„Най-големите антикомунисти се оказаха ченгета” , тъжно констатира десетилетие след началото на промените първият президент на България д-р Желю Желев. Прозрението е твърде закъсняло, тъй като агентурата на уж разформированата Държавна сигурност вече е „разставена” , ако използваме тяхната терминология, навсякъде по върховете: в редовете на Съюза на демократичните сили, в управлението на държавата, общините, кметствата, в Конституционния съд, в съветническите екипи на държавния глава, във висшите училища и къде ли не още.

Любителите на конспиративните теории разпалено обичат да говорят за това, че ДС е създала СДС. Нещо повече, дори в първите години след учредяването на Съюза, когато започнаха и вътрешно коалиционните проблеми, дори намираха връзка в закодираното ДС в абревиатурата на СДС.

Но дори и да оставим настрана хипотезите в стил Дан Браун и „Шестото клеймо”, не можем да подминем фактите, които лъснаха при отварянето на досиетата на ченгетата от времето на комунизма. И тогава стана болезнено ясно, че една от най-важните задачи на ДС е била да имплантира свои хора в ново формираните или възстановени партии, като по този начин дирижира прехода в страната. А най-сериозното доказателство за това са резултатите от тежкия преход и днешното състояние на държавата, която повече от четвърт век не само не може да си стъпи на краката, но и остана най-бедната страна от всички държави, контролирани от Москва. И най-важното – българинът бе отвратен от изродената демокрация.

А фактът, че първото демократично правителство на Филип Димитров беше свалено от власт след по-малко от година управление, по време на което не само започнаха първите реформи и откъсването на страната ни от Кремълската опека, но и лъснаха зависимостите на лидери от СДС с бившите служби, доказа, че ченгесарската мафия много се беше уплашила да не бъде напълно разкрита, разбита и изхвърлена от трапезата на властта. Да не забравяме, че кабинетът Филип Димитров беше свален с

активно мероприятие на ДС

с дейното участие на министри от правителството и съветници от президентския екип на Желю Желев, за жалост.

Интересно е например да се проследи генезисът на кредитни милионери, преобладаваща част от които се оказаха също бивши агенти на ДС. Не по-различно е положението и с приватизатори, банкери и големи индустриалци, мощни хотелиер, собственици на футболни отбори, изтъкнати ректори и академици. Да не пропуснем собствениците на медиите и, разбира се, известни журналисти.

И ако икономическите основи на прехода бяха подготвени още със знаменития Указ 56 и прехвърлянето на капиталите във външнотърговски дружества и офшорни зони още през 80-те години на миналия век, то имплантирането на ДС в политическата сфера започна с началото на „гласността и перестройката” в Съветския съюз и наченките на формиране на първите български десидентски организации, които впоследствие създадоха и първата демократична политическа коалиция Съюз на демократичните сили.

Брилянтен пример за това е Петър Берон, който влиза в политиката, а в последствие и в ръководството на СДС, чрез Независимото дружество „Екогласност” още преди 1989 г. Впрочем Берон развива шеметна кариера след падането на Берлинската стена и вътрешнопартийния преврат в БКП на 10 ноември 1989 г. Той влиза в политиката като един от основателите на Независимо сдружение „Екогласност“, а от декември 1989 г. – т. е . още от основаването на Съюз – е секретар на СДС до август 1990 г. Участва активно в Националната кръгла маса през 1990 г. и бързо се превръща в един от най-популярните политици. Избран е през 1990 г. за депутат в 7 Велико Народно събрание. След като Желю Желев е избран от Народното събрание за президент Берон става председател на СДС.

И тук идва най-интересното: Петър Берон се гласи да става министър-председател, а обществото все още не е наясно с ченгесарското му минало. На 22 ноември 1990 г., 7 дни преди Луканов да подаде оставка, в. „Дума” е публикувана информация без автор, в която се посочва, че Председателят на Координационния съвет (КС) на СДС Петър Берон е свързан с ДС като

агент „БОНЧО” на Шесто управление

Колкото и да се гъне около разкриването на досиета, Берон – Бончо не може да отрече фактите, а те са толкова жалки, като се видят доносите за колегите му и особено тези за участниците в „Екогласност”.

Дали ще приемем или не хипотезата, че досието на Берон – Бончо е било подхвърлено от Държавна сигурност, за да отклони вниманието от бъкащите от ченгета редици на демократичните сили, не е важно, но не можем да отречем и факта, че по това време – началото на 90-те години разсекретяването на досиетата не е в първите точки от дневния ред на СДС. И не само защото по това време липсват законодателни механизми за достъп до архивите на ДС, условие, кой знае защо и от кого „пропуснато” по време на преговорите на Кръглата маса.

По-късно по предложение на СДС седмото Велико Народно събрание прие решение за огласяване на досиетата само на депутатите. Тогава се създаде комисията Тамбуев, който е изявен журналист от в.”Труд” и „Работническо дело“ и депутат от БКП/БСП. Комисията среща голяма съпротива до документите на МВР и почти нищо не успява да разкрие. И няма как да бъде по друг начин, след като член на комисията „Тамбуев” е и ген. Тодор Бояджиев, зам.-шеф на Първо главно управление на ДС до 1989 г. , а след промените главен секретар на МВР по времето на министър Атанас Семерджиев – точно когато ударно се прочистваха архивите.

ДС не стои със скръстени ръце и след като Тамбуев е извадил 28 депутати от ВНС с досиета и ден преди да огласи списъка в парламента, поредно активно мероприятие гръмва – на 22 април 1991 г. в. „Факс” започва да публикува „Списък на доносниците във ВНС”.

Списъкът е разделен на няколко части: “Депутати във ВНС, подписали декларации за сътрудничество с Шесто управление на Държавна сигурност или предшестващите го структури” – с 22 имена;

Народни представители във ВНС, поели определени ангажименти и били в по-тясно сътрудничество с Шесто управление” – с 8 имена; Щатни служители на Шесто управление, депутати във ВНС” – три имена.”

След разразилия се скандал и изтичането на списъците, в които основно се подчертават имената на хора, преминали през концлагерите, които са били принуждавани да подпишат декларации за сътрудничество, Гиньо Ганев, зам.-председател на ВНС, закрива комисията „Тамбуев”

В същото време ченгесарските атаки в СДС продължават. И как не, след като зам.-шефът на предизборния щаб на СДС също се оказа ченге от ДС. Става въпрос за

Христо Иванов, известен като агент Александър

Още в края на лятото на 1991 г. Христо Иванов е принуден да признае пред целият НКС, че е бил агент на ПГУ. Знае се последващата роля на споменатия Христо Иванов при свалянето на правителството на сините, още повече, че той в последствие премина към съветническия екип на президента Желев, в който е и бившият служител на Първо главно управление на ДС Бригадир Аспарухов.

В първите редици на СДС се наредиха и активисти от годините на неформалите като Христо Смоленов, но и като московския възпитаник и преподавател в Школата на МВР Стоян Ганев. И небезизвестният юрист, а по-късно и конституционен съдия Георги Марков.

Или пък опитващият да се вклини като седесар Жорж Ганчев с псевдонима Жорж, сътрудник на Второ главно управление на ДС.

Информацията за него излезе след проверка на Комисията по досиетата, когато той отново се кандидатира за депутат.

За първи път информация, че Жорж Ганчев е бил агент на ДС излезе през 2007 г. Тогава той определи това като „гавра” с него.

Справка на комисията обаче показва, че Георги Ганчев Петрушев е бил сътрудник на Второ главно управление на бившата Държавна сигурност с псевдоним Жорж. Пред Дарик Ганчев обаче обясни защо всички го наричат Жорж: „Майка ми е франкофонка и ме нарича така от тригодишен”.

Списъкът не свършва дотук

Харалампи Анчев, юрист, близък до СДС, служебен министър в провителството на Софиянски, агент Чавдар на Шесто управление на ДС.

Проф. Богдан Богданов, агент Николов, също шестак, Писателят Георги Данаилов, агент Андрей от Второ главно управление на ДС, един от първите директори на Агенцията за българите в чужбина след 10 ноември 1989 г.

Известният седесар Станислав Даскалов – агент Явор и Гастона от Второ и от Първо главно.

Икономистът на СДС Венцислав Димитров, който доведе Иван Костов на „Раковски”134 , се оказа с псевдоним Попов – агент в СГУ-ДС, 2 отдел.

Никола Карадимов, служебен син министър, отговарящ за преговорите ни с ЕС, дипломат, но лъсна като агент Андрей от Четвърто управление на ДС. По-късно стана външно политически съветник на Георги Първанов – Гоце.

Да не забравяме гланите редактори на демократичната преса Атанас Свиленов, Енчо Мутафов, Васил Станилов, приближени социолози като проф. Георги Фотев и историци като проф. Георги Марков… И пр. И пр.

Архивите все още не са отворени докрай. Сега излизат данните от военното разузнаване. Прокрадва се и информация за митичния план „Възраждане“ на ДС. Според него супер секретни сътрудници на тайните служби са прехвърлени на отчет в КГБ, а досиетата им в България са прочистени. И сигурно ни предстои да научим още горчиви истини. За тези, които се биеха в гърдите като първи антикомунисти и пламенно громяха бившия режим от митинги и протести. По-интересно е дали сме си научили урока и знаем ли как да продължим и как да се освободим от имплантите. И дали като общество ще оставим поколенията след нас без да сме им разкрили жестоката истина за дългата ръка на Държавна сигурност, която все още не е останала в историята.

Майя Любомирска