Достатъчно дълго живеем с наводнения, за да извлечем най-после нужните уроци

Вече е ясно. По абсурден начин България свикна и се примири да живее с водните бедствия. Мизия, Цар Калоян, Бисер, Аспарухово, Камено… Разрушени стени, пропукани диги, смъртоносни дерета… Трудно вече се помни поредността на наводненията, точната причина, а понякога се забравя и местоположението им. Помни ли някой, например, че през 2015 г. Камчия заля половината си крайморска долина и причини щети за милиони? Не, защото нямаше жертви. Не правят впечатление и селските рибарници, чиято вълна опустошава къщи и ниви почти всяка година. Помним или не, с жертви или без, големи или по-малки водни трагедии станаха ежедневие през последните 15 години.

Поради липсата на жертви (по чудо!) сегашното наводнение край Стряма също ще бъде бързо забравено. Вероятно виновен пак ще излезе единствено дъждът. Но задължително някои изводи трябва да бъдат припомнени, а други, не толкова категорични досега, да бъдат потвърдени. Все пак 15 години не са малък период, не са малко и произшествията:

Вече е ясно, че

климатът в България се променя

Дали е глобално затопляне, нещо циклично, трето… – за причината може да се спори, но не и за самата промяна.

Днешното поколение на средна възраст може да свидетелства за почти тропически лета през третата третина от живота си, каквито преди това рядко имаше (бури, дъждове, рязко сменящи се с хубаво време). В Северна България растат земеделски култури, които по-рано вирееха само в Южна. За да има каквото и да е превенция, най-напред трябва да се осъзнаят тия промени.

Нравът на климата обаче не е причина да стоим със сключени ръце за молба свише. Точно обратното – задължава държавата и общините

да правят неща, които не са правени

нито през последните 15, нито 55 години. Просто са нужни адекватни на промените мерки. Например да се осъзнае най-после, че на високо ниво следва да има единен център за превенция и оповестяване. На ниско – деретата не просто да се чистят (дори наистина ако се чистят), но и удълбават, разширяват; да се премахват мостове и други прегради; да се следи да не се замърсяват отново. На национално и общинско ниво следва да се правят карти на рисковите зони.

Всичко това изисква много пари, експертиза, постоянна грижа. Усилията биха били мащабни, сложни.

Следва и да се намали драстично корупцията

Заради нея голяма част от превенцията се извършва единствено документално. Звучи утопично да се намали корупцията. Но ако не стане, просто ще преброяваме бедствията както досега.

Следващият извод, който трябва да се направи, е че управляващите, независимо кои през последните 15 години, не са на нужната висота. Защото всички тези изменения и рискове бяха научно прогнозирани много по-рано. Но създаденият през 2007 г. (от Емел Етем, министър на бедствията) авиокосмически център за наблюдение е пълен провал. Локални системи за оповестяване има на 1 – 2 места в страната. Липсват ясни и точни регламентирани отношения между самите институции, тоест
кой какво прави и за какво отговаря
(четири министерства и десетки техни структури взаимодействат в сферата, а на финала на веригата са стотици общини). Така дъждът размива отговорностите, покрива бездействията. И много често на местно ниво, дори да не иде реч за корупция, се получава превенция тип “един чичо съблюдава”. Тя изглежда така: общински служители, най-често наистина един, следва да опишат рисковете места, например дигите в района; времето, парите, бензина… стигат единствено, за да се вземат едни стари книжа и да се копират като нови – “ето това са рисковите места”; общината пише проект за укрепване, държавата не дава финансиране… – като стане белята, всички хукват с чували. Никой не си дава зор да сложи чували предварително, понеже се решават други по-важни задачи. При тази задача винаги може да се оправдаеш с друга институция.

За конкретното бедствие в момента валят обяснения чистени ли са били деретата в Карловско, защо точно се е спукала дигата надолу край село Трилистник, какъв бил водния цикъл на Сопот, секат ли се горите… Рано е за обобщения. Обаче видяхме и една интересна сцена – хората твърдят, че се сече като за последно, камионите сноват; министри отвръщат, че не се сече. Разминаването идва от факта, че хората съдят чрез очите си, а министрите – по документи. Тук идва тънкият момент, че дори да няма нарушения, тоест и да се сече според издадените разрешения, тая сеч също е проблем – понеже разрешена или не, тя намалява гората. Обикновено гневът е насочен срещу незаконните действия. Но принципният извод е, че

и законната сеч следва да се намали

Вярно е, че ще пострада поминък, че дървата са нужни на хората. Но най-после следва да се разбере, че алтернативата отново са наводнения.

Едва ли има нужда да се припомня, че след толкова много трагедии няма осъдени хора. След като няма, бъдещето отново е предизвестено.

В момента всичко отново лежи на плещите на доброволците. Те чистят, даряват, мъкнат инструменти, самоорганизират се… Държавата, както винаги, се забави с реакцията. Въпреки това е налице и едно традиционно вече самомнение сред управниците –

те не са виновни, дъждът бил всесилен,

каквото можели – сторили го. Най-накрая обаче следва да разберат, че от тях зависи. Няма от кого друг.

За капак, понеже тече предизборна кампания, наводнените къщи станаха арена на цинично състезание на борци за народна любов – кой повече кал ще изрине. Някои от тях управляваха довчера. Друга по-голяма кал следваше да изринат.

Любопитно е, че през юни тежко наводнение сполетя и Трявна. Понеже нямаше кампания, никой не отиде да рине. Ясно е колко точно им пука на политиците от цялата тематика. Но случаят с Трявна, минал-заминал, а и станал достояние на малцина българи, показва още, че бедствията наистина вече не ни правят впечатление. А по-лошо от свикването няма.