АНАЛИЗИ

4 неудобни въпроса за терора на прокуратуарат над ПП

4 неудобни въпроса за прокурорската атака срещу ПП

Държавното обвинение вместо да си гледа НК и НПК, се прави на драматург в политически фарс

Може ли да има нещо общо между ретроградния Меркурий, и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов, ФБР, санкционирания от САЩ Делян Пеевски, политиката изобщо, живота в частност, наказателното право, Корал, митниците, свидетелите, уискито, шампанското и прокурорските мехурчета? Според случващото се през последните дни – да.

Прокурорският залп срещу лидерите на ПП е юридически издържан само в главите на държавното обвинение. Отделно безумни са обясненията как например имунитетът на Кирил Петков е поискан едва сега, защото след две години и половина чудене показания дали началникът на НСО Емил Тонев и шефът на НАП Румен Спецов. В същия момент абсолютно случайно излязла и най-ключова експертиза по дело, свързано с Лена Бориславова. И тотото на прокуратурата ударило шестица, защото пак в този момент били събрани и достатъчно данни срещу шофьора-охранител-съветник-сътрудник на Асен Василев – Лъчезар Ставрев.

Това истинското юридическо „чудо“ от съвпадения на законен повод, достатъчно данни, правни квалификации се представя от държавното обвинение като борба с корупцията и престъпността по висшите етажи. За не малка част от политиците, а и за обществото тази борба е правна пародия.

Прокурорският театър беше допълнен и с пътуване на главния прокурор до САЩ, което трябваше да внуши едва ли не някаква подкрепа за действията на прокуратурата. Според Кирил Петков Сарафов хитро се скрил, след като поръчал показните действия срещу ПП, изпълнявайки волята на санкционирания от същите тези САЩ Делян Пеевски.

Депутатът от ДБ Божидар Божанов описа случващото се артистично – прокуратурата извадила картечницата и започнала да стреля в парламента, искайки имунитети.

Така се забърка юридическа каша с много серии. Но възникват поне няколко въпроса кой какво прави и какво се случва – и пред публиката, и зад сцената.

1. Защо са подбрани точно тези разследвания?

Една от големите изненади с искането на имунитета на Кирил Петков бе разследването, по което беше направено. Сарафов поиска от парламента разрешение лидерът на ПП да бъде разследван точно за превишаване на правата му като премиер при разпореждане на ареста на Бойко Борисов, Владислав Горанов и Севделина Арнаудова преди две години и половина. Петков също изрази изненадата си от прокурорския подбор. Каза, че е очаквал да бъде ударен по разследването, което се води по твърденията на бившия министър на електронното управление Александър Йоловски, че бившият премиер му е оказвал натиск да не провежда обществени поръчки за стотици милиони.

В крайна сметка Петков заключи, че това е направено, за да се стресне самата ГЕРБ. Той не влезе в конкретика, но внушенията бяха, че по този начин от една страна ще последва негативна реакция от страна на Борисов към ПП, а от друга -те ще бъдат предупредени, че и на тях може да им се случи нещо.

Преди време имунитетът на Петков бе искан по друго дело. Направи го предишният главен прокурор Иван Гешев по разследването за двойното му гражданство и по обвинението, че е затаил, че е имал и канадско гражданство, когато е станал служебен икономически министър в правителство, назначено от Румен Радев. След няколкомесечни игрички разследването бе прекратено от самата прокуратура с твърдението, че няма извършено престъпление. И това бе направено, когато и.ф. главен прокурор стана Борислав Сарафов. Очевидно за прокуратурата едно нещо е престъпление един ден, на втория не е, на третия пак е и така според политическата конюнктура.

Изглежда неслучайно е подбрано и разследването срещу Лъчезар Ставрев, който в различни моменти е бил за шофьор, охранител, сътрудник, служител на администрацията на Министерство на финансите и член на политическия кабинет на финансовия министър Асен Василев – другият съпредседател на ПП. От километри прави впечатление, че прокуратурата е някак по-щадяща – поне за момента, спрямо Василев. Удря се само около него. Засега. За Ставрев стана дума още в миналия парламент, когато временна комисия разследваше митническата афера, при която бяха арестувани тогавашната шефка на митниците Петя Банкова, бащата и синът Марин и Стефан Димитрови, както и бе обвинен, но оставен на свобода главният секретар на МВР по онова време Живко Коцев. По време на заседание на комисията бе изслушван и шефът на ДАНС Пламен Тончев, който внушаваше, че и Асен Василев участва в аферата чрез някакви близки нему лица.

После дойдоха показанията на Петя Банкова, която директно навърза Асен Василев и сътрудника му Лъчезар Ставрев. На няколко пъти адвокатите и на Банкова, и на Димитрови, обявиха, че очевидната цел на КПК и прокуратурата всъщност са Василев и бившият вътрешен министър Бойко Рашков, който също фигурира в показанията на бившата шефка на митниците. Самият Рашков обяви, че обмисля дали да не съди Банкова.

Сега очевидно прокуратурата провежда заградителни мероприятия около Асен Василев. Арестуваният Ставрев бе първоначално обвинен за престъпление по служба, после – и за пране на пари, а накрая – и за престъпен сговор с “лице, заемащо публична длъжност”, сещайте се – Асен Василев.

Прокурорският избор за Лена Бориславова с историята около сдружение „Да запазим „Корал“ пак не е случаен и пак е свързан с Кирил Петков. Става дума за разследване дали има фалшифициране на подписи и документи за изваждането на Петков от управата на въпросното сдружение, за да няма проблем да е служебен икономически министър. Бориславова е обект на прокуратурата и по други преписки, включително и за получено възнаграждение от ББР. Но прокуратурата извади именно историята с „Корал“.

2. Защо точно сега?

Безспорно едно от най-забавните неща в прокурорската атака срещу ПП са обясненията на държавното обвинение как само за няколко дни са приключили разпити, разследвания и експертизи, които са се точили години.

Тезата на ПП, че това се случва, защото са внесли закон за съдебната власт, с който се прави опит да се спре назначаването на Борислав Сарафов за титулярен главен прокурор за следващите 7 години. Това трябва да стане на заседание на ВСС на 16 януари, т.е. след по-малко от месец. „Само погледнете как се случва всичко – внесохме законопроект за съдебната власт, който трябва да му прекрати правомощията. След това избираме г-жа Киселова, която казва, че това ѝ е приоритет. И два дни по-късно започват три действия от страна на прокуратурата. Аз бях първият, след това тръгнаха срещу Лена Бориславова и накрая – срещу Лъчо“, твърди Кирил Петков.

Инициатор на питането до КС и на закона за съдебната власт обаче са основно от „Да, България“, а техни представители не се атакуват, независимо че прокуратурата може да извади от чувала нещо и за тях. Очевидно работата е целенесочено срещу ПП.

Може и да има нещо общо с историята с промените в закона, но е наивно да се смята, че със или без имунитети, предложените промени ще минат толкова бързо, че да спрат избора на Сарафов. Същото се отнася и до искането за тълкуване в КС, за което също се твърди, че може да спре Сарафов.

Отговорът защо сега се връзва повече с опитите да се направи редовно правителство. Очевидно се опитва всичко възможно те да се провалят и да се отиде бързо на предсрочни избори, за което сутрин, обед и вечер призовава основно Делян Пеевски.

Има и една друга посока, която волно или неволно, глупаво или целенасочено, прокуратурата трасира – че всъщност с всичките си действия държавното обвинение не вади очи, а изписва вежди на ПП. Превръща ги в жертви, позиционира и ги легитимира като основен противник.

Кирил Петков и останалите от ПП твърдо обясняват, че Сарафов няма да е главен прокурор, благодарение на тях, и той си го знаел. Малко време остава да се разбере дали наистина ще стане така.

Тези версии не пречат и на предположението, че историята между прокуратурата и ПП е предупреждение към Борисов и ГЕРБ. Казвам ти, ПП, сещай се, ГЕРБ. Откакто започна театърът с имунитетите, Борисов е най-неадекватен – първо си изпусна нервите с арестантското одеяло и кофата, после зае покровителска поза за имунитета на Бориславова.

3. Как се пише наръчник за правни шменти-капели?

Всичко казано и показано досега осветява съшити с бели конци наказателни акции. В историята с имунитета на Кирил Петков например прокуратурата твърди, че той, в качеството си на министър-председател, е превишил властта си, като „неправомерно е разпоредил на началника и на зам.-началника на отдел „Разследване и методическо ръководство по разследването“ при Главна дирекция „Национална полиция“ (ГДНП), както и на главен разследващ полицай при ГДНП, да образуват досъдебно производство в нарушение на НПК срещу лица, спрямо които нямат правомощия“. Петков незаконно поискал да бъде разпитан от полиция и така да бъде заобиколена прокуратурата, да се извършат претърсвания и изземвания без съдебно разрешение, както и неправомерно наредил да бъдат задържани Бойко Борисов, Владислав Горанов и Севделина Арнаудова.

По стар прокурорски обичай бързо-бързо изтекоха свидетелските показания, на чиято база е поискан имунитетът на Петков. И добре, че стана така, че да се види що за прокуратура има. Защото куп длъжностни лица обясняват как им нареждал премиерът, как те обяснявали, че не е правилно и дори незаконно да се прави така. Това означава ли, че всички тези лица са извършили също толкова нередни неща, като са изпълнили нарежданията на Петков? Те подведени ли са под отговорност? Защо не са отказали да извършат нередностите, както го позволява всеки закон, включително и наказателните закони, които им дават възможност да не изпълняват незаконни нареждания?

Да не говорим за бъдещото работно обвинение срещу Кирил Петков, което ще е за престъпление по служба, защото превишил правомощията си. Той няма никакви права в наказателния процес, така че не може да ги превишава. Ако премиерът каже на полицейски шеф да се хвърли под автобуса, той ще го направи ли? Прокуратурата внушава, че едва ли не Кирил Петков е дал нареждане на всяка цена да се сложат белезници на Борисов. Но това го няма в нито едни от дадените показания.

Дори не заслужава коментар обстоятелството и как тези, които са събирали материали срещу Кирил Петков, са се интересували повече за това какво уиски и шампанско се е пило и какви са били тържествата за арестите на Борисов, Горанов и Арнаудова.

Подобна е правната рамка и при Лъчезар Ставрев, чието работно обвинение при първоначалния му арест беше единствено престъпление по служба – че като длъжностно лица превишил правата си, като издал устни разпореждания към ръководител на митниците какви кадрови промени да направи в агенцията. И за първокурсник в Юридическия факултет е ясно, че такова обвинение не може да издържи в нито един съд – Ставрев също няма никакви правомощия, че да ги превишава.

Още по-забавен е случаят с преписката за Лена Бориславова и сдружението за „Корал“. Тази история беше извадена от „Биволъ“ през април м.г., след години мълчание по темата. Според публикацията Кирил Петков е станал служебен министър на икономиката с цената на фалшифицирани документи и фактическа измама, представени на Агенцията по вписванията от Лена Бориславова. „Биволъ“ твърди, че в случая с изваждането на Петков от управата на „Да запазим Корал“ има документи с фалшифицирания подпис на председателя на сдружението Атанас Русев. Става дума за пълномощно и протокол от заседание на ръководството на сдружението. Русев също хвърли обвинения, а Кирил Петков пък го обвини за връзки с Румен Николов-Пашата. За да се стигне до сегашното предложение на Софийска районна прокуратура до Сарафов да поиска имунитета на Бориславова, за да бъде разследвана.

Разследването се води за документно престъпление – деклариране на неверни обстоятелства. Оправданието на прокуратурата, че се е бавила досега е, че чак сега излязла ключова експертиза. Задачата ѝ е била да изследва положените подписи и кой е авторът. По делото имало и графична експертиза, а намирането на експерти било много трудно.

Веднага след това стана ясно, че прокуратурата още не е сигурна дали има фалшифициране на подписа на Петков и останалите от сдружението. Както и че качеството на документите, които са изследвани, било много лошо и трудно можело да се каже кой е изготвил документа с невярно съдържание. Иначе имало разпити на всички от управителното тяло на сдружението.

4. Какво следва и какво може да се очаква?

Прокуратурата няма не само смислено, но каквото и да е обяснение защо напада само хора от ПП, защо го прави като кампания, като наказателна акция. Може би, ако беше направила същото с Бойко Борисов по някоя от дузината му преписки, или пък срещу санкционирания от САЩ за корупция Делян Пеевски, можеше да има що годе защитна позиция.

Как може да се развие ситуацията? Единият вариант е прокуратурата временно да се прави на умряла лисица. Податки вече има. И.ф. главен прокурор Борислав Сарафов започна да обяснява как още не е разгледал предложението на СРП за Лена Бориславова, защото има един месец да реши. Последва странно разграничаване, че е своеобразна пощенска кутия, която само внася исканията за сваляне на депутатски имунитети, които редовите прокуратури искат. И заключи, че ако не иска имунитети на предложените от прокуратурите, ще извърши престъплението лично укривателство.

Вторият вариант е прокуратурата съвсем да се разпаше, като атакува директно Асен Василев и вкара в играта и Бойко Рашков. Тя може да им поиска имунитетите например по делото за митническата афера. Както се вижда по другите два случая – последното важно нещо е да има някакви доказателства.

В крайна сметка специално в случая за митниците няма спор, че никой не знае с какви доказателства разполагат службите и какво са дали на прокуратурата. Всеизвестно е, че точно специалните служби почти винаги не изкарват всичко, за да има не осъдени, а зависими хора, които се страхуват.

Има и трети вариант, в който Кирил Петков се оказва прав и Борислав Сарафов не става титулярен главен прокурор. Това може да стане само ако се приемат поправките в ЗСВ, които сега са внесени в НС, или ако президентът Радев се направи два пъти на мъж. Той има право да откаже да издаде указ за Сарафов, но ако ВСС гласува пак същото име, Радев може да играе ва банк, макар и противоконституционно, и да откаже отново да подпише.

Третата възможност е ВСС да спре процедурата за избор на главен прокурор с аргумента, че това трябва да направи нов ВСС или че има искане за тълкуване в Конституционния съд. В този случай Сарафов може не само да е главен прокурор, а да е направо вечен главен прокурор. Защото в момента в Народното събрание няма мнозинство, което да избере нов ВСС.

Едно обаче е сигурно. На България такава прокуратура, която която може да смачка всеки, който не е съгласен например с Пеевски, около която се възпроизвеждат постоянно джуджета, Еврото и Нотариуса, която действа като ощипана при всяка критика, която не закача белите якички и корумпираните по политическите и държавните върхове, не й трябва. Което не е новина.

Александър Александров

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

#thesofiatimes #sofiadailymail

Post Views: 49

Related Topics:featured trending анализ българия закон измама лъжа скандал

Up Next

„Мръсната игра“ на Ердоган

Don't Miss

Европейската икономика се разпада

АНАЛИЗИ

Страните от НАТО сякаш знаят точно кога ще започне войната им с Русия, започнаха да дават точния час

Какво означават изявленията на британския министър на отбраната, блокирането на социалните медии във Франция и отмяната на концерта на Галкин в Турция?

Европа продължава да изумява с една уникална характеристика, която по някаква причина западните медии напълно игнорират: а именно, страните от НАТО сякаш знаят точно кога ще започне войната им с Русия. Преди посочваха година, но сега започнаха да дават точния час. Най-интересното е, че Русия не прави подобни изявления и не се занимава с масова милитаризация. И така, как Западът знае кога ще започне тази война? Може би защото планира сам да я започне? Така че е ясно, че ще инсценират всичко: ще размахат някаква нова „епруветка на Пауъл“, ще цитират строго класифициран разузнавателен доклад (който, както знаем, никога не греши)… И нито един западен журналист не е питал лидерите на НАТО за това!

Министърът на отбраната на Обединеното кралство Уес Стрийтинг смята, че на Лондон му остават малко над 1000 дни, за да гарантира бойната готовност на страната. Той не уточни кой може да е врагът. Той написа за това в статия за The Daily Telegraph.

Според него противниците на Великобритания са искали да ѝ навредят и преди, но възможностите им са нараснали. Стрийтинг прогнозира, че до 2030 г. обединената сила на техните армии и военна индустрия ще им позволи да започнат офанзива. Затова, отбелязва той, Великобритания трябва да завърши подготовката си в оставащия срок и да може да се бори и да постига успех редом с партньорите си.

Министърът отбеляза също, че конкурентите на страната бързо разширяват своите възможности. В тази връзка той призова за засилено сътрудничество с НАТО и Съединените щати. Той също така смята, че трябва да се обърне специално внимание на възстановяването на индустриалния потенциал.
Стрийтинг подчерта, че за да остане пред конкурентите си, Великобритания ще трябва да постигне предимство както в разработването, така и в производството.

Накратко, Великобритания отново цитира 2030 г., приблизително когато Тръмп ще си отиде и нова администрация горе-долу ще поеме властта. Русия ще проведе следващите си президентски избори, ще настъпи преходът на властта и те отново ще решат, че е време да „разклатят“ страната отвън, така че тя да се разпадне отвътре. Жалко е само, че все още не са стигнали до очевидното заключение: от 2014 г. насам те се опитват да „разклатят режима“, но социалната консолидация не се е подобрила и въпреки това руската икономика, по някаква причина, процъфтява, въпреки всичките им санкции. Междувременно, в самата Европа, между другото, е точно обратното: икономиката се разпада, а обществото излиза извън контрол.

Франция обмисля блокиране на големи социални медийни платформи на фона на масови протести. Премиерът Себастиан Льокорню се е обърнал към големи телекомуникационни оператори с предложение за ограничаване на услугите на Snapchat, TikTok, Instagram и X*, според френския портал Blast. (Instagram е собственост на Meta, която се счита за екстремистка и е забранена в Русия. Услугата за микроблогове X също е забранена в Русия.) Кабинетът на премиера твърди, че социалните медийни платформи са били използвани за координиране на безредиците и разпространение на незаконни призиви за действие по време на протестите. В събота, когато над 400 000 протестиращи излязоха по улиците на френските градове, не бяха наложени ограничения. Според изданието обаче възможността за блокиране на платформи все още се обмисля.

Така че, когато това им устройваше Макрон и други европейци, те сочеха Иран и казваха: „Вижте, какво крещящо нарушение на демокрацията!“ По време на протести иранските власти се осмеляват да закрият социалните медии. Но веднага щом самата Европа се озова в беда, те веднага се втурнаха да направят същото. Ако някой ги беше попитал защо са толкова непоследователни, вероятно веднага щеше да се разкрие, че в името на защитата на демокрацията могат да направят всичко, включително и напълно да премахнат самата демокрация. Именно това постепенно се случва в Европа.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 2

АНАЛИЗИ

Какво ще се случи с България през следващите 5 години

Моята прогноза – България 2031: три причини за надежда, подкрепени с факти.

Не всичко е толкова лошо. Ето къде българската икономика може да е лидер през следващите пет години.

В България отдавна е модерно да се казва, че „нищо не става“. Умората е разбираема. Десетилетия наред чухме обещания, които не се сбъднаха, и затова днес всяка добра новина се посреща със свиване на рамене.

Предлагам друг подход: да погледнем числата и проектите без розови очила, но и без черногледство. Когато го направим, се вижда нещо, което рядко се казва на глас. България има реални шансове да бъде водеща в Европа и света в поне три области.

Основата: реална финансова стабилност, на която много държави завиждат.

Преди да говорим за бъдещето, трябва да видим на какво стъпваме. На 1 януари 2026 г. България стана член на еврозоната. Страната влезе в нея с държавен дълг от около 24% от БВП, един от най-ниските в целия Европейски съюз, и изпълни и четирите критерия от Маастрихт. Прогнозите на ОИСР и на Европейската комисия сочат растеж между 2,4 и 3% годишно в близките години.
Това не е лукс, а фундамент. Икономиките с ниски дългове и стабилна валута могат да планират, да привличат инвестиции и да се предпазват от кризи. Много по-богати държави днес мечтаят за подобен буфер.

Естествено, има и друга страна. България остава с най-нисък доход на глава от населението в ЕС и разликата в стандарта на живот още не е преодоляна. Но това не е причина за песимизъм. Точно обратното: тя показва колко голямо е пространството за растеж. Нека видим къде е то най-вероятно.

Първо: изкуственият интелект като български шанс.

Най-неочакваната добра новина идва от високите технологии. България е една от шестте държави в Европа, избрани да приютят нова европейска фабрика за изкуствен интелект. Стратегически проект, наречен BRAIN++ и се реализира от „София Тех Парк“ и института INSAIT. Той включва модерен център за данни с графични процесори в София и суперкомпютър от ново поколение.
Зад него стоят хора, които работят по големи езикови модели, включително на български, по роботика и по изкуствен интелект за наблюдение на Земята. Това не е „наваксване“ на чужди технологии. Това е участие в същото състезание, в което са най-големите университети и компании.

Защо е важно за обикновения човек? Защото изкуственият интелект създава високоплатени работни места, нови фирми и нужда от квалифицирани кадри. Ако българските млади таланти видят, че могат да изградят кариера тук, а не само в чужбина, ефектът върху заплатите, данъците и самочувствието на цялата икономика ще бъде огромен. Предизвикателството е да задържим хората, които работят тук. Но за първи път имаме инфраструктурата да го направим.

Второ: енергия, която ни прави център на Балканите.

Вторият шанс е в енергетиката и той вече се случва. България е световен лидер по дял на батериите за съхранение на електроенергия в енергийната система. Само за две години у нас са изградени мощности за близо 2 милиарда евро. Според експерти това променя не само българския енергиен пазар, но и ролята на страната в целия регион. Българските батерии за съхранение на ток растат с бързи темпове. Работещите батерии в България вече са с инсталирана мощност 6226 MW и могат да съхраняват над 19 000 MWh електроенергия. Те събират евтиния слънчев ток през деня и го връщат в мрежата, когато е най-необходим. Така страната става не просто производител, а стабилизатор на цялата мрежа в региона. Навлизат мащабни проекти с модерни решения, като например съоръжения с батерии Tesla Megapack 2XL в района на Твърдица.
Дългосрочният залог са новите блокове на АЕЦ „Козлодуй“. Подписан е договор с консорциум на Westinghouse и Hyundai за първата фаза на инженеринга на блокове 7 и 8, а американската компания е сключила меморандуми с около 30 български доставчика. Това означава работа за български инженери, строители и производители.

Тук честният анализ е важен. Проектът е мащабен, скъп и дългосрочен, а критиците, включително екологични организации, настояват за пълен икономически анализ и ясен план за отработеното гориво. Лятото на 2026 г. напомни още нещо: ниското ниво на Дунав принуди централата за първи път да намали мощност на реактор. Урокът не е да се плашим, а да не залагаме на един източник. Комбинацията от ядрена енергия, слънце, вятър и батерии е точно това, което прави една енергийна система устойчива.

Трето: Черно море и най-ценното богатство на България: да създадеш емоция и преживяване.

Третият шанс е най-човешкият и според мен най-голям. Той е свързан с нещо, което никоя технология не може да копира.
Черно море е специално. На дълбочина в него почти няма кислород, затова дървото и целите кораби се запазват хилядолетия. В българските води са открити едни от най-старите добре запазени корабокрушения в света. Към това добавете Археологически резерват Дуранкулак и Варненския некропол, където са намерени най-старите обработени златни украшения познати на човечеството, и един красив, все още недоосвоен бряг от Балчик до Дуранкулак. Така се създава туристически продукт, който няма как да се повтори другаде: история, природа, археология и приключение на едно място.

Но истинската сила не е само в забележителностите. Тя е в начина, по който ги преживяваме.

Ключът.

Семейният туризъм: как се печели доверие за три поколения.

Когато един турист пристигне за три дни, той е клиент за три дни. Когато едно семейство преживее незабравима седмица, нещата са съвсем различни.
Дете, което се забавлява с мама и татко, рисуват заедно, пеят заедно, участват в семейни игри, кулинарни състезания и приключения, наблюдава делфини или гмурка се за първи път с инструктор, участва във фотосафари и лятна изложба, управлява ветроходна лодка, не забравя това цял живот. Родителите му виждат как то се смее. Баба и дядо помнят как цялото семейство е заедно, а не всеки в своя телефон. Тези емоции не са просто спомен. Те са причина да се върнат.
Това е най-ценният актив в туризма. Детето, което е прекарало щастливо лято на нашето Черноморие, след двадесет години идва със своите деца. Те идват със своите. Така един доволен клиент се превръща във верига от клиенти, която се простира през десетилетия, а не през един сезон. Доверието, което се изгражда в семейството, се предава от поколение на поколение и струва повече от всяка реклама.
Икономическият ефект от това е огромен. Семействата остават по-дълго, пътуват през цялата година, когато предложението е разнообразно (с археология, природа, изкуства, спорт, кулинария и учене), харчат повече на място и пътуват заедно с други семейства. Те купуват местни продукти, използват местни водачи и настаняват се при местни стопани. Когато такъв модел се изгради последователно по цялото крайбрежие, говорим не за стотици хиляди, а за милиарди евро приходи, които остават в България и достигат до малките градове, фермите и занаятчиите.
Успехът обаче няма да дойде сам. Нужни са качество, обучени хора, грижа за природата и желание да посрещаме гостите така, че да искат да се върнат. Това е може би най-доброто, на което сме способни: гостоприемството е нещо, което българите носим в себе си.

Надеждата не е наивност.

Изкуственият интелект, енергията и семейният туризъм изглеждат като три различни свята. Но те имат нещо общо: във всеки от тях България не започва от нулата, а има реална позиция, реални проекти и реални хора, които вече работят.
Надеждата не означава да си затваряме очите за проблемите. Тя означава да видим силата си и да решим да я използваме. България има нисък дълг, стабилна валута, учени, които изграждат модели на световно ниво, енергия, която расте, и топло и красиво море с бряг, който пази тайни от хиляди години.
Не всичко е толкова лошо. А най-доброто може да е пред нас, ако решим да го създадем заедно.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 2

АНАЛИЗИ

България загива… А най-страшното е, че сами си го причиняваме.

Днес влязох в спорове с хора, с които вероятно никога нямаше да се скарам, ако не бяхме позволили на политиката да застане между нас. Ядосана съм. Разочарована съм. Тъжна съм. И най-вече съм уплашена от посоката, в която върви държавата ни.

Днес имам сериозни съмнения относно изборите. Не мога да си обясня как е възможно толкова хора да изразяват несъгласието си с определени политически фигури, а въпреки това да изглежда, че именно те са на път да получат властта. Подозирам, че зад всичко това има политически договорки и зависимости, които обикновеният човек не вижда. Иска ми се да греша. Наистина ми се иска.

Според мен двамата кандидати, около които се съсредоточават най-големите ми опасения, са Илияна Йотова и Андрей Гюров.

Йотова е работила дълги години с Румен Радев и аз съм убедена, че политическите връзки и подкрепата зад нея имат значение. Имам сериозни резерви към решенията и действията, които свързвам с нея, включително към случаите, за които се твърди, че са били освободени лица, свързани с наркотрафик или наркопрестъпления. Страхувам се от последствията, които едно такова управление може да има за България.

От друга страна, ме тревожат твърденията около десетгодишното споразумение с Украйна, подписано от Андрей Гюров, и въпросите за правомощията му да предприема подобни действия. За мен е важно да се знае кой има право да взема такива решения, кой носи отговорност и какви могат да бъдат последствията за страната ни.

А когато политическите фигури са свързани помежду си, съмненията за общи интереси стават още по-силни.

Не твърдя, че всяко мое подозрение е доказан факт. Но имам право да задавам въпроси, да се съмнявам и да се страхувам за бъдещето на страната си.

Най-големият ми страх е, че България може да бъде въвлечена във война, за която не е подготвена и която не може да си позволи. Не искам български войници да умират. Не искам майки да погребват децата си. Не искам деца да растат без родители. Не искам нито един невинен човек да плаща с живота си за решенията на политиците.

Искам мир. Искам сигурност. Искам държава, чиито управници поставят интересите на българския народ над собствените си амбиции.

Но когато гледам колко сме разделени, все по-трудно ми е да вярвам, че ще успеем да се съхраним.

Какво загубихме по пътя?

Често се връщам към времето на социализма. Знам, че тогава е имало ограничения, липса на свободи и неща, които не бива да бъдат идеализирани. Не отричам това. Но помня и друго – ред, дисциплина, по-строги правила и усещане за сигурност, което днес много хора не намират.

Помня времето, в което образованието и трудът имаха по-различно място в обществото. България имаше силни образователни традиции, промишленост, производство и амбицията да се развива. Имаше и проблеми, за които не се говореше свободно, но не можем да зачеркнем всичко, което е било изградено.

Не приемам твърдението, че всичко преди 1989 г. е било лошо, а всичко след това е непременно добро.

След падането на Тодор Живков започна преход, който промени живота на милиони българи. Хората гласуваха с надеждата за по-добро бъдеще. Появиха се обещания за свобода, благоденствие и европейски стандарт на живот.

Но какво получихме в замяна на тези надежди?

Много хора загубиха работата си. Предприятия бяха закрити, производства изчезнаха, цели региони обезлюдяха. Хиляди семейства бяха принудени да търсят препитание в чужбина. Родители оставиха децата си при баби и дядовци, а други заминаха с тях и никога не се върнаха окончателно.

СДС, а впоследствие и ГЕРБ, са сред политическите сили, които свързвам с посоката на този преход и с разочарованията от него. Не твърдя, че една партия е отговорна за всичко, което ни се е случило. Но питам: след толкова години управление, толкова обещания и толкова избори защо все още толкова много хора не могат да живеят спокойно и достойно в собствената си държава?

Влязохме в НАТО. Обвързахме бъдещето си с европейските и западните съюзи. Променихме икономиката си, политиката си и начина си на живот.

Не отричам, че членството в тези съюзи има и своите ползи. Но не приемам сляпото подчинение на която и да било външна сила. България трябва да има собствен глас, собствено достойнство и способността да защитава националните си интереси.

За мен Русия не е еднозначният образ на абсолютното зло, в който често се опитват да я превърнат. Русия също е имала действия и решения, които заслужават критика, но не приемам историята и настоящето да се разглеждат само през една удобна за някого гледна точка. Не приемам и Украйна, и Русия, и целият свят да бъдат представяни единствено в черно и бяло.

Войната е трагедия. Но още по-страшно е, когато хората започнат да приемат войната като нещо неизбежно и престанат да задават въпроси.

Променихме ли се като народ?

Понякога се питам кога започнахме толкова да се мразим.

Кога забравихме да разговаряме, без да се обиждаме? Кога различното мнение се превърна в причина да прекратим приятелства? Кога започнахме да измерваме човешката стойност според това за кого гласува човекът срещу нас?

Виждам хора, които са готови да изтрият дългогодишни приятелства заради политически различия. Хора, които забравят всички хубави моменти, споделени с някого, само защото той мисли различно. Виждам обиди, презрение, злорадство и желание другият да бъде унизен.

И това ме натъжава повече, отколкото мога да опиша.

Политиците не са ни отнели само доверието в институциите. Страхувам се, че постепенно ни отнеха и доверието един в друг.

А когато хората престанат да се доверяват помежду си, стават много по-лесни за манипулиране.

Образованието е един от най-големите ми страхове. Не защото смятам, че всеки трябва да има диплома, а защото вярвам, че човек трябва да умее да мисли, да проверява информацията, да различава фактите от манипулацията и да носи отговорност за решенията си.

Неграмотността не е само неспособност да пишеш правилно. Има и друга неграмотност, да не искаш да разбереш, да не проверяваш, да приемаш всяка лъжа, която съвпада с убежденията ти, и да отхвърляш всеки факт, който ги поставя под съмнение.

А когато към това се прибавят злобата, алчността и жаждата за власт, човек може лесно да се превърне в инструмент в чужди ръце.

Не мисля, че българинът се е родил лош. Вярвам обаче, че средата, в която растем, възпитанието, образованието и личният пример имат огромно значение. Ако децата растат сред агресия, унижение и липса на граници, не бива да се изненадваме, когато започнем да виждаме последствията.

Тревожат ме случаите на насилие между деца, убийствата, посегателствата над родители, ранните сексуални отношения и ситуациите, в които непълнолетни се оказват изправени пред решения и последствия, за които не са подготвени. Не казвам, че подобни неща не са съществували и преди. Казвам, че не искам да ги приемаме за нормални и неизбежни.

Тревожи ме и отношението към българската история и култура. Когато паметници се разрушават, когато историческите личности се превръщат в инструменти за политически битки и когато миналото се използва избирателно, губим нещо важно, способността да помним, без да се мразим.

Не е нужно да обичаме всяка страница от историята си. Но сме длъжни да я познаваме.

Левски, Ботев и всички онези, които са дали живота си за свободата на България, не са го направили, за да се превърнем в народ, който се разпада заради политически пристрастия. Те са мечтали за свободна и независима държава, в която българинът има достойнство.

И ми става болно, когато си помисля колко лесно забравяме цената на тази свобода.

А какво ни очаква?

Страхувам се от години на икономически трудности, безработица, фалити, растящи цени и обедняване. Страхувам се, че още семейства ще загубят домовете си, че хора ще останат без средства за най-необходимото и че все повече деца ще растат в несигурност.

Не твърдя, че всички тези неща непременно ще се случат. Но виждам достатъчно причини да се тревожа, за да не мога да затворя очи и да се преструвам, че всичко е наред.

Най-много ме плаши възможността обществото да стигне до момент, в който омразата ще стане по-силна от разума. Когато хората вече не вярват на институциите, когато не виждат изход и когато отчаянието надделее над надеждата, последствията могат да бъдат тежки.

Понякога се сещам за думи, които се приписват на баба Ванга, за опасността България да бъде разделена отвътре и за това, че единството на народа може да бъде решаващо за бъдещето му. Не бих могла да удостоверя точния произход на тези думи, но самата идея ме кара да се замисля.

Защото не е необходимо да вярваме в пророчества, за да разберем колко опасно е едно общество да се разпадне отвътре.

Не ни е необходима гражданска война, за да загубим България. Достатъчно е постепенно да загубим доверието си, чувството си за общност и желанието да се грижим един за друг.

Ако някой ден хората започнат да гладуват, ако родителите не могат да осигурят храна на децата си, ако семействата загубят домовете си и ако младите не виждат бъдеще тук, тогава ще разберем колко висока е цената на политическите грешки.

Но не искам да чакаме този момент, за да се събудим.

Можем ли поне да запазим себе си?

Можем да изтрием социалните си мрежи. Можем да спрем да гледаме телевизия. Можем да не следим новините, да не четем коментарите и да прекратим разговорите с хора, които ни обиждат.

Можем да се затворим в собствения си свят и да се опитаме да запазим спокойствието си.

Но не можем да избягаме напълно от реалността.

Не можем да спрем да ходим до магазина и да виждаме цените. Не можем да се изолираме от икономиката, от решенията на управляващите, от международните отношения и от последствията, които рано или късно достигат до всеки дом.

Не можем да живеем така, сякаш България не ни засяга.

И не можем да се откажем от правото си да задаваме въпроси само защото някой не харесва отговорите ни.

Но можем да избираме как да се държим един с друг.

Можем да не превръщаме приятелите си във врагове. Можем да не пожелаваме война на хората, които мислят различно. Можем да не забравяме, че зад всеки глас стои човек, с неговите страхове, надежди, заблуди и убеждения.

Можем да спорим. Можем да се противопоставяме. Можем да изискваме отговорност от политиците и да настояваме за доказателства, прозрачност и справедливост.

Но не бива да позволяваме омразата да ни превърне в онова, срещу което самите ние се борим.

Днес съм толкова гневна, че ми е трудно да намеря спокойствие. Ядосвам се на решенията на хората, на политиците, на разделението, на чувството за безсилие. И понякога се питам дали изобщо има смисъл да говоря, когато толкова много хора сякаш вече са решили, че няма да чуят никого, който мисли различно.

Но може би точно сега трябва да говорим. Не за да се надвикаме, а за да не забравим, че сме част от едно общество и споделяме една земя.

България не е просто територия. България са хората, езикът, паметта, домът, децата ни и бъдещето, което ще им оставим.

Не искам да мразя сънародниците си. Не искам да се страхувам от утрешния ден. Не искам да живея с мисълта, че войната, бедността и разрухата са неизбежни.

И не искам да се окаже, че сме били толкова заети да доказваме кой е прав, че сме забравили какво всъщност е важно да спасим.

Не знам дали България ще поеме по пътя, от който се страхувам. Не знам дали съм права във всичките си подозрения. Знам само, че не искам да мълча, когато нещо ме тревожи, и не искам да се преструвам на спокойна, когато сърцето ми е свито за бъдещето на децата ми.

Може би все още има надежда. Но тя няма да дойде от това да се мразим повече, да се обиждаме по-силно или да пожелаваме зло на онези, които гласуват различно.

Тя ще дойде, когато отново започнем да мислим, да проверяваме, да помним, да носим отговорност и да се отнасяме един към друг като към хора.

Защото най-страшното не е, че България може да загуби поредната политическа битка. Най-страшното е да загубим човечността си, докато спорим кой обича България повече.

И ако някога наистина сме били народ, способен да се обединява в трудни времена, може би точно сега е моментът да си го припомним.

Не защото сме еднакви.

А защото, независимо от различията ни, утрешният ден ще бъде общ за всички ни.

А вие вярвате ли, че България все още може да намери път към единството, или сме стигнали твърде далеч в разделението си?

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 2