Отново пиша до вашия сайт, защото само вие казвате ИСТИНАТА. И публикувате моите спомени такива, каквито са.

Сега е започнала бясна кампания срещу празниците ни по време на социализма и най-вече как е бил забранен Великден. Отново слушам моите внуци този път големите, които са гимназисти и живеят и учат в София. В момента са във ваканция и ми развиват теорията, че добре е дошла демокрацията, та да видя и аз какво значи Великден и да отида на църква свободно и да боядисам яйца, без да ме преследва милицията. В училище учили, че по наше време Великден бил забранен и арестували всеки, който се приближи до църква, а да боядисаш яйца означавало да си враг на партията и следвали наказания, дори уволнение от работа.

Не зная защо промиват толкова много мозъците на децата. Великден не беше забранен и се празнуваше с всичките народни обичаи. Бях учителка и много добре помня, вероятно и учениците помнят, че имахме конкурс за най-добре боядисано великденско яйце. В часовете по трудово се учеха обичаите, значението на боядисаните яйца, правеха се яйца и от вестници и лепило, изработваха се и дървени, а с истинските накрая децата се бореха и излъчваха победител. Най-красивите пък се слагаха във витрина.

Лъжа е, че тогава не са се продавали бои за яйца. Имаше ги, но не в такива лъскави опаковки като сега, а в кибритени кутийки на хапчета, или в малки хартиени пликчета на прах. Продаваха се във всяка бакалия, имаше и в църквата, пакетчета с кръст отгоре. Ако е бил забранен празникът, тогава защо се продаваше под път и над път боя за яйца? Питам, а внучките твърдят, че лъжа.

Като наближеше празника, от всяка фурна се разнасяше ухание на козунак. Ама истински, не като сегашните ментета. Вчера в „Лидъл“ видях да продават опакован с трайност до 20 юни. Алоооооо, ама това какво е? Да не би нашите баби да са си месели козунака по Коледа и да са го държали до Великден? Но пак питам, ако празникът е бил забранен, защо се печеше точно този сладкиш? Защо хората купуваха по няколко? Тогава месеха само бабите и повечето семейства предпочитаха да го вземат от фурната – топъл, дъхав, топеше се направо в устата.

Още една лъжа упорито се внушава на младото поколение. Че е било забранено да се ходи на църква. Аз живеех точно до църквата. Не беше забранено, но не беше модерно. Българинът по принцип не е толкова религиозен, пада си малко атеист. Наблюдавах през балкона, вярващите ходеха. Но предимно възрастни жени, вдовици, хора, преживяли някакво нещастие в семейството. Младите предпочитаха да излязат на разходка, а после да седнат на трапезата с агнешкото. А агнешко пък имаше в изобилие. Бях млада снаха и свекървата го печеше с такава коричка, с такъв сос от билки и чесън, че още преглъщам при спомена. А дроб-сърмата й нямаше равна.

Заклевам се пред всички и пред децата си, никога, ама никога не сме издавали забрана на учениците да ходят на църква. За Великден ги предупреждавахме да си вържат косите, за да не пламнат от свещите. Но те отиваха рано от любопитство, смееха се и поповете ги гонеха.

Иначе има още една подробност, която явно сега младите не знаят. Не само не беше забранено да се влиза в църкви, но и на всяка обиколка на страната или голяма екскурзия, задължително обикаляхме манастирите. Децата ги знаеха наизуст, разказвахме им историята на всеки, те си купуваха картички и сувенири. Снимаха се. Обяснявахме им за иконописците, за историята, за различните школи. Знаеха кой светия какво символизира.

Това самите ние го учехме в университета – жития на светци, ролата на църквата в спасението на християнството и българщината през онези пет века „присъствие“ , приемането на християнството, гоненията на християните, а други колеги учеха иконопис и реставрация.

Какви забрани, какви глупости?

Защо се изопачава миналото?

Питах внучките колко често ходят на църква сега, оказа се, че само на Великден. Защо? Защото е било модерно така доказвали, че не подкрепят комунизма.

Повече нищо не попитах. Нямаше смисъл. Каквото и да говоря, го казвам на поколение, което е безкрайно промито и моделирано от небългари.

А ми е жал за България и традициите и нашата младост и вяра, които след нас ще бъдат заличени от историята. И ме боли.

Катя Михайлова, пенсиониран педагог Стара Загора.