Една малка история за светофара!

Кръстовище… светофар… и аз бързаща да пресека.

Когато нещо трябва да се случи и да привлече вниманието, то си проправя път през събитията.

Червената светлина ме заварва на островчето по средата. Онази среда, в която се чудиш какво да правиш с погледа и мислите си и все пак…

Едно куче, улично, но чисто и много мило изглеждащо, досущ като това от снимката, тръгва да пресича… на червено.

Преди да реагирам, чух „Стой.

Върни се тук“.

Тихо, но настойчиво.

Вдигам поглед и виждам мъж, като онези бездомните мъже, но някак чист и сурово изглеждащ.

Кучето се подвоуми, погледна в едната посока, погледна към мъжа и бавно се върна при него.

Застана редом, погледна го отдолу с поглед изпълнен с любов, като онази, която само кучетата познават и близна ръката му.

Двамата зачакаха търпеливо, а между тях струеше тихо разбирателство.

„Зелено е, сега можем да пресечем“, каза мъжът и те тръгнаха.

Двама спътници, отправили се към своя свят.

А моят свят се изпълни с благодарност към светофара, който светна червено, точно когато трябва, за да стана свидетел на добрината, обичта, грижата и споделеността на два бездомни свята, намерили дом в сурово и мило приятелство.

Изпълни се светът ми с благодарност, към провидението, което ми каза да спра и да видя човешкото в дребните моменти, които често пропускаме, забързани към нищото.

А той, животът е точно тук, пред нас и крие своите малки чудеса, които чакат някой да каже: Стой! Погледни! Притихни!

И аз притихнах…