Гледаше си го сама. Знаеше, че ще е трудно. Но никой не ѝ бе обещал, че ще е лесно!

Гледаше си го сама. Знаеше, че ще е трудно. Но никой не ѝ бе обещал, че ще е лесно!

„Няма, лесно“, баба!“ – казваше баба ѝ навремето – „Кат’ се раждаме, Господ ни дава живота, тялото, усмивките… Дава ни кой да ни обича и мрази. Дава ни враговете и приятелите, но никога, никога не ни дава обещание да е лесен животът ни! Така, че не чакай лесно да ти е! Все нещо ще има, някой ще се „закучи“ с теб. Я човек, я неволя, я беднотия, я болест… Все нещо ще те хване от единия край и ще те ръба. Докато не те изяде, няма да те пусне. Ама хубавото е, че му идва края на всичко! И на края на живота да е, ама проклетията ще те пусне, щото, която и да е тя… и нея я е страх от смъртта!“ – така говореше баба ѝ вечер, когато оставаха сами в стаята. На вън тъмно, студено – зимна, безмилостна буря, а те си говореха за несгодите в живота и се молеха вятъра да не отнесе покрива на къщата, че няма да има кой да го поправи.

Така си и отрасна Мина – с бабините си спомени и думи. Баща, дядо и брат нямаше. Мъжете в дома им бързо си отиваха. И Мина се взе е Ивайло-винарчето от съседното село, но и той се спомина, ден, след като се роди малкият им син. Баба ѝ казваше: „Бог е добър, сякаш, като го погледнеш! Виж! Всичко ти е дал! Ама докато ти даде нещо, си взема друго! Даде ти малкия Ивайло и си взе големия! А, де!? Какво да кажеш! Доволна ли да си или да не си?! Господня му работа! Неведома!“ – нареждаше баба ѝ под носа си.

И така!

О! И баба ѝ се спомина. Миналата година още си отиде. Малкия тъкмо стана на годинка. „Да си пазиш момченцето!“ – казваше ѝ тя – „Че Бог много обича от нашия род мъжете да обира по-рано от тая земя и да ни остава сами да си гледаме децата! И ти се пази и внимавай! Не ламти много за чужди неща! Че Бог като ти даде нещо, ти взема друго! Нищо чуждо не вземай! Не се знае какъв ще му ум дойде на Горния!“

Мина обаче знаеше какво означава предупреждението на баба ѝ. Какво можеше да ѝ даде Господ, че да вземе в замяна живота на малкия Ивайло?! Няма какво! Тя не би взела нищо, с което да плати за живота му. Пък и на нея, бедната, кой би ѝ дал нещо? От никой нищо не би взела, за да запази малкия си, единствен…нейния си! Тя веднъж вече бе платила за него с живота на мъжа си! Всички са квит! И тя, и Бог! Никой на никого нищо не дължеше!

Така мислеше Мина и приемаше беднотата и самотата като благословия. Тя знаеше – това бяха парите за живота на малкия.

Минаваха дните. Трудното ставаше все по-голямо, по-тежко, по-непоносимо. Малкия порастваше, заглеждаше се в захарните пръчки на другите малчугани по пазарните дни, когато Мина го водеше да продават малките кошници, които плетеше и даваше за дребни пари. Заглеждаше се по цървулите на младежите и търкаше босите си крака един в друг, да се стоплят. Заглеждаше се в шарените шалове на жените и после с мъка поглеждаше към скъсания на майка си… Виждаше, виждаше малкия много неща, но освен да се старае усърдно да помага на майка си, да се учи на това, което тя му показваше, с друго не можеше да помогне!

А той растеше добро дете. Умно, кротко, хрисимо. Тя беше много благодарна на Бог, че ѝ го даде. Не спираше всяка вечер да отправя молитви и благодарности към него. Обичаше си го, много си го обичаше и знаеше, всичкото злато на света не можеше да го замести. Чак по някога се усмихваше на Бог! Не можеше да я надхитри той! Нямаше нещо, което да ѝ даде, че да вземе чедото ѝ! Нямашееее! Малкия Ивайло беше безценен, а тя не бе алчна. Не можеше с нищо да я съблазни! Не можеше!

Ама нея не можеше! Бедността бе изкусител за други му!

Един неделен ден на пазара малкия Ивайло, търкайки ръцете си една в друга да ги стопли, изтърва къшея хляб, който майка му бе дала още от сутринта за да закуса. Тя отскочи до къщата за още кошнички, че бе продала четирите, които взе и остави малкия да чака накрая на пазара с парче хляб в ръце. Момчето дъвчеше бавно, за да му се види, че е много хляба и подскачаше от студ, оглеждайки се. Чакаше я. Изтърва обаче парчето хляб. Добре, че земята беше суха. Щеше да поизтърси малко парчето и да го изяде. Каквото толкова!. Беше последно! Майка му го бе учила – „Хляб не се хвърля!“

Наведе се. Нещо лъсна в краката му. Малкия посегна с едната ръка, вдигна хляба, а с другата зарови в сухата пръст. Показа се изотдолу паричка. Ивайло клекна, загледа я в недоумение. Зарови още с пръстче – друга до нея. Човърка още и още и в сухото прашище на селския друм. Откри цял наниз жълтици. Беше дълъг при това. Загледа го любопитно. Изплаши се. Беше виждал такова „нещо“ на врата на жена от селото, но не помнеше на коя.

Хвана наниза, вдигна го. Изправи се и го размота така, че всички да го видят! Белким някой си го познае и си го вземе. Ивайло не знаеше за стойността на златото. Да не говорим, че пипаше и злато за пръв път в живота си. Но когато Господ бе решил, че нещо трябваше да се случи, той му отваряше всички врати и сваляше всички пречки. Днес, той затвори очите на всички селяни и на никой не направи впечатление това какво прави дългия наниз жълтици в ръцете на толкова бедно момче от съседното село.

Мота го, Ивайло, мота го, но никой не видя!

Прибра го в пояса си и хукна към дома. Пресрещна майка си на вратата на малката къща. Тя тъкмо излизаше с две малки и две по-големи кошници е ръце.

Мина видя малкия да бяга усмихнат към нея. Радваше му се. Обичаше го, много го обичаше. С цялата си Душа го обичаше. Не само защото само него си имаше, а защото….просто го обичаше непоколебимо и безкрайно!

Посрещна го с прегръдка. Той нахълта с нея отново в къщата, върна я от пътя.

– Мамо! – извика детето – Вече няма да сме бедни! Виж какво намерих! – Ивайло извади златния наниз от пояса си и го извиси пред погледа на жената. – Виж! Мисля, че е злато!

Мина учудена зяпна пред блясъка на наниза. Праха от пътя бе останал по пояса на детето и сега гердана приличаше на бляскави частички благодат. Мина видя оправеният им течащ покрив, нова софра със столчета, черги, нови съдове, дрешки за малкия, дори едно медено менче за мълчана вода на Еньовден. Но малкия виждаше друго:

– Мамо, ще ти купя всичките шарени кърпи на света и ще си по-хубава от попадията, даже! – каза тихо и безкрайно щастливо детето.

Мина обаче изпищя. Тих вик на отчаяние излезе от гърдите ѝ. Свлече се на земята безпомощно. Тя знаеше…този гердан трябваше да се плати с нещо! Мина знаеше с какво! С най-скъпото ѝ!

Разплака се и обгърна краката на малкия. Целуваше ги, прегръщаше ги, гореше!

Ивайло си помисли, че всичко това тя правеше от щастие. Клекна до нея. Прегърна я в малкия си, детски скут и занарежда тихо, като се опитваше да я успокои:

– Мамо, сега ще оправим всичко! Ще продадем гердана и ще си купим толкова много неща! И къщата ще оправим и двора и нива ще си купим и биволица. За малко овце и за едно куче дали ще ни останат пари? А? Ще ни останаааат – усмихваше се детето – Виж, Господ ни даде злато. Помощ ни прати! И за кокошки ще има и ще спреш вече да плетеш кошници, че виж ръцете ти какви са одрани от върбовите пръчки…И няма да мръзнем повече. И цървули ще си купим! Но първо искам една захарна пръчка да си купя. Може ли?

Мина плачеше в прегръдките на детето. Необяснимо за него защо, тя го стискаше, сякаш то беше златния наниз.

Малкия не знаеше обаче колко е прав. Мина си имаше едно злато и то не бе никак намерено в пръстта до малкия пазар. То бе платено със много мъка и самота. Но бе единственото злато, за което си заслужаваше да се живее…

Жената изведнъж замълча. Ивайло си помисли, че е успял да я успокои. И може би така беше. Мина въздъхна, потърси в себе си онези сили, които може да намериш само, когато много, ама много обичаш!

Изправи се. Хвана гердана от ръцете на малкия. Хвърли го в огнището, зарови го с пепелта му.

– Ставай! – каза му смело тя – Ставай и тръгвай!

– Къде? – учуди се малкия.

– Ставай и да тръгваме. Махаме се от това село! Не искам гердана, не искам златото му, нито благословията му, нито проклятието му. Бедна бях, бедна се взех с баща ти, бедна те родих и бедна те гледам. Бедна и ще си остана и ще си умра също бедна, но няма да умра сама… Тръгвай! Ще вземем само най-необходимото със себе си и ще изкачим Деньовото възвишение. След ден път, ще минем и Сирма река и ще слезем от‘так планината. Там, в близкото село имам леля. Тя е сама. Ако е още жива, ще я помолим да ни приюти, докато се устроим. Ще ѝ помагаме, ще поработваме… Има още на много неща да те науча. Чуждото злато не искам. Мое си имам и не го давам за Господнето имане. Всичко що съм имала, цял живот с двете си ръце съм направила. Чужд не ми е помагал и не искам да ми помага…

Мина изправи гордо гръб. Свали развързаната си кърпа, оправи коси, после я завърза отново, стегна я, приготви се за път.

Никога нямаше да разбере от златото ли избяга или от смъртта на сина си. Дали Господ не ѝ пращаше вече покой от беднотията с гердана или ѝ даваше него, а тя за „благословията Му“ трябваше да плати със малкия си Ивайло. Нямаше да разбере, но и не искаше. Бе по-добре да остане в невидение за Божието решение, но да запази сина си. Да! Тя не искаше неговото злато. Тя си имаше свое и беше доволна. Беше ѝ достатъчно!

Друго имане не диреше.

То…можеше да ѝ излезе много по-скъпо!

Снимката е взета от интернет, не претендирам за авторство.

Разказа, обаче, написах по нея! Е! Той си е мой, но е за вас! Подарък!