Контролираната мизерия – начин българинът да се държи в покорство

От доста години пиша и говоря за най-главния проблем на българина – контролираната мизерия. Това го усетих още в България, но след няколко години живот в в Париж то окончателно се затвърди у мен. Трябва вече високо и ясно, като истински европейци, а не подсмърчащи палета, да кажем ясно на света – ние не сме поставени в нормални условия на живот!

Това е истината.

И се чудя как така почти никой не говори за този проблем, който поразява европееца?

Срам ме е да кажа каква е минималната заплата и пенсия у нас. Защото французите ме поглеждат стреснато и после бягат от мен като от прокажен.

– Че какви сте вие, та търпите такова нещо? – казват ми и добавят – Само бавноразвиващи се могат да си кротуват при такъв геноцид.

А и мнозина не вярват, казват: „Че как така ще сте толкова зле?! Че защо вашите управници нищо не казват, не искат помощ?! Защо Гърция, Португалия искат помощ и им даваме, а вие, които живеете десетки пъти по-зле от тях, казвате, че всичко у вас било тип-топ?“

Хайде, отговорете им!

Кажете им, обяснете им как така тези, които живеят като скотове и търсят препитание тъкмо в тези „фалирали“ страни като техни слуги, сега се вайкат, че видите ли, гърците били зле, ние да внимаваме, че може да станем като… тях?!? Господи,че ние никога не ще сме като тях, защото сме на светлинни години след тях…

Какво е това? Мазохизъм, перверзия някаква?

Та преди дни, когато представях в България последната си книга „Кестени от Париж“, мои познати,и то уж интелигентни хора, също ми казваха – абе, мани ги гърците…

Да плачеш ли, да се смееш ли?

Напоследък французите взеха да разбират и за истинското положение на българина – след като се сблъскаха с пълчищата роми, които те гонят, обаче ония им казват: „Ние пак ще дойдем тук, защото в България е от зле по-зле!“

И една новина ще ви дам: преди дни мерките на Саркози срещу ромите от есента на миналата година бяха отменени. Защото се разбрало, че нашите хора само вземат по 300-та евро и после пак се връщат…

И защото пратениците на Саркози, след като детайлно проучили условията на живот на изгонените роми, се хванали за главата – възможно ли е днес, в двадесет и първи век, хора да живеят в такава мизерия? Че нали и те са живи същества?

Какво да коментираме?

Просто когато човек се докосне, дори и за съвсем кратко, до нормалния свят, той – тоест българинът, гледа като шашардисан – ама наистина как съм живял досега?

Но в България песента продължава да си е същата – добре сме, абе,малко ще стегнем колана, няма пари за пенсии и заплати…

Няма, няма, ама за заплати на политици, на техните слуги има! Има и за скъпи и прескъпи командировки-екскурзии в тази иначе „фалирала“ чужбина с любовници секретарки, за далавери, подкупи и прочее…

Не знам, вече не съм оптимист – видях толкова тъга, сивота,толкова хора с уста-дупки, тоест без зъби, че сърцето ми изтръпна…

Но видях и толкова примирение, такова покорство…

И накрая една случка с мен. В трамвая една жена ме позна,заговори ме – Г-н Райков, онзи ден Ви гледах при Милен Цветков, после и при Лора Крумова, толкова хубаво говорехте за Париж,кажете ми сега нещо, аз съм стара учителка, обожавам Париж, но със сто лева пенсия май никога не ще го видя, затова разкажете ми…

И аз започнах да разказвам – на тази възрастна и тъжна наша майка-учителка, оставена на произвола на съдбата да оцелява както може в този наш български ужасен и студен свят…

До жената седеше старец, естествено, без зъби, смачкан, посивял…

Аз говорех за Париж,как там на пенсионерите им казват не както при нас – „пенсии“, а „сеньори“, как се грижат за тях, как през лятото до късно по брега на Сена им организират танци…

Изведнъж старецът скочи. Потръпнах от злобата в очите му.

– Абе, като ти е толкова хубаво в Париж, какво правиш тука, бе? Айде, изчезвай, махай се от България! Махай се бе, родоотстъпник такъв… Махай се, махай се…

Да, този човек не искаше да знае, че там някъде по света има нормален живот, че там хората се радват на мига, на този наш кратък човешки живот, а не само стягат колана и чакат утре, утре, онова утре, което така и никога не идва – на територията, наречена България…

Да, аз не му бях нужен на този човек, аз му пречех…

Махнах се. Слязох на следващата спирка.

Всъщност на коя спирка слязох? Не помня.

А и нужно ли е…

Защото трамваят, този стар наш соцтрамвай, понесъл в себе си в едно и тъжния свят на милата учителка, и посивялото битие на беззъбия старец, продължаваше да си върви. Е, какво ти вървене, чисто и просто клатушкане, ама все пак вървеж някакъв, нали?

И в този миг пак чух онзи вик – добре сме, добре сме…

Добре ли?

Господи…

Димо Райков