ИСТОРИЯ
Писано с ВЪГЛЕН!!!
Писано с ВЪГЛЕН!!! Моменти от КЛАНЕТО на Стара Загора от ТУРСКИЯ ЯТАГАН!!! ВЕЧНА ПАМЕТ!!! 14500 души избити без капка съжаление – деца, родилки, жени…
Аз,Калица, учителка българска, до преди година учех децата на четмо и писмо. Няма го школото веч, няма ги и невръстните дечица. Ески Заара днес е пепелище. Месеци догаря като кандило. Чак есенес дъждовете угасиха жарта. Жално ми е,щото нявга цъфтеше, пък днеска е в руини. Непоносима болка и сподавен ужас останаха на мястото на най-големия български град. Остана Ески джамията, та дни наред в нея влизаха и християни, догде издигнаха пак църквата „ Св. Димитър”. Като в свой храм се молеха. То, вярно, Господ е един, пък имената му много, ала аз не прекрачих прага ѝ. Не можах да запаля вощеница за упокой на мъртвите. И не биваше, че душите им, дето скитат край камарите с кости, биха ме проклели трижди. На кого да се моля? И има ли смисъл, щом Господ отвърна очи от нас? Глух ли беше, че не чу писъците на зааралии или беше сляп, та не видя как кръвта им опръска иконите, попи в дръвника и потече по тесните и криви улици като река? Кой е Господ и нима е по-голям от мъката на един народ?
От баба си зная, че при силен уплах косата почва да пада на снопове. Не чаках, сама си отрязах плитките и във восък ги топих. Всеки косъм да помни онзи зноен юлий.Съзнавах, че туй е нищо в сравнение с окапалите коси от изгнилите женски глави. С тях бе платена скъпоценната свобода. Питам се днеска не напои ли кръвта и хляба наш насъщен… Що пожънахме тия, дето оцеляхме? Стигна ли снежната вода за умиването на ятаганите или тия, последните, трябваше в земята да се закопаят, та нивга веч човешка ръка да ги не държи? Та тъй, в усилна жетва дойдоха русите и освободиха Казанлък и Ески Заара. Възрадваха се тогаз душите ни български, ама за кратко било. Срещу руси и опълченци тръгна Сюлейман паша с огромна армия.
На ден дванайсти от юлий от близките села пристигнаха мъже, жени и деца, голи и боси. Ранените оставиха в школото, здравите – настаниха по къщите. Тия люде разправяха, че башибозуци и черкези нападнали селата им, убивали кого где сварят, грабили, безчестили и накрай селата на огън предавали. Виждахме ние, гражданите, от височините дима и пламъците и сърцата ни се смръзваха. Сетне дойде шестнайсти юлий. Градът се препълни със селяни. Думаха ни те, че по полето се търкаляли мъртви тела, рязани и дупчени, и вонята била нетърпима. Слухът за клането в Гюнелийска махала стигна до всинца ни. Две хиляди души ,заклани тъй все едно не хора са, а животни. По-сетне го нарекоха втори Батак. И тръгна ген. Гурко натам да срещне войската на Реуф паша.
И настана деветнайсти юлий…Защитата на Заара бе поверена на полковника Прерадович, а войските на Лейхтенбергски и Столетов, ведно с българското опълчение, бяха заели възвишението Чадър могила. Свистяха топовни гърмежи, а куршумите уцелваха мнозина от тия, дето бягаха към Балкана. На Чадър могила загина бате, догде бранел Самарското знаме. И командирът му Калитин загинал в защита на светинята, и много други. Добре, че бил опълченецът Никола Корчев. Тоя смелчага дръпнал плата от дръжката и го скътал под куртката до гърдите си . Та тъй знамето бе спасено и не падна в плен, не се зачерни честта на родината. Ала тежка беше битката, пък силите – неравни. И жестока беше, че един защитник срещу десетина се изправяше. Тия, що останаха живи, поеха към Шипка, а турците отмъстиха за убитите си. Нечувано и невиждано беше туй отмъщение. Сам Сюлейман паша се беше разпоредил : „ Камък върху камък да не остане! Жив българин да не се види!“. И се почнаха мъченията, а окото на слънцето се притули от кръв. Най-първом черкезите пресякоха пътя на бежанците около Аязмо баир. Коритата на бешбунарските чешми се оплискаха с кърви и вадичката, що се образува от тия чешми, потече към река Бедечка червена. Заринаха се поляните с глави, нозе, ръце и обезобразени човешки трупове. Сетне башибозуците хвърлиха огън по спиртните складове на ракиджиите, та те избухнаха и подпалиха града. А по улиците ужаси: тук се прострял мъж, нататък жена се търкулила, дребни дечица пищят, кучета лаят, мучат говеда, пламъци се издигат до небето.
Пощадени бяха само евреите,че тия се сдушиха с главорезите, посрещаха ги, пари им даваха и скривалища на българи им издаваха. И тръгна страшното по къщите. От дома на хаджи Димитра само Янка Трифоница се спаси, ама турците я обезчестиха и отрязаха езика ѝ, та не можеше да разкаже за злощастията. Стотици погинаха в къщата на Драгия Куюмджиоглу, кога я запалиха с газ. Щом вратите ѝ се отвориха всички бяха избити или изклани. Между людете имаше млад свещеник от селата. Нему брадата и косата запалиха, с газ го поляха и жив изгоря. Трагична участ постигна и криещите се в къщите на кожухаря Минчо, Стоянча Попоглу, Коле Кавалджиев, Никола и Симеона Димови, Тодора Славков,Иван Лещов, хаджи Иван и хаджи Марко Дечеви. Марийка Ахънова пък ми разправи как се скрила в долап в къщата на Коле Гюпхаленеца до църквата „ Св. Троица“ и от процеп гледала как османлиите убили над 2500 души. Людете били тъй натъпкани, та избитите прави оставали, щото нямало где да паднат труповете.
Научих още как трийсетина се покачили на висока черница, дето гъстите ѝ листа ги затулили, ама едно от децата по клоните си изпуснало феса на земята, та турците почнали да стрелят и скоро под черницата почерняло от трупове. Пък дворът на Сапунди Танев в кръв потънал, тъй щото и обущата на краката се пълнени. А богатият търговец Димитър Шопа и сина му след обирането повалили, напалили огън на гърдите им, та кафе си варили. Чух как трудни жени са разпаряни и рожби от утробите им са вадени, как хора в кладенци са хвърляни, на дървета с гвоздеи са ковани и живи са драни, а кожите им със слама пълнели и по дървета окачвали. И още, и още…неща, дето човешкият ум отказва да разумее.
А сега да ви река с мене що се случи. Нахлуха турците в нашата къща привечер и тате убиха, а мен и сестрицата ми Нонка заловиха. Поведоха ни към мегданя и ни заставиха голо хоро да играем с много още млади моми и невести. Коя останеше без сили и се пуснеше, обезчестяваха я. Сетне я убиваха. Не помня колко мръсни ръце ме пипаха. Утраях на болката, ала свяст съм изгубила. Кога отворих очите си, край мене бе пълно с трупове женски. Глас не бе останал в гърлото ми, ни сълзи в гледците ми. Преминах през кървината и побягнах към Балкана. Бежанци стигнах по пътя си, та с тях до Търнов. Спасих се, но понякогаж ме е срам, че съм жива. Не утраяха, обаче дружките ми: Денка, Николинка, Елена и гиздавата Яна.
Няма ги вече на тая земя. А сестрицата ми откараха с хиляди други към робските пазари на Цариграда и Одрин. До днес я чакам да си дойде. Ето стрина Стойна смогнала да избяга, та се върна. И Петровица си дойде. Само Нонка още я няма.А месеци минаха… Посипана с пепел, Заара се връща лека-полека към живота, само свободата тури черна забрадка. И се страхува да помни. Пиша туй всичкото, дето разплаква, разтреперва и разлютява за тия, що идат след нас, да знаят що е станало, че няма по-лошо от слепотата и незнанието. Аз, Калица, чрез силата на словото, поклон сторвам доземи пред руси и българи опълченци, били се до сетна капка кръв за България! Покланям се и пред жертвите невинни и кълна ви догде сте живи – помнете и разказвайте!
Ивелина Радионова
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ФАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАНИЦА, ДОМ
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
ИСТОРИЯ
Живеехме много добре, и далеч по-спокойно
Живеехме много добре, и далеч по-спокойно и хората бяха по-сигурни в утрешния ден. Нямаше изобилие от стоки, но пък сега никой пенсионер не може да си ги позволи.
Имаше отлични лекари, на които да разчиташ, които да не ти искат рушвети и не заминаваха на работа в чужбина. Нямаше пациенти, които бият лекарите.
С една заплата, макар и минимална, можеше да си платиш цялата месечна сметка за парно, ток, вода, че и да ти останат пари да ядеш. С една пенсия възрастните си покриваха всички режийни, хранеха се пълноценно, че даже някой лев и на внучето даваха. Почти всички граждани можеха да си позволят двуседмична почивка на море.

Престъпността клонеше към нулата. Наркотиците практически не съществуваха. Учениците залягаха над уроците, а не ходеха да се разхождат с бира в ръка из парка и да пушат съмнителни субстанции.
Убийствата, насилието сред деца и възрастни, агресията бяха рядко срещано явление. Хората имаха добро възпитание, правеха място в тролейбуса на дама или възрастен човек.
Всички бяха грамотни. Малцинствата работеха и по селата нямаше системни набези като сега.
По селата кипеше живот и земеделието бе във възход.
Семейството беше ценност, а не бреме, което да пречи на кариерата ти. Учениците посещаваха кръжоци, развиваха уменията си в ТНТМ.
Изхвърляхме си боклука в кофата за боклук, а не през прозореца.
Помагахме на човек в беда. Ядяхме качествена храна, истинско мляко, сирене и месо, а не продукти, пълни с всякакви Е-та. Не живеехме с постоянни кредити и под нечовешки стрес. Нямаше бездомници и възрастни, които ровят в контейнерите за боклук. Нямаше улични кучета. Имаше прекрасни стойностни български филми и гениални актьори, любимци на публиката.
Културата и образованието на населението бяха издигнати в култ.
Споделено..
Ивайло Славчев.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПЕСНИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
ИСТОРИЯ
👑 Как разбраха, че това е цар Самуил? Счупена ръка, златни нишки и една гробница на 1000 години 🏺
👑 Как разбраха, че това е цар Самуил? Счупена ръка, златни нишки и една гробница на 1000 години 🏺
Близо хиляда години един мъж лежи погребан в руините на огромна базилика върху малък остров в Преспанското езеро.
ㅤ
Няма надпис с името му. Няма корона, която да сложи край на съмненията. Когато гробът е отворен, самоличността на покойника тепърва трябва да бъде разкрита.
ㅤ
Десетилетия по-късно костите от този гроб се смятат за тленните останки на българския цар Самуил. На 3 октомври 2026 г. Гърция ще ги предаде официално на България, а след държавната церемония в София те ще бъдат пренесени в храма „Света София“.
ㅤ
Но тук остава един далеч по-любопитен въпрос.
ㅤ
Как изобщо учените разбират, че човекът в този гроб е Самуил?
ㅤ
ВСИЧКО ЗАПОЧВА НА МАЛЪК ОСТРОВ
ㅤ
В средата на 60-те години гръцкият архитект и археолог проф. Николаос Муцопулос започва да проучва остров Свети Ахил в Малкото Преспанско езеро. Там се намират руините на внушителна средновековна базилика.
ㅤ
Мястото вече насочва вниманието към Самуил. Храмът „Св. Ахил“ е свързан с владетеля и с пренасянето на мощите на свети Ахилий в Преспа. Районът е сред важните центрове на държавата му в края на X и началото на XI век.
ㅤ
При разкопките в южната част на базиликата са открити четири погребения. Едното се отличава от останалите.
ㅤ
В него е положен възрастен мъж.
ㅤ
И очевидно не е бил случаен човек.
ㅤ
ПОГРЕБАНИЯТЕ БИЛ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЗНАТЕН ЧОВЕК
ㅤ
Гробът се намира в специално оформена аркирана ниша. Около скелета са открити останки от изключително скъпа тъкан със златни нишки и части от фино изработена плетена ризница. Положението на гроба и богатството на погребението говорят за човек с много висок обществен статут.
ㅤ
Но това все още не означава, че човекът е Самуил.
ㅤ
Всъщност има една подробност, която често изчезва от популярните разкази за откритието.
ㅤ
Муцопулос не обявява веднага намерения скелет за останките на българския цар.
ㅤ
В ранните си публикации археологът описва погребението и находките, без окончателно да идентифицира мъжа като Самуил.
Едва по-късно натрупаните археологически, исторически и антропологични следи го отвеждат до тази теза. През 1984 г. той публикува специалното изследване „Гробът на цар Самуил в базиликата Свети Ахил в Преспа“.
ㅤ
Една от най-интересните следи се намира върху самия скелет.
ㅤ
ЛЯВАТА РЪКА Е БИЛА ТЕЖКО СЧУПЕНА
ㅤ
Антропологичното изследване показва, че погребаният е възрастен мъж с нисък ръст. Според публикуваните данни той е бил висок приблизително 1,55–1,60 метра и е починал около 70-годишна възраст.
ㅤ
Лявата му ръка носи следи от тежка стара травма.
ㅤ
Костите са били счупени и са зараснали неправилно. Научна публикация на български антрополози описва фрактура на лявата предмишница и изменения, свързани с травмата. Има данни и за увреждане в областта на челюстта.
ㅤ
Точно тук археологията започва да се среща с биографията.
ㅤ
Самуил действително преживява тежко военно поражение при река Сперхей в края на X век.
Затова Муцопулос и други изследователи свързват старата травма върху скелета с раняване, което владетелят би могъл да е получил тогава. Българско антропологично изследване посочва съвпадението като един от аргументите в подкрепа на идентификацията.
ㅤ
Счупената кост обаче сама по себе си не може да носи име.
Хиляди средновековни мъже са получавали подобни травми.
ㅤ
Силата на хипотезата идва от събирането на няколко следи на едно място.
ㅤ
МЯСТОТО, ВЪЗРАСТТА, БОГАТИЯТ ГРОБ И ТРАВМИТЕ ЗАПОЧВАТ ДА СОЧАТ КЪМ ЕДИН ЧОВЕК
ㅤ
Пред археолозите постепенно се оформя необичайно съчетание.
ㅤ
Погребаният е възрастен мъж с много висок статут. Положен е в монументален гроб в базилика, непосредствено свързана със Самуил и неговата династия. Погребан е със скъпа златотъкана материя и части от ризница. По тялото има стара тежка травма, която може да бъде съпоставена с известни събития от живота на владетеля.
Така идентификацията не зависи от един „магически“ предмет, открит до костите.
ㅤ
Тя прилича повече на историческо разследване, при което различни улики започват да се пресичат.
ㅤ
И все пак тук трябва да се направи важно уточнение.
ㅤ
МОЖЕМ ЛИ ДА БЪДЕМ АБСОЛЮТНО СИГУРНИ, ЧЕ ТОВА Е САМУИЛ?
ㅤ
Не в смисъла, в който днес бихме установили самоличност чрез надпис с име или категорично генетично сравнение.
ㅤ
Учените стигат до извода, че това са останките на Самуил, като събират няколко улики – мястото на гроба, начина на погребението, състоянието на костите и сведенията от историческите извори.
Академични изследвания определят като основни аргументи високия социален статус, датировката и старата фрактура на ръката.
ㅤ
Затова по-прецизното историческо формулиране е „останките, идентифицирани като тези на цар Самуил“.
ㅤ
Любопитното е, че около предполагаемия гроб на Самуил са намерени и други погребения, свързвани с неговата династия. При тях обаче идентификацията е още по-несигурна и до голяма степен се основава на мястото и близостта между гробовете.
ㅤ
КАК Е ИЗГЛЕЖДАЛ САМУИЛ В ПОСЛЕДНИТЕ СИ ГОДИНИ?
ㅤ
Ако идентификацията на Муцопулос е правилна, костите ни разказват нещо, което хрониките трудно могат да покажат.
ㅤ
Самуил в края на живота си не е бронзовият владетел от паметниците.
ㅤ
Пред нас стои възрастен за Средновековието човек, преживял десетилетия войни. Лявата му ръка е била тежко увредена. Фрактурата е зараснала лошо. Изследователите описват и увреждане на челюстта, което вероятно е причинявало затруднения при хранене.
ㅤ
И въпреки това този човек продължава да управлява и воюва.
ㅤ
Самуил умира през октомври 1014 г., малко след поражението при Ключ.
Византийският хронист Йоан Скилица разказва, че гледката на ослепените български пленници предизвикала тежък пристъп у владетеля и два дни по-късно той починал.
ㅤ
Тялото му остава в Преспа.
Там минават векове.
ㅤ
Базиликата „Св. Ахил“ постепенно се превръща в руини, а гробът остава скрит до разкопките през 1969 г. Едва тогава започва дългият път към установяването на самоличността на погребания в него мъж.
ㅤ
На 3 октомври останките, смятани за тези на цар Самуил, ще бъдат пренесени от Солун в София.
Повече от половин век след откриването на гроба и повече от хилядолетие след смъртта на Самуил археологическата загадка от малкия остров Свети Ахил отново се превръща в част от живата история.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПЕСНИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
ИСТОРИЯ
Да пазим паметта на поколенията преди нас
Даааа💪да стават и “шегички” .
Сега сериозно!
Като гледам куцо и сакато са кандидатите!
Добре,че имам двойно гражданство и ще остана човек на света!
А,сега относно за ремонта на Шипка?
Цар Борис III официално открива паметника на 26 август 1934 г.
Ние имаме история и традиции и култура.
Нашите предци, родители и дядовци са го строили, да с труда си те са оставили следа в историята ни.
Днес сме длъжни да пазим това наследство, а да не позволяваме то да бъде унищожавано или заличавано.
Тук въпросът вече не е просто за един паметник. Това е въпрос за отношението ни към историята, към културата и към паметта на поколенията преди нас.
Нека не позволяваме разрушаването да бъде представяно като нещо неизбежно.
Историята може да бъде обсъждана. Може да бъде преосмисляна. Но не бива да бъде заличавана.
За съжаление сме, сами се затриваме.
„Стани, стани, юнак балкански,
от сън дълбок се събуди!“
Време е да бъдем будни.
Да пазим паметта си.
Да пазим културата си.
И да покажем, че България има граждани, които няма безучастно да гледат как историческото ни наследство изчезва.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПЕСНИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ







