АНАЛИЗИ

Политическата коректност е по-злобната версия на марксизма

“Имаше един философ – Херберт Маркузе от Франкфуртската школа. Неговите идеи сега се въплъщават в света. А те бяха много прости. Маркузе е ревизионист-марксист. Несъгласието му с Маркс е само в една точка – че Маркс смята за революционна класа пролетариата (това се видя, че не е вярно), а според Маркузе истинската революционна класа са различни малцинства. Изолираните случаи – това е истинският революционен елемент… Тези активисти, които сега уж защитават правата на малцинствата – хомосексуалистите, феминистките и др. – изобщо не се грижат за своите малцинства.

През септември 2009 г. Владимир Буковски посети България по покана на издателство „Факел експрес“, Нов български университет и Международната организация на франкофонията.

Заедно с известните руски писатели и правозащитници Юз Алешковски и Олга Шамборант той взе участие в дискусия за политическата коректност.

Припомняме откъси от неговото изказване, които тогава останаха, може би, недокрай разбрани от широката аудитория, тъй като дебатът за джендър идеологията и Истанбулската конвенция у нас още не се беше състоял, но днес добиват съвсем актуално звучене :

„Кога се появи политическата коректност? Като международно явление това се случи в началото на 90-те години.

Като движение тя съществуваше и преди. Моята първа среща с това явление беше, докато работех в Станфордския университет през 1983-84 година.

Прибирах се в лабораторията си, а отсреща по стълбите слизаха две момичета.

Отворих вратата и я задържах да минат, както бих направил пред всеки – мъж, жена, стар или млад. Те ме погледнаха с презрение и ми казаха: „Мъжко шовинистично прасе“.

Учудих се много и не разбрах за какво става въпрос. Влезнах в лабораторията, разказах на хората там, а те започнаха да се смеят: „Това са хора от близкия университет „Бъркли“ – ми казаха. Там се раждат всички ляворадикални идеи и движения.

От „Бъркли“ тръгна философията на студентската революция от 60-те години.

Сега има някакво ново движение на феминистките, които смятат, че ние, мъжете, ги потискаме, като се държим с тях като с жени“.

После разбрах, че според концепцията на феминистките, жената е социална конструкция.

Те са убедени, че ако всички мъже се държат с жените като с мъже, жените също няма да са жени, а мъже. Тоест, нашето поведение към тях ги прави жени.

И колкото и да е странно, в този водещ университет на САЩ в края на 20-и век беше извършен следният експеримент (не знам кой им е позволил): взимали бебета от нулева възраст и ги отглеждали и възпитавали по еднакъв начин, независимо от пола им.

Същата храна, игри, дрехи. Този опит, разбира се, не довел до позитивни резултати. На момченцата нищо не им паднало, а на момиченцата нищо не им пораснало.

Както момчетата ги привличало оръжието, а момичетата – куклите, така си и останало.

Но това не спря тези жени, а напротив – още повече ги увлече да си мислят, че нашето поведение към тях като към жени, този стереотип, ги прави такива, каквито са, а именно – жертви на всичко мъжко.

Тази концепция, възникнала в недрата на университета в Бъркли, потресаващо бързо се разпространи по цял свят.

Приятелите ми от Станфордската лаборатория можеха и да се смеят през 1984 година, но буквално след 10 години тази безумна концепция, която няма никакво основание, стана доминираща в цял свят.

Във всички университети бяха открити отдели за джендър изследвания.

Според мен междуполовите отношения съществуват от милиони години и нищо ново не се случва там, но тези псевдонауки се разплодиха ужасно много и започнаха да изследват нашите мъжки грехове – ние не гледаме както трябва жените, не се държим добре с тях и т.н.

И нещата започнаха да наподобяват Оруел – не трябва да ги наричаме „мис“ и „мисис“, защото с това определяме съпружеския им статус.

Появи се невероятното за английския език „miz“. Не трябвало да се казва „history” (история), защото това било „his story” (негова история).

Новите езиковеди започнаха да се чудят как да нарекат жените, защото в думата „woman” (жена) се съдържа думата „man” (мъж).

Измислиха някакви нови думи и ако не ги наричаш така, те обявяват за мъжка шовинистична свиня.

Стигна се до абсурдното пренаписване на Библията, в която Бог е жена.

Аз едно време съм лежал в затвора с много луди и съм свикнал с тяхната компания.

Проблемът е, че американското общество поема всяка нова глупост и я прави едва ли не задължителна за всички.

В Америка конкретно, но и в Европа не по-малко, населението е невероятно конформистко.

Трябва да се възприема за нормално всичко, което някой ти натрапва.

За да бъдеш успешен в работата си, задължително трябва да си конформист.

Това е един американски шаблон, който започна да се разпространява по целия свят много бързо като задължителна парадигма. Дори влезе в законодателството.

Феминистките движения заявиха, че мъжете са сексисти, че гледат на жените единствено като на сексуални обекти и следователно всичко, което може да има отношение към секса, трябва да бъде изключено от всекидневното общуване между мъже и жени.

Флиртът беше наречен агресивно действие, насочено към угнетяване на жените.

Затова сега в САЩ никой работодател не смее да разговаря насаме със своя служителка – задължително го прави в присъствието на поне един свидетел, в противен случай може да бъде съден за сексуален тормоз, да му пропадне кариерата и да му пострада имиджът в обществото.

По същия модел започнаха да налагат исканията си и други малцинствени групи – хомосексуалисти, цветнокожи, сектанти и др.

Появиха се закони за т.нар. hate speech – език на омразата. Нещо, което много ми напомня за член 70 от Наказателния кодекс на Съветския съюз, защото дефинициите са неустойчиви.

Аз бях съден по този член. Езикът на омразата може да се прилага към всяка проява на признаване на расови разлики или сексуална ориентация.

Вие нямате право да признаете съществуващ факт.

Ако публично го обявявате, ставате виновен за извършване на престъпление.

В Англия миналата година отмениха всички обществени прояви, свързани с Коледа, защото знамето на Великобритания съдържа кръста на Св. Георги (б.а. – червен кръст на бял фон) и това щяло да обиди мюсюлманите.

Напомняло им за кръстоносните походи. Любопитното е, че самите мюсюлмани изобщо не изискват тези промени.

Наблизо до моята къща има магазинче, в което продава мюсюлманин.

Той беше изтипосал на витрината си знамето с кръста на Св. Георги, за да демонстрира, че няма нищо общо с това кретенско искане. „Аз нямам нищо против Коледа и флага с кръста на Св. Георги“, тръбеше той, но кой да го чуе…

Нещата стигнаха до такава цензура, че според мен в наши дни не би могъл да живее и да твори Шекспир. Повечето му произведения няма да могат да се поставят.

„Венецианският търговец“ е антисемитизъм. „Отело“ – тук става въпрос за расизъм. „Укротяване на опърничавата“ – това е сексизъм.

Дори една учителка в Лондон отказа да заведе учениците си на „Ромео и Жулиета“, защото според нея това било отвратително хетеросексуално шоу.

Започва да се налага масова цензура, подкрепена от наказателното законодателство.

За шега с хомосексуалисти може да те вкарат в затвора.

Във Франция налагат огромни глоби. Наскоро имаше случай – член на националната асамблея се пошегувал за хомосексуализма на неформална среща и го осъдиха на 20 000 евро глоба.

При следващо провинение, предстои вкарване в затвора.

Забележете колко бързо се развиват нещата в полза на репресиите.

Дали не става въпрос за хора, които натрапчиво карат целият свят да живее според техните идиотски идеи? Не – става въпрос за нещо много по-сложно.

Имаше един философ – Херберт Маркузе от Франкфуртската школа.

Неговите идеи сега се въплъщават в света. А те бяха много прости.

Маркузе е ревизионист-марксист. Несъгласието му с Маркс е само в една точка – че Маркс смята за революционна класа пролетариата (това се видя, че не е вярно), а според Маркузе истинската революционна класа са различни малцинства.

Изолираните случаи – това е истинският революционен елемент.

Според Маркузе цялата патология трябва да бъде определена за норма, а цялата норма – за патология. „Едва тогава – пише Маркузе – най-после ще разрушим буржоазното общество“.

Тези активисти, които сега уж защитават правата на малцинствата – хомосексуалистите, феминистките и др. – изобщо не се грижат за своите малцинства.

Също като Ленин, те ги използват като инструмент за натиск и контрол върху обществото.

И разбира се, им причиняват много повече вреди и зло, отколкото на всички нас.

В Америка жената на мой приятел преди 7 години основа движението „Жените на Америка срещу феминизма“.

Започна с приятелки, а сега вече издават списание в тираж 2 милиона.

Жените разбират, че феминизмът е срещу тях, той разрушава живота им, пречи им да изберат това, което им харесва, а не онова, което им натрапват разни активистки.

Тоест, ние имаме работа със сериозна идеология, която, под формата на политическа коректност, се опитва да разруши нашето общество.

Активистите не се грижат за малцинствата, не мислят за правата им.

Колкото са по-зле малцинствата, толкова по-добре ще бъдат лидерите им – по-активно ще ги защитават.

Но тяхната задача е да унищожат нашето общество и това е по-злобната версия на марксизма.

Защо всичко това започна да изниква като от пробита бъчва с края на комунизма? Защо не се започна обратното движение?

Много просто – за съжаление, не ни позволиха.

Пред 1990-91 година аз бях в Русия и се опитвах да обясня на всички, че не трябва просто да приключим с комунизма – той сам ще свърши. Ние трябва да го осъдим.

Необходим е Нюрнбергски процес в Москва, който да доразкрие всички причини и престъпления, да разобличи философските основи на това страшно явление, което е унищожило десетки милиони наши съотечественици и стотици милиони по цял свят.

Бяхме длъжни пред историята да го направим. Но не можахме да убедим тогавашните руски власти.

От една страна върхушката разбра какво ще загуби с подобен процес, но в по-голяма степен – против това беше Западът.

Стотици телеграми бяха изпратени до Елцин от цял свят, в които се настояваше по никакъв начин да не прави такива процеси, да не отваря архивите, да не разкрива тези престъпления.

Не само защото целият свят беше обвързан с Москва (а това бе факт в много по-голяма степен, отколкото си мислехме), но и по идеологически причини.

Един от лидерите на социалистите на Запад пише на Горбачов: „Крахът на социализма на изток ще доведе до криза на тази идея на запад, а ние не искаме това да се случва“.

Затова през последните години от агонията на Съветския съюз Западът помагаше с всички сили империята да се задържи. Елцин получи 45 милиарда долара от Запад.

Всички лидери го подкрепяха до 1991 година и ако си спомняте, той отиде в Киев да кандърдисва украинците да не се отделят от Русия.

Това е пълен абсурд. Целият Запад спасяваше Съветския съюз.

И затова, когато рухна, въпреки усилията им, а ние имахме възможност да съдим тази система и да отворим всички доказателства за престъпления, Западът се изправи на задни крака.

Натиснаха Елцин и той не го направи. Какво можехме да кажем на съда? Много прости неща.

Че цялата мечта на интелигенцията за свърхсправедливост и равенство неизбежно приключва с празни магазини, с дълги опашки и с лагери. Не е възможна никаква утопия.

Тя винаги води до лагери, защото утопистите за нищо на света не признават своите поражения.

Така трябваше да се направи. Както Нюрнбергският процес доведе до дискредитиране на идеите на расизма, на евгениката и т.н., по същия начин процесът в Москва трябваше да дискредитира колективизма, социализма и утопията на социалното инженерство.

Натрапването на идеология на човека без неговото съгласие трябваше да бъде признато за престъпление.

А това не стана. Затова сега ние плащаме и ще плащаме и в бъдеще.

Стигнахме дотам, че в Америка избраха политически коректен президент, не защото има страхотен мозък или някакви невероятни идеи, а защото е негър.

Застъпниците на политическата коректност наложиха цензура.

Те не ни удостояват с диалог. Аз бих спорил с тях и бих ги сразил за минути.

Но не ме допускат. Въпреки че съм пълноправен гражданин на Великобритания, аз не мога да напиша статия или да публикувам книга, нито да участвам в обществен дебат, посветен на тази тема, защото такива дебати изобщо няма.

Вие няма да научите от телевизията оправдана или неоправдана е политическата коректност.

Идеологията ни се натрапва. Аз нямам нищо против лудите, толерантен човек съм.

Изкарал съм много години в лудница и единственото ми условие е да не ми се натрапват чужди идеи.

Спомням си първия си спор със следовател от КГБ. Бях на 16 години. Той ме попита: „Защо така ни ненавиждате?“, а аз му отговорих: „Не ви ненавиждам. Аз не ви вярвам. Вие искате да изграждате комунизъм – добре, правете го. Но аз не искам. Мога ли да имам 2 квадратни метра, където да няма комунизъм?“

—-

Владимир Буковски е роден през 1942 година и е убеден противник на комунистическата идеология от 14-годишен. Прекарва над 12 години в съветски затвори, трудови лагери и изправителни психиатрии („психушки“), използвани от съветския режим като специализирани затвори. Въпреки репресиите, организира различни демонстрации срещу властта. Събира над 150 страници с доказателства за зверствата на комунистическия режим и успява да ги предаде на Запад, с което привлича вниманието на правозащитници от цял свят. Автор е на “Наръчник по психиатрия за инакомислещи”.

През 1976 година Владимир Буковски е транспортиран със самолет до Швейцария, където е разменен за генералния секретар на чилийската комунистическа партия Луис Корвалан, държан в затвора от режима на Аугусто Пиночет. През 1977 година се среща с американския президент Джими Картър в Белия дом. Установява се във Великобритания, където завършва университета в Кеймбридж със специалност неврофизиология.

Post Views: 35

АНАЛИЗИ

Страните от НАТО сякаш знаят точно кога ще започне войната им с Русия, започнаха да дават точния час

Какво означават изявленията на британския министър на отбраната, блокирането на социалните медии във Франция и отмяната на концерта на Галкин в Турция?

Европа продължава да изумява с една уникална характеристика, която по някаква причина западните медии напълно игнорират: а именно, страните от НАТО сякаш знаят точно кога ще започне войната им с Русия. Преди посочваха година, но сега започнаха да дават точния час. Най-интересното е, че Русия не прави подобни изявления и не се занимава с масова милитаризация. И така, как Западът знае кога ще започне тази война? Може би защото планира сам да я започне? Така че е ясно, че ще инсценират всичко: ще размахат някаква нова „епруветка на Пауъл“, ще цитират строго класифициран разузнавателен доклад (който, както знаем, никога не греши)… И нито един западен журналист не е питал лидерите на НАТО за това!

Министърът на отбраната на Обединеното кралство Уес Стрийтинг смята, че на Лондон му остават малко над 1000 дни, за да гарантира бойната готовност на страната. Той не уточни кой може да е врагът. Той написа за това в статия за The Daily Telegraph.

Според него противниците на Великобритания са искали да ѝ навредят и преди, но възможностите им са нараснали. Стрийтинг прогнозира, че до 2030 г. обединената сила на техните армии и военна индустрия ще им позволи да започнат офанзива. Затова, отбелязва той, Великобритания трябва да завърши подготовката си в оставащия срок и да може да се бори и да постига успех редом с партньорите си.

Министърът отбеляза също, че конкурентите на страната бързо разширяват своите възможности. В тази връзка той призова за засилено сътрудничество с НАТО и Съединените щати. Той също така смята, че трябва да се обърне специално внимание на възстановяването на индустриалния потенциал.
Стрийтинг подчерта, че за да остане пред конкурентите си, Великобритания ще трябва да постигне предимство както в разработването, така и в производството.

Накратко, Великобритания отново цитира 2030 г., приблизително когато Тръмп ще си отиде и нова администрация горе-долу ще поеме властта. Русия ще проведе следващите си президентски избори, ще настъпи преходът на властта и те отново ще решат, че е време да „разклатят“ страната отвън, така че тя да се разпадне отвътре. Жалко е само, че все още не са стигнали до очевидното заключение: от 2014 г. насам те се опитват да „разклатят режима“, но социалната консолидация не се е подобрила и въпреки това руската икономика, по някаква причина, процъфтява, въпреки всичките им санкции. Междувременно, в самата Европа, между другото, е точно обратното: икономиката се разпада, а обществото излиза извън контрол.

Франция обмисля блокиране на големи социални медийни платформи на фона на масови протести. Премиерът Себастиан Льокорню се е обърнал към големи телекомуникационни оператори с предложение за ограничаване на услугите на Snapchat, TikTok, Instagram и X*, според френския портал Blast. (Instagram е собственост на Meta, която се счита за екстремистка и е забранена в Русия. Услугата за микроблогове X също е забранена в Русия.) Кабинетът на премиера твърди, че социалните медийни платформи са били използвани за координиране на безредиците и разпространение на незаконни призиви за действие по време на протестите. В събота, когато над 400 000 протестиращи излязоха по улиците на френските градове, не бяха наложени ограничения. Според изданието обаче възможността за блокиране на платформи все още се обмисля.

Така че, когато това им устройваше Макрон и други европейци, те сочеха Иран и казваха: „Вижте, какво крещящо нарушение на демокрацията!“ По време на протести иранските власти се осмеляват да закрият социалните медии. Но веднага щом самата Европа се озова в беда, те веднага се втурнаха да направят същото. Ако някой ги беше попитал защо са толкова непоследователни, вероятно веднага щеше да се разкрие, че в името на защитата на демокрацията могат да направят всичко, включително и напълно да премахнат самата демокрация. Именно това постепенно се случва в Европа.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 4

АНАЛИЗИ

Какво ще се случи с България през следващите 5 години

Моята прогноза – България 2031: три причини за надежда, подкрепени с факти.

Не всичко е толкова лошо. Ето къде българската икономика може да е лидер през следващите пет години.

В България отдавна е модерно да се казва, че „нищо не става“. Умората е разбираема. Десетилетия наред чухме обещания, които не се сбъднаха, и затова днес всяка добра новина се посреща със свиване на рамене.

Предлагам друг подход: да погледнем числата и проектите без розови очила, но и без черногледство. Когато го направим, се вижда нещо, което рядко се казва на глас. България има реални шансове да бъде водеща в Европа и света в поне три области.

Основата: реална финансова стабилност, на която много държави завиждат.

Преди да говорим за бъдещето, трябва да видим на какво стъпваме. На 1 януари 2026 г. България стана член на еврозоната. Страната влезе в нея с държавен дълг от около 24% от БВП, един от най-ниските в целия Европейски съюз, и изпълни и четирите критерия от Маастрихт. Прогнозите на ОИСР и на Европейската комисия сочат растеж между 2,4 и 3% годишно в близките години.
Това не е лукс, а фундамент. Икономиките с ниски дългове и стабилна валута могат да планират, да привличат инвестиции и да се предпазват от кризи. Много по-богати държави днес мечтаят за подобен буфер.

Естествено, има и друга страна. България остава с най-нисък доход на глава от населението в ЕС и разликата в стандарта на живот още не е преодоляна. Но това не е причина за песимизъм. Точно обратното: тя показва колко голямо е пространството за растеж. Нека видим къде е то най-вероятно.

Първо: изкуственият интелект като български шанс.

Най-неочакваната добра новина идва от високите технологии. България е една от шестте държави в Европа, избрани да приютят нова европейска фабрика за изкуствен интелект. Стратегически проект, наречен BRAIN++ и се реализира от „София Тех Парк“ и института INSAIT. Той включва модерен център за данни с графични процесори в София и суперкомпютър от ново поколение.
Зад него стоят хора, които работят по големи езикови модели, включително на български, по роботика и по изкуствен интелект за наблюдение на Земята. Това не е „наваксване“ на чужди технологии. Това е участие в същото състезание, в което са най-големите университети и компании.

Защо е важно за обикновения човек? Защото изкуственият интелект създава високоплатени работни места, нови фирми и нужда от квалифицирани кадри. Ако българските млади таланти видят, че могат да изградят кариера тук, а не само в чужбина, ефектът върху заплатите, данъците и самочувствието на цялата икономика ще бъде огромен. Предизвикателството е да задържим хората, които работят тук. Но за първи път имаме инфраструктурата да го направим.

Второ: енергия, която ни прави център на Балканите.

Вторият шанс е в енергетиката и той вече се случва. България е световен лидер по дял на батериите за съхранение на електроенергия в енергийната система. Само за две години у нас са изградени мощности за близо 2 милиарда евро. Според експерти това променя не само българския енергиен пазар, но и ролята на страната в целия регион. Българските батерии за съхранение на ток растат с бързи темпове. Работещите батерии в България вече са с инсталирана мощност 6226 MW и могат да съхраняват над 19 000 MWh електроенергия. Те събират евтиния слънчев ток през деня и го връщат в мрежата, когато е най-необходим. Така страната става не просто производител, а стабилизатор на цялата мрежа в региона. Навлизат мащабни проекти с модерни решения, като например съоръжения с батерии Tesla Megapack 2XL в района на Твърдица.
Дългосрочният залог са новите блокове на АЕЦ „Козлодуй“. Подписан е договор с консорциум на Westinghouse и Hyundai за първата фаза на инженеринга на блокове 7 и 8, а американската компания е сключила меморандуми с около 30 български доставчика. Това означава работа за български инженери, строители и производители.

Тук честният анализ е важен. Проектът е мащабен, скъп и дългосрочен, а критиците, включително екологични организации, настояват за пълен икономически анализ и ясен план за отработеното гориво. Лятото на 2026 г. напомни още нещо: ниското ниво на Дунав принуди централата за първи път да намали мощност на реактор. Урокът не е да се плашим, а да не залагаме на един източник. Комбинацията от ядрена енергия, слънце, вятър и батерии е точно това, което прави една енергийна система устойчива.

Трето: Черно море и най-ценното богатство на България: да създадеш емоция и преживяване.

Третият шанс е най-човешкият и според мен най-голям. Той е свързан с нещо, което никоя технология не може да копира.
Черно море е специално. На дълбочина в него почти няма кислород, затова дървото и целите кораби се запазват хилядолетия. В българските води са открити едни от най-старите добре запазени корабокрушения в света. Към това добавете Археологически резерват Дуранкулак и Варненския некропол, където са намерени най-старите обработени златни украшения познати на човечеството, и един красив, все още недоосвоен бряг от Балчик до Дуранкулак. Така се създава туристически продукт, който няма как да се повтори другаде: история, природа, археология и приключение на едно място.

Но истинската сила не е само в забележителностите. Тя е в начина, по който ги преживяваме.

Ключът.

Семейният туризъм: как се печели доверие за три поколения.

Когато един турист пристигне за три дни, той е клиент за три дни. Когато едно семейство преживее незабравима седмица, нещата са съвсем различни.
Дете, което се забавлява с мама и татко, рисуват заедно, пеят заедно, участват в семейни игри, кулинарни състезания и приключения, наблюдава делфини или гмурка се за първи път с инструктор, участва във фотосафари и лятна изложба, управлява ветроходна лодка, не забравя това цял живот. Родителите му виждат как то се смее. Баба и дядо помнят как цялото семейство е заедно, а не всеки в своя телефон. Тези емоции не са просто спомен. Те са причина да се върнат.
Това е най-ценният актив в туризма. Детето, което е прекарало щастливо лято на нашето Черноморие, след двадесет години идва със своите деца. Те идват със своите. Така един доволен клиент се превръща във верига от клиенти, която се простира през десетилетия, а не през един сезон. Доверието, което се изгражда в семейството, се предава от поколение на поколение и струва повече от всяка реклама.
Икономическият ефект от това е огромен. Семействата остават по-дълго, пътуват през цялата година, когато предложението е разнообразно (с археология, природа, изкуства, спорт, кулинария и учене), харчат повече на място и пътуват заедно с други семейства. Те купуват местни продукти, използват местни водачи и настаняват се при местни стопани. Когато такъв модел се изгради последователно по цялото крайбрежие, говорим не за стотици хиляди, а за милиарди евро приходи, които остават в България и достигат до малките градове, фермите и занаятчиите.
Успехът обаче няма да дойде сам. Нужни са качество, обучени хора, грижа за природата и желание да посрещаме гостите така, че да искат да се върнат. Това е може би най-доброто, на което сме способни: гостоприемството е нещо, което българите носим в себе си.

Надеждата не е наивност.

Изкуственият интелект, енергията и семейният туризъм изглеждат като три различни свята. Но те имат нещо общо: във всеки от тях България не започва от нулата, а има реална позиция, реални проекти и реални хора, които вече работят.
Надеждата не означава да си затваряме очите за проблемите. Тя означава да видим силата си и да решим да я използваме. България има нисък дълг, стабилна валута, учени, които изграждат модели на световно ниво, енергия, която расте, и топло и красиво море с бряг, който пази тайни от хиляди години.
Не всичко е толкова лошо. А най-доброто може да е пред нас, ако решим да го създадем заедно.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 4

АНАЛИЗИ

България загива… А най-страшното е, че сами си го причиняваме.

Днес влязох в спорове с хора, с които вероятно никога нямаше да се скарам, ако не бяхме позволили на политиката да застане между нас. Ядосана съм. Разочарована съм. Тъжна съм. И най-вече съм уплашена от посоката, в която върви държавата ни.

Днес имам сериозни съмнения относно изборите. Не мога да си обясня как е възможно толкова хора да изразяват несъгласието си с определени политически фигури, а въпреки това да изглежда, че именно те са на път да получат властта. Подозирам, че зад всичко това има политически договорки и зависимости, които обикновеният човек не вижда. Иска ми се да греша. Наистина ми се иска.

Според мен двамата кандидати, около които се съсредоточават най-големите ми опасения, са Илияна Йотова и Андрей Гюров.

Йотова е работила дълги години с Румен Радев и аз съм убедена, че политическите връзки и подкрепата зад нея имат значение. Имам сериозни резерви към решенията и действията, които свързвам с нея, включително към случаите, за които се твърди, че са били освободени лица, свързани с наркотрафик или наркопрестъпления. Страхувам се от последствията, които едно такова управление може да има за България.

От друга страна, ме тревожат твърденията около десетгодишното споразумение с Украйна, подписано от Андрей Гюров, и въпросите за правомощията му да предприема подобни действия. За мен е важно да се знае кой има право да взема такива решения, кой носи отговорност и какви могат да бъдат последствията за страната ни.

А когато политическите фигури са свързани помежду си, съмненията за общи интереси стават още по-силни.

Не твърдя, че всяко мое подозрение е доказан факт. Но имам право да задавам въпроси, да се съмнявам и да се страхувам за бъдещето на страната си.

Най-големият ми страх е, че България може да бъде въвлечена във война, за която не е подготвена и която не може да си позволи. Не искам български войници да умират. Не искам майки да погребват децата си. Не искам деца да растат без родители. Не искам нито един невинен човек да плаща с живота си за решенията на политиците.

Искам мир. Искам сигурност. Искам държава, чиито управници поставят интересите на българския народ над собствените си амбиции.

Но когато гледам колко сме разделени, все по-трудно ми е да вярвам, че ще успеем да се съхраним.

Какво загубихме по пътя?

Често се връщам към времето на социализма. Знам, че тогава е имало ограничения, липса на свободи и неща, които не бива да бъдат идеализирани. Не отричам това. Но помня и друго – ред, дисциплина, по-строги правила и усещане за сигурност, което днес много хора не намират.

Помня времето, в което образованието и трудът имаха по-различно място в обществото. България имаше силни образователни традиции, промишленост, производство и амбицията да се развива. Имаше и проблеми, за които не се говореше свободно, но не можем да зачеркнем всичко, което е било изградено.

Не приемам твърдението, че всичко преди 1989 г. е било лошо, а всичко след това е непременно добро.

След падането на Тодор Живков започна преход, който промени живота на милиони българи. Хората гласуваха с надеждата за по-добро бъдеще. Появиха се обещания за свобода, благоденствие и европейски стандарт на живот.

Но какво получихме в замяна на тези надежди?

Много хора загубиха работата си. Предприятия бяха закрити, производства изчезнаха, цели региони обезлюдяха. Хиляди семейства бяха принудени да търсят препитание в чужбина. Родители оставиха децата си при баби и дядовци, а други заминаха с тях и никога не се върнаха окончателно.

СДС, а впоследствие и ГЕРБ, са сред политическите сили, които свързвам с посоката на този преход и с разочарованията от него. Не твърдя, че една партия е отговорна за всичко, което ни се е случило. Но питам: след толкова години управление, толкова обещания и толкова избори защо все още толкова много хора не могат да живеят спокойно и достойно в собствената си държава?

Влязохме в НАТО. Обвързахме бъдещето си с европейските и западните съюзи. Променихме икономиката си, политиката си и начина си на живот.

Не отричам, че членството в тези съюзи има и своите ползи. Но не приемам сляпото подчинение на която и да било външна сила. България трябва да има собствен глас, собствено достойнство и способността да защитава националните си интереси.

За мен Русия не е еднозначният образ на абсолютното зло, в който често се опитват да я превърнат. Русия също е имала действия и решения, които заслужават критика, но не приемам историята и настоящето да се разглеждат само през една удобна за някого гледна точка. Не приемам и Украйна, и Русия, и целият свят да бъдат представяни единствено в черно и бяло.

Войната е трагедия. Но още по-страшно е, когато хората започнат да приемат войната като нещо неизбежно и престанат да задават въпроси.

Променихме ли се като народ?

Понякога се питам кога започнахме толкова да се мразим.

Кога забравихме да разговаряме, без да се обиждаме? Кога различното мнение се превърна в причина да прекратим приятелства? Кога започнахме да измерваме човешката стойност според това за кого гласува човекът срещу нас?

Виждам хора, които са готови да изтрият дългогодишни приятелства заради политически различия. Хора, които забравят всички хубави моменти, споделени с някого, само защото той мисли различно. Виждам обиди, презрение, злорадство и желание другият да бъде унизен.

И това ме натъжава повече, отколкото мога да опиша.

Политиците не са ни отнели само доверието в институциите. Страхувам се, че постепенно ни отнеха и доверието един в друг.

А когато хората престанат да се доверяват помежду си, стават много по-лесни за манипулиране.

Образованието е един от най-големите ми страхове. Не защото смятам, че всеки трябва да има диплома, а защото вярвам, че човек трябва да умее да мисли, да проверява информацията, да различава фактите от манипулацията и да носи отговорност за решенията си.

Неграмотността не е само неспособност да пишеш правилно. Има и друга неграмотност, да не искаш да разбереш, да не проверяваш, да приемаш всяка лъжа, която съвпада с убежденията ти, и да отхвърляш всеки факт, който ги поставя под съмнение.

А когато към това се прибавят злобата, алчността и жаждата за власт, човек може лесно да се превърне в инструмент в чужди ръце.

Не мисля, че българинът се е родил лош. Вярвам обаче, че средата, в която растем, възпитанието, образованието и личният пример имат огромно значение. Ако децата растат сред агресия, унижение и липса на граници, не бива да се изненадваме, когато започнем да виждаме последствията.

Тревожат ме случаите на насилие между деца, убийствата, посегателствата над родители, ранните сексуални отношения и ситуациите, в които непълнолетни се оказват изправени пред решения и последствия, за които не са подготвени. Не казвам, че подобни неща не са съществували и преди. Казвам, че не искам да ги приемаме за нормални и неизбежни.

Тревожи ме и отношението към българската история и култура. Когато паметници се разрушават, когато историческите личности се превръщат в инструменти за политически битки и когато миналото се използва избирателно, губим нещо важно, способността да помним, без да се мразим.

Не е нужно да обичаме всяка страница от историята си. Но сме длъжни да я познаваме.

Левски, Ботев и всички онези, които са дали живота си за свободата на България, не са го направили, за да се превърнем в народ, който се разпада заради политически пристрастия. Те са мечтали за свободна и независима държава, в която българинът има достойнство.

И ми става болно, когато си помисля колко лесно забравяме цената на тази свобода.

А какво ни очаква?

Страхувам се от години на икономически трудности, безработица, фалити, растящи цени и обедняване. Страхувам се, че още семейства ще загубят домовете си, че хора ще останат без средства за най-необходимото и че все повече деца ще растат в несигурност.

Не твърдя, че всички тези неща непременно ще се случат. Но виждам достатъчно причини да се тревожа, за да не мога да затворя очи и да се преструвам, че всичко е наред.

Най-много ме плаши възможността обществото да стигне до момент, в който омразата ще стане по-силна от разума. Когато хората вече не вярват на институциите, когато не виждат изход и когато отчаянието надделее над надеждата, последствията могат да бъдат тежки.

Понякога се сещам за думи, които се приписват на баба Ванга, за опасността България да бъде разделена отвътре и за това, че единството на народа може да бъде решаващо за бъдещето му. Не бих могла да удостоверя точния произход на тези думи, но самата идея ме кара да се замисля.

Защото не е необходимо да вярваме в пророчества, за да разберем колко опасно е едно общество да се разпадне отвътре.

Не ни е необходима гражданска война, за да загубим България. Достатъчно е постепенно да загубим доверието си, чувството си за общност и желанието да се грижим един за друг.

Ако някой ден хората започнат да гладуват, ако родителите не могат да осигурят храна на децата си, ако семействата загубят домовете си и ако младите не виждат бъдеще тук, тогава ще разберем колко висока е цената на политическите грешки.

Но не искам да чакаме този момент, за да се събудим.

Можем ли поне да запазим себе си?

Можем да изтрием социалните си мрежи. Можем да спрем да гледаме телевизия. Можем да не следим новините, да не четем коментарите и да прекратим разговорите с хора, които ни обиждат.

Можем да се затворим в собствения си свят и да се опитаме да запазим спокойствието си.

Но не можем да избягаме напълно от реалността.

Не можем да спрем да ходим до магазина и да виждаме цените. Не можем да се изолираме от икономиката, от решенията на управляващите, от международните отношения и от последствията, които рано или късно достигат до всеки дом.

Не можем да живеем така, сякаш България не ни засяга.

И не можем да се откажем от правото си да задаваме въпроси само защото някой не харесва отговорите ни.

Но можем да избираме как да се държим един с друг.

Можем да не превръщаме приятелите си във врагове. Можем да не пожелаваме война на хората, които мислят различно. Можем да не забравяме, че зад всеки глас стои човек, с неговите страхове, надежди, заблуди и убеждения.

Можем да спорим. Можем да се противопоставяме. Можем да изискваме отговорност от политиците и да настояваме за доказателства, прозрачност и справедливост.

Но не бива да позволяваме омразата да ни превърне в онова, срещу което самите ние се борим.

Днес съм толкова гневна, че ми е трудно да намеря спокойствие. Ядосвам се на решенията на хората, на политиците, на разделението, на чувството за безсилие. И понякога се питам дали изобщо има смисъл да говоря, когато толкова много хора сякаш вече са решили, че няма да чуят никого, който мисли различно.

Но може би точно сега трябва да говорим. Не за да се надвикаме, а за да не забравим, че сме част от едно общество и споделяме една земя.

България не е просто територия. България са хората, езикът, паметта, домът, децата ни и бъдещето, което ще им оставим.

Не искам да мразя сънародниците си. Не искам да се страхувам от утрешния ден. Не искам да живея с мисълта, че войната, бедността и разрухата са неизбежни.

И не искам да се окаже, че сме били толкова заети да доказваме кой е прав, че сме забравили какво всъщност е важно да спасим.

Не знам дали България ще поеме по пътя, от който се страхувам. Не знам дали съм права във всичките си подозрения. Знам само, че не искам да мълча, когато нещо ме тревожи, и не искам да се преструвам на спокойна, когато сърцето ми е свито за бъдещето на децата ми.

Може би все още има надежда. Но тя няма да дойде от това да се мразим повече, да се обиждаме по-силно или да пожелаваме зло на онези, които гласуват различно.

Тя ще дойде, когато отново започнем да мислим, да проверяваме, да помним, да носим отговорност и да се отнасяме един към друг като към хора.

Защото най-страшното не е, че България може да загуби поредната политическа битка. Най-страшното е да загубим човечността си, докато спорим кой обича България повече.

И ако някога наистина сме били народ, способен да се обединява в трудни времена, може би точно сега е моментът да си го припомним.

Не защото сме еднакви.

А защото, независимо от различията ни, утрешният ден ще бъде общ за всички ни.

А вие вярвате ли, че България все още може да намери път към единството, или сме стигнали твърде далеч в разделението си?

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 4