Блъсков, кой ти взриви Мерцедеса, пак за дългове???

Човекът, направил най-голямата фалшификация в журналистиката, се оплаква от флашките. В неделя привечер се разделих окончателно с Петьо Блъсков – един от създателите на „Пресгрупа 168 часа”. През 1992 година някой сложи взрив в мерцедеса на Блъсков. МВР тогава оповести, че едва ли не той сам е гръмнал автомобила, за да си направи реклама. Петьо превърна мерцедеса си в знак, нарече го „Синята идея” и дълго време твърдеше, че тя е била символ на взривената демокрация. Някои обаче помнят как за няколко месеца този демократ смени вартбурга с мерцедес чрез легендата за мазето с пишещата машина. Свързвайки събитията, не се учудвам, че днес Блъсков е сред най-яростните защитници на МВР и властта. По повод взрива, който избухна на 10 февруари пред „Галерия” и едва не уби човек, Блъсков отсече пред Цветанка Ризова: „Гръмнаха врата и толкоз. Това е правене на пи ар.”

Някогашният ми шеф в журналистиката се задъхваше по-често от Ризова. Естествено, той не си направи труда да дойде на пресконференцията, която дадохме сред руините на първия етаж на офиса. Говорехме пред колегите сред отломки, счупени стъкла и врати, зловещо червенеещи от падналата мазилка тухли.
От „висотата” на своето величие вероятно не е научил името на обикновеното момче от охраната, което по чудо се бе разминало със смъртта. А и това едва ли го интересува, защото няма да му донесе поредния милион.

Вместо това човекът, който се самообявява за баща на модерната журналистика, заяви: „Този сценарий е изключително примитивен. Връщаме се към маймунското общество. Излиза донос след донос, клевета след клевета. Записите (тайните разговори на властта, които „Галерия” публикува) са недоказани и манипулирани.

Милиционерите си водят война.”

Ти ли, Петьо, който в странно весело състояние за участник в тв предаване твърдиш, че знаеш повече от „Гугъл”, не си разбрал, че разговорите са напълно автентични?

Това бе доказано от анализа на авторитетнатата френска лаборатория „Липсадон”, на която изпратихме уникалния диалог на премиера за Мишо Бирата. Дори експертите от БАН и института по криминалистика към МВР не посмяха да заявят, че са манипулирани думи и фрази от диалозите. Казаха единствено, че разговорите са били презаписвани. И това е било манипулацията.

Ти ли, който пусна фалшивата книжка на Стефан Софиянски, когато той се кандидатираше за първи път за кмет на София, говориш за автентичност и морал?
Защо досега не сме научили името на милиционера, който ти я даде, и която ти услужливо тиражира в „24 часа” в деня за размисъл?

Точно ти, с тази книжка, на кого си колега?
Според дълбокомисленото ти съждение, изказано пред Цветанка Ризова, Бойко Борисов днес не управлява. Управлението означавало правилно да се използват парите от данъци. По този въпрос знаеш много повече от всички нас. Наистина умееш по предназначение да използваш огромните суми, които много от твоите бивши служители и журналисти така и не получиха. Затова и не искат да чуят за теб повече. Камо ли да те видят.

Така е, Петьо. Защо не се заслуша в разговорите, които публикува „Галерия”?
Нима там не става дума защо днес държавата не се управлява правилно? Защо не запиташ поредните управници, които искаш от сърце и душа да обслужиш, дали наистина има чадър над контрабандата, мразят ли се вицепремиерите и какви са истинските отношения между шефа на митниците Ваньо Танов и вътрешния министър Цветан Цветанов? Защо не се държиш като журналист, който задава неудобни въпроси?

Или е по-удобно да мъркаш като коте покрай властта и да обяснаваш, че не могат да ти бъдат колеги хора, които изпълняват милиционерски поръчки? В напълно трезво състояние ли беше, когато ни обвини, че изпълняваме милиционерски поръчки, след като и за малките деца е ясно, че ние в „Галерия” не подкрепяме милиционерщината на твоя кумир Цветан Цветанов?

Впрочем ти каква поръчка изпълни, Петьо, когато се сдоби с имотите на СБЖ? По какъв начин стана това? Не е ли крайно време да се разбере? Какво направи с тях?

Защо те напуснаха почти всички журналисти от „168 часа”, „24 часа” и „Монитор”, които създаде? Дължиш ли им пари? И колко? Защо съсипа органа на СБЖ – „Поглед”?

Днес казваш, че твоите приятели, които били високоинтелигентни, били отвратени от неандерталщината, която ние насаждаме в „Галерия”, занимавайки се с флашки. Наистина ли не смяташ, че точно тези флашки показват как ни управляват тези, на които се подмазваш угоднически, за да осребриш последно десет от журналистиката.

И понеже днес си далеч от симпатичния образ на гамена от гарата, който се бунтува срещу правилата, хората не ти вярват и не искат да ти четат вестника.
Не крия, че съм ти симпатизирала и дори в някои периоди съм се опитвала да ти подражавам в професията. Когато прохождах в културния отдел на един вестник, ти беше негов шеф. Говорехме си за Джани Родари и Карлсон, който живее на покрива. Онзи Карлсон, който има перка на гърба и може да лети.
Обсъждали сме с часове жабата от разказ на Радичков, която задава въпроса „Как така”? И сме търсели отговора. Прекарвали сме на маса десетки вечери с големия разказвач Дончо Цончев, говорейки си за мъжкарство, а имаше случаи, когато ти пишеше извинителни бележки на жена му за поредното му отсъствие от дома.

Ти, Петьо, беше сред многото хора, които ме накараха да уважавам личностите на духа. С пороците и слабостите им, с напиванията и комплексите им.
Онази вечер ти се разграничи не само от старите си приятели, но и от това, в което уж си вярвал. Отдалечи се от журналистиката. По-скоро от разбирането за предназначението на журналистиката и от призванието й винаги да бъде в опозиция. Още повече, когато срещу себе си има примитивни и очевидно негодни да управляват опоненти.

Бившият ми шеф на културния отдел заяви, че не е необходимо да има министерство на куртурата. Дори препоръча парите за култура (рекордно ниски в Европа!) да отидат за сигурност. А това вече недвусмислено показва кой от нас двамата танцува в такт с пошлата песничка на Веселин Маринов за „Родната полиция”, която уж ни пази.

Когато изрече тази „мъдрост”, разбрах, че ние вече наистина няма какво да си кажем.

Петьо, ти си оставаш на онази дървена маса, на която сутрин сърбаше шкембе чорба с чесън, за да излекуваш махмурлука. Вместо разговорите за Карлсон след сутрешната пенлива бира сега планирано се разхождаш като панаирджийска мечка из телевизиите. И обясняваш колко симпатично би било в България да няма спорт и култура, а само здрава ръка.

Онзи Карлсон, който умее да лети самичък, е забравен. Не знам на кого днес разправяш как е достатъчно той само да натисне копчето на корема си и в тоз час едно малко чудновато моторче да забръмчи на гърба му.