Мръсотия, хаос, грозота. Задръствания, бръмчене, бензинова смрад. Колко са нещата в София, които са красиви и функционират добре? Този град започва да става удивително неугледен, пише проф. Ивайло Дичев и дава примери.

В каква ли посока ще тръгне сега събудената гражданска енергия в България? От наблюденията ми в социалните мрежи натискът ще е срещу феодализираната местна власт и, разбира се, на първо място срещу Борисовата Софийска община.

София не само е най-големият град с внушителен бюджет – това е мястото, откъдето започна политическият възход на партия ГЕРБ, чиято кметица представяше един усмихнат контрапункт на партийния лидер. И така, докато приспивани от сладкото каканижене на госпожата, софиянци с ужас разбраха, че градът им е станал кочина.

Що за град е София

Предсрочното сваляне на Фандъкова би имало важно символично значение за „продължаването на промяната“, която така трудно започва. Наистина: хиляди семейства са зависими от общината-работодател, но пак хиляди протестиращи излязоха на площада именно тук. И така и не получиха еднозначно удовлетворение.

Припламват искри, които бунят страсти. Момче, убито от електрически кабел. Бременна жена, пропаднала в шахта. Уличен стълб, стоварил се върху автомобил. И няма виновни – свещената частна собственост не подлежи на контрол.

Да не говорим за първия сняг, който по традиция изненадва общината като дядо Коледа, който идва през комина. По повод хаоса, който се създаде, в една от бързо разрастващите се групи, искащи оставка на кметицата, се появи следното меме: „Столична община излезе с официално изявление, че тази година снегопочистването на пътищата ще се извършва онлайн“.

Какъв може да бъде поводът, който ще изкара хората от нерви, не знам. Ще има ранени от висулки, счупени полуоски, наводнени подлези, ремонти на ремонта. Можем да очакваме някакво разкритие за финансови злоупотреби, каквото неминуемо ще опита да направи новото правителство.

Възмущения със сигурност ще разпалват цените на билетите, липсата на места в детските градини, сините зони, Ковид ограниченията. Най-неприятното е, че в новата ситуация, когато и гражданите, и държавата ще я следят изкъсо, кметицата ще се страхува да предприема каквото и да било. Тя и досега нищо не правеше, а сега – съвсем.

Това нищоправене лично мен ме вбесява най-много. Вземете транспорта. Колко години говорим за подземни паркинги, за отклоняване на трафика от центъра, за стимулиране на обществения транспорт. Очертаха едни нелепи велоалеи, които нямат нищо общо с това, което сме виждали по света – и само затрудниха движението. Задръствания, бръмчене, бензинови ухания.

Стане катастрофа някъде – слагат още един светофар и шапка на тояга. Автобусът спира на самото платно, защото няма уширение, колите отзад трябва да набиват спирачки. Боклукчийските кофи запречват улиците, да не говорим, че всеки спира на аварийки където и за колкото си поиска. Друго меме в същата група: „Защо няма рапъри от „Манастирски ливади“? Защото там няма улици, на които да израснат“.

За настилките да говорим ли? Символичните жълти павета пред Народното събрание са като след бомбардировка. Минавали оттам много коли – ами защо минават? Тротоарите ни са без една здрава плочка, далеч по-добре е положението в провинцията – как става това при несравнимо по-големия бюджет тук, така и не разбирам.

Похарчиха едни пари, за да забият ужасните раирани колчета, защото явно фирмата, която трябва да вдига лошо спрелите коли, нещо не работи (там излязоха и едни странни финансови резултати, но да не се задълбочаваме). Върви, че се разхождай в индийска нишка по тези тротоари. И внимавай да не те оплиска плочката.

Мръсотията е всестранна. Не мият улиците – или поне аз не виждам признаци на подобна активност. Нехаят за замърсяването на въздуха, даже се канят да строят завод за боклуци. Позволяват на самолети да прелитат ниско над центъра на града и да увеличават шумовото замърсяване. Сградите се лющят и никой не глобява собствениците, които са ги изоставили.

Но най-дразнещо за мен е естетическото замърсяване. Този град започва да става удивително грозен. Няма и помен от стил и дори не говорим за нелепите паметници като „Котето“ пред НДК или „Плавниците“ пред Женския пазар. Представете си, че гост на града попита къде е старият град. Ще вдигнем дружно рамене – ами няма такъв. Тук-там се руши някаква сграда, която е паметник на културата, а понякога собствениците я подпалват, за да си построят нещо новичко. Но цял квартал, който да носи духа на миналото – къде ти, толкова по-важни работи имаме да правим: заменки, обществени поръчки…

Ако ГЕРБ свърши нещо в този град, това е метрото – макар и да беше започнато преди тях и да разчита на европейски пари. Пак добре, дето се казва, можеха и да го спрат. Но погледнете евтинджийските плексигласови спирки, погледнете плочките.

Дойде ли ред на София?

Да не продължавам в жанра на окайването. Политическият обрат на държавно ниво даде идея накъде можем да вървим. И в София ни трябва млад, компетентен кмет, подкрепен от единен общински съвет, който да извади града от комата. Борис Бонев е кандидат, който веднага ми идва наум – с енергията и оптимизма си той много прилича на господата Петков и Василев, само дето е френски, а не американски възпитаник.

Няма съмнение, че един синхрон между оглавена от него община и оглавена от тях държава би бил много полезен. Но има и други опции. Г-жа Манолова беше много близо до поста и само разединението на опозицията я спря. И тя е изпълнена с енергия, боя се само, че неуспехът на формацията ѝ на последните избори намалява нейните шансове.

Десните фейсбукари пък настояват да видят някого от своите районни кметове начело на общината – най-често се споменават Трайков, Илиев, Павлов. Доколкото знам, това са почтени хора и взаимодействат добре с гражданите, но засега не предлагат цялостна и мащабна визия за града, каквато имат от „Спаси София“. Но да видим.

Във всеки случай, ако нещо позволи на г-жа Фандъкова да оцелее въпреки нарастващото недоволство, то ще е отново разединението на нейните опоненти.

И още едно меме от групата, този път цитат: „Спасението на давещите се е дело на самите давещи се“. При Илф и Петров това звучи смешно, при нас – не толкова.

Коментар на проф. Ивайло Дичев