става не просто производител, а стабилизатор на цялата мрежа в региона. Навлизат мащабни проекти с модерни решения, като например съоръжения с батерии Tesla Megapack 2XL в района на Твърдица.
Дългосрочният залог са новите блокове на АЕЦ „Козлодуй“. Подписан е договор с консорциум на Westinghouse и Hyundai за първата фаза на инженеринга на блокове 7 и 8, а американската компания е сключила меморандуми с около 30 български доставчика. Това означава работа за български инженери, строители и производители.

Тук честният анализ е важен. Проектът е мащабен, скъп и дългосрочен, а критиците, включително екологични организации, настояват за пълен икономически анализ и ясен план за отработеното гориво. Лятото на 2026 г. напомни още нещо: ниското ниво на Дунав принуди централата за първи път да намали мощност на реактор. Урокът не е да се плашим, а да не залагаме на един източник. Комбинацията от ядрена енергия, слънце, вятър и батерии е точно това, което прави една енергийна система устойчива.

Трето: Черно море и най-ценното богатство на България: да създадеш емоция и преживяване.

Третият шанс е най-човешкият и според мен най-голям. Той е свързан с нещо, което никоя технология не може да копира.
Черно море е специално. На дълбочина в него почти няма кислород, затова дървото и целите кораби се запазват хилядолетия. В българските води са открити едни от най-старите добре запазени корабокрушения в света. Към това добавете Археологически резерват Дуранкулак и Варненския некропол, където са намерени най-старите обработени златни украшения познати на човечеството, и един красив, все още недоосвоен бряг от Балчик до Дуранкулак. Така се създава туристически продукт, който няма как да се повтори другаде: история, природа, археология и приключение на едно място.

Но истинската сила не е само в забележителностите. Тя е в начина, по който ги преживяваме.

Ключът.

Семейният туризъм: как се печели доверие за три поколения.

Когато един турист пристигне за три дни, той е клиент за три дни. Когато едно семейство преживее незабравима седмица, нещата са съвсем различни.
Дете, което се забавлява с мама и татко, рисуват заедно, пеят заедно, участват в семейни игри, кулинарни състезания и приключения, наблюдава делфини или гмурка се за първи път с инструктор, участва във фотосафари и лятна изложба, управлява ветроходна лодка, не забравя това цял живот. Родителите му виждат как то се смее. Баба и дядо помнят как цялото семейство е заедно, а не всеки в своя телефон. Тези емоции не са просто спомен. Те са причина да се върнат.
Това е най-ценният актив в туризма. Детето, което е прекарало щастливо лято на нашето Черноморие, след двадесет години идва със своите деца. Те идват със своите. Така един доволен клиент се превръща във верига от клиенти, която се простира през десетилетия, а не през един сезон. Доверието, което се изгражда в семейството, се предава от поколение на поколение и струва повече от всяка реклама.
Икономическият ефект от това е огромен. Семействата остават по-дълго, пътуват през цялата година, когато предложението е разнообразно (с археология, природа, изкуства, спорт, кулинария и учене), харчат повече на място и пътуват заедно с други семейства. Те купуват местни продукти, използват местни водачи и настаняват се при местни стопани. Когато такъв модел се изгради последователно по цялото крайбрежие, говорим не за стотици хиляди, а за милиарди евро приходи, които остават в България и достигат до малките градове, фермите и занаятчиите.
Успехът обаче няма да дойде сам. Нужни са качество, обучени хора, грижа за природата и желание да посрещаме гостите така, че да искат да се върнат. Това е може би най-доброто, на което сме способни: гостоприемството е нещо, което българите носим в себе си.

Надеждата не е наивност.

Изкуственият интелект, енергията и семейният туризъм изглеждат като три различни свята. Но те имат нещо общо: във всеки от тях България не започва от нулата, а има реална позиция, реални проекти и реални хора, които вече работят.
Надеждата не означава да си затваряме очите за проблемите. Тя означава да видим силата си и да решим да я използваме. България има нисък дълг, стабилна валута, учени, които изграждат модели на световно ниво, енергия, която расте, и топло и красиво море с бряг, който пази тайни от хиляди години.
Не всичко е толкова лошо. А най-доброто може да е пред нас, ако решим да го създадем заедно.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 4

АНАЛИЗИ

България загива… А най-страшното е, че сами си го причиняваме.

Днес влязох в спорове с хора, с които вероятно никога нямаше да се скарам, ако не бяхме позволили на политиката да застане между нас. Ядосана съм. Разочарована съм. Тъжна съм. И най-вече съм уплашена от посоката, в която върви държавата ни.

Днес имам сериозни съмнения относно изборите. Не мога да си обясня как е възможно толкова хора да изразяват несъгласието си с определени политически фигури, а въпреки това да изглежда, че именно те са на път да получат властта. Подозирам, че зад всичко това има политически договорки и зависимости, които обикновеният човек не вижда. Иска ми се да греша. Наистина ми се иска.

Според мен двамата кандидати, около които се съсредоточават най-големите ми опасения, са Илияна Йотова и Андрей Гюров.

Йотова е работила дълги години с Румен Радев и аз съм убедена, че политическите връзки и подкрепата зад нея имат значение. Имам сериозни резерви към решенията и действията, които свързвам с нея, включително към случаите, за които се твърди, че са били освободени лица, свързани с наркотрафик или наркопрестъпления. Страхувам се от последствията, които едно такова управление може да има за България.

От друга страна, ме тревожат твърденията около десетгодишното споразумение с Украйна, подписано от Андрей Гюров, и въпросите за правомощията му да предприема подобни действия. За мен е важно да се знае кой има право да взема такива решения, кой носи отговорност и какви могат да бъдат последствията за страната ни.

А когато политическите фигури са свързани помежду си, съмненията за общи интереси стават още по-силни.

Не твърдя, че всяко мое подозрение е доказан факт. Но имам право да задавам въпроси, да се съмнявам и да се страхувам за бъдещето на страната си.

Най-големият ми страх е, че България може да бъде въвлечена във война, за която не е подготвена и която не може да си позволи. Не искам български войници да умират. Не искам майки да погребват децата си. Не искам деца да растат без родители. Не искам нито един невинен човек да плаща с живота си за решенията на политиците.

Искам мир. Искам сигурност. Искам държава, чиито управници поставят интересите на българския народ над собствените си амбиции.

Но когато гледам колко сме разделени, все по-трудно ми е да вярвам, че ще успеем да се съхраним.

Какво загубихме по пътя?

Често се връщам към времето на социализма. Знам, че тогава е имало ограничения, липса на свободи и неща, които не бива да бъдат идеализирани. Не отричам това. Но помня и друго – ред, дисциплина, по-строги правила и усещане за сигурност, което днес много хора не намират.

Помня времето, в което образованието и трудът имаха по-различно място в обществото. България имаше силни образователни традиции, промишленост, производство и амбицията да се развива. Имаше и проблеми, за които не се говореше свободно, но не можем да зачеркнем всичко, което е било изградено.

Не приемам твърдението, че всичко преди 1989 г. е било лошо, а всичко след това е непременно добро.

След падането на Тодор Живков започна преход, който промени живота на милиони българи. Хората гласуваха с надеждата за по-добро бъдеще. Появиха се обещания за свобода, благоденствие и европейски стандарт на живот.

Но какво получихме в замяна на тези надежди?

Много хора загубиха работата си. Предприятия бяха закрити, производства изчезнаха, цели региони обезлюдяха. Хиляди семейства бяха принудени да търсят препитание в чужбина. Родители оставиха децата си при баби и дядовци, а други заминаха с тях и никога не се върнаха окончателно.

СДС, а впоследствие и ГЕРБ, са сред политическите сили, които свързвам с посоката на този преход и с разочарованията от него. Не твърдя, че една партия е отговорна за всичко, което ни се е случило. Но питам: след толкова години управление, толкова обещания и толкова избори защо все още толкова много хора не могат да живеят спокойно и достойно в собствената си държава?

Влязохме в НАТО. Обвързахме бъдещето си с европейските и западните съюзи. Променихме икономиката си, политиката си и начина си на живот.

Не отричам, че членството в тези съюзи има и своите ползи. Но не приемам сляпото подчинение на която и да било външна сила. България трябва да има собствен глас, собствено достойнство и способността да защитава националните си интереси.

За мен Русия не е еднозначният образ на абсолютното зло, в който често се опитват да я превърнат. Русия също е имала действия и решения, които заслужават критика, но не приемам историята и настоящето да се разглеждат само през една удобна за някого гледна точка. Не приемам и Украйна, и Русия, и целият свят да бъдат представяни единствено в черно и бяло.

Войната е трагедия. Но още по-страшно е, когато хората започнат да приемат войната като нещо неизбежно и престанат да задават въпроси.

Променихме ли се като народ?

Понякога се питам кога започнахме толкова да се мразим.

Кога забравихме да разговаряме, без да се обиждаме? Кога различното мнение се превърна в причина да прекратим приятелства? Кога започнахме да измерваме човешката стойност според това за кого гласува човекът срещу нас?

Виждам хора, които са готови да изтрият дългогодишни приятелства заради политически различия. Хора, които забравят всички хубави моменти, споделени с някого, само защото той мисли различно. Виждам обиди, презрение, злорадство и желание другият да бъде унизен.

И това ме натъжава повече, отколкото мога да опиша.

Политиците не са ни отнели само доверието в институциите. Страхувам се, че постепенно ни отнеха и доверието един в друг.

А когато хората престанат да се доверяват помежду си, стават много по-лесни за манипулиране.

Образованието е един от най-големите ми страхове. Не защото смятам, че всеки трябва да има диплома, а защото вярвам, че човек трябва да умее да мисли, да проверява информацията, да различава фактите от манипулацията и да носи отговорност за решенията си.

Неграмотността не е само неспособност да пишеш правилно. Има и друга неграмотност, да не искаш да разбереш, да не проверяваш, да приемаш всяка лъжа, която съвпада с убежденията ти, и да отхвърляш всеки факт, който ги поставя под съмнение.

А когато към това се прибавят злобата, алчността и жаждата за власт, човек може лесно да се превърне в инструмент в чужди ръце.

Не мисля, че българинът се е родил лош. Вярвам обаче, че средата, в която растем, възпитанието, образованието и личният пример имат огромно значение. Ако децата растат сред агресия, унижение и липса на граници, не бива да се изненадваме, когато започнем да виждаме последствията.

Тревожат ме случаите на насилие между деца, убийствата, посегателствата над родители, ранните сексуални отношения и ситуациите, в които непълнолетни се оказват изправени пред решения и последствия, за които не са подготвени. Не казвам, че подобни неща не са съществували и преди. Казвам, че не искам да ги приемаме за нормални и неизбежни.

Тревожи ме и отношението към българската история и култура. Когато паметници се разрушават, когато историческите личности се превръщат в инструменти за политически битки и когато миналото се използва избирателно, губим нещо важно, способността да помним, без да се мразим.

Не е нужно да обичаме всяка страница от историята си. Но сме длъжни да я познаваме.

Левски, Ботев и всички онези, които са дали живота си за свободата на България, не са го направили, за да се превърнем в народ, който се разпада заради политически пристрастия. Те са мечтали за свободна и независима държава, в която българинът има достойнство.

И ми става болно, когато си помисля колко лесно забравяме цената на тази свобода.

А какво ни очаква?

Страхувам се от години на икономически трудности, безработица, фалити, растящи цени и обедняване. Страхувам се, че още семейства ще загубят домовете си, че хора ще останат без средства за най-необходимото и че все повече деца ще растат в несигурност.

Не твърдя, че всички тези неща непременно ще се случат. Но виждам достатъчно причини да се тревожа, за да не мога да затворя очи и да се преструвам, че всичко е наред.

Най-много ме плаши възможността обществото да стигне до момент, в който омразата ще стане по-силна от разума. Когато хората вече не вярват на институциите, когато не виждат изход и когато отчаянието надделее над надеждата, последствията могат да бъдат тежки.

Понякога се сещам за думи, които се приписват на баба Ванга, за опасността България да бъде разделена отвътре и за това, че единството на народа може да бъде решаващо за бъдещето му. Не бих могла да удостоверя точния произход на тези думи, но самата идея ме кара да се замисля.

Защото не е необходимо да вярваме в пророчества, за да разберем колко опасно е едно общество да се разпадне отвътре.

Не ни е необходима гражданска война, за да загубим България. Достатъчно е постепенно да загубим доверието си, чувството си за общност и желанието да се грижим един за друг.

Ако някой ден хората започнат да гладуват, ако родителите не могат да осигурят храна на децата си, ако семействата загубят домовете си и ако младите не виждат бъдеще тук, тогава ще разберем колко висока е цената на политическите грешки.

Но не искам да чакаме този момент, за да се събудим.

Можем ли поне да запазим себе си?

Можем да изтрием социалните си мрежи. Можем да спрем да гледаме телевизия. Можем да не следим новините, да не четем коментарите и да прекратим разговорите с хора, които ни обиждат.

Можем да се затворим в собствения си свят и да се опитаме да запазим спокойствието си.

Но не можем да избягаме напълно от реалността.

Не можем да спрем да ходим до магазина и да виждаме цените. Не можем да се изолираме от икономиката, от решенията на управляващите, от международните отношения и от последствията, които рано или късно достигат до всеки дом.

Не можем да живеем така, сякаш България не ни засяга.

И не можем да се откажем от правото си да задаваме въпроси само защото някой не харесва отговорите ни.

Но можем да избираме как да се държим един с друг.

Можем да не превръщаме приятелите си във врагове. Можем да не пожелаваме война на хората, които мислят различно. Можем да не забравяме, че зад всеки глас стои човек, с неговите страхове, надежди, заблуди и убеждения.

Можем да спорим. Можем да се противопоставяме. Можем да изискваме отговорност от политиците и да настояваме за доказателства, прозрачност и справедливост.

Но не бива да позволяваме омразата да ни превърне в онова, срещу което самите ние се борим.

Днес съм толкова гневна, че ми е трудно да намеря спокойствие. Ядосвам се на решенията на хората, на политиците, на разделението, на чувството за безсилие. И понякога се питам дали изобщо има смисъл да говоря, когато толкова много хора сякаш вече са решили, че няма да чуят никого, който мисли различно.

Но може би точно сега трябва да говорим. Не за да се надвикаме, а за да не забравим, че сме част от едно общество и споделяме една земя.

България не е просто територия. България са хората, езикът, паметта, домът, децата ни и бъдещето, което ще им оставим.

Не искам да мразя сънародниците си. Не искам да се страхувам от утрешния ден. Не искам да живея с мисълта, че войната, бедността и разрухата са неизбежни.

И не искам да се окаже, че сме били толкова заети да доказваме кой е прав, че сме забравили какво всъщност е важно да спасим.

Не знам дали България ще поеме по пътя, от който се страхувам. Не знам дали съм права във всичките си подозрения. Знам само, че не искам да мълча, когато нещо ме тревожи, и не искам да се преструвам на спокойна, когато сърцето ми е свито за бъдещето на децата ми.

Може би все още има надежда. Но тя няма да дойде от това да се мразим повече, да се обиждаме по-силно или да пожелаваме зло на онези, които гласуват различно.

Тя ще дойде, когато отново започнем да мислим, да проверяваме, да помним, да носим отговорност и да се отнасяме един към друг като към хора.

Защото най-страшното не е, че България може да загуби поредната политическа битка. Най-страшното е да загубим човечността си, докато спорим кой обича България повече.

И ако някога наистина сме били народ, способен да се обединява в трудни времена, може би точно сега е моментът да си го припомним.

Не защото сме еднакви.

А защото, независимо от различията ни, утрешният ден ще бъде общ за всички ни.

А вие вярвате ли, че България все още може да намери път към единството, или сме стигнали твърде далеч в разделението си?

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 4