Случващото се в „Левски“ София, за поредна година, е еманация на необратимия и катастрофален упадък на една обществено, социално и институционално превзета и провалена държава. Клубът, за който Христо Смирненски е писал стихотоворение, а Димчо Дебелянов химни, за който капитан Димитър Списаревски е рисувал рисунки, а братята Иван и Владимир Вазови са взели присърце борбата за юридическата му регистрация, е един от последните тласъци на българското Възраждане. Днес е унизително принизен до политически инструмент и разменна монета в едни чужди, мръсни, мутренски игри, които до такава степен са окопали и задушили устоите на цялата държава, че клетата ни майчица България изнемогва в сподавен плач, без чист въздух и вода, отровени и откраднати от корените и недрата ѝ.

Клубът „Левски“ е създаден в една от онези родолюбиви и по детски наивни, идеалистични каузи, които са правили от децата на България големи и достойни мъже. Клуб на високи ценности и добродетели, в чийто устав от самото начало е заложено изключването на всеки един член, който се е проявил в дух на неспортсменство, измама, агресия или пиянство, несъвместими и уронващи престижа на Софийския Спортенъ Клубъ „Левски“. В годините на мракобесния комунистически режим, „Левски“ генерираше и консолидираше съзидателната енергия на онази част от българския народ, която ценеше свободата и достойнството много повече от изкъртените си зъби в килиите на Държавна сигурност. Онази част, която единствена в България намери човешката съвест да подкрепи масово чешките студенти, скандирайки „Левски, Дубчек, Свобода!“ по стадионите на България, докато престъпникът Тодор Живков изпращаше български танкове да подкрепят съветските му господари в смазването на великото чешко въстание за свобода. У нас същата тази група плати скъпо цената на това свое дело, а на „Левски“ София му беше отредена ужасната съдба да бъде унизително подведен под опеката и пагона на най-омразната институция за всеки непримирим и свободолюбив левскар – Държавна сигурност.

„Левски – оле, нищо общо с МВР!“, тръгнаха да крещят хората по трибуните и момчета със „сини“ шалчета започнаха да изчезват по трудовите лагери и из тухларните, а други директно биваха интернирани извън София. Но нови и нови поколения идваха и заемаха местата им на стадиона… И заради тях истината зад идеята, наречена „Левски“ София, оцеля неподменена. Идеята никога не загуби своята идентичност, никога не прекъсна пъпната си връв, защото тя не се скроява и съшива изкуствено в нечия канцелария, а се предава от и чрез хората, които разпознават фалша и не се примиряват с него. Когато режимът отне на „Левски“ стадиона му в центъра на София и го изгони в подуенските покрайнини да рита на игрище без трибуни, за да се пречупи популярността му, когато „Левски“ беше забравил с години как изглежда видът на шампионския медал, на „Герена“ започнаха да се стичат три пъти повече хора. Защото идеята беше в опасност. И не носиха със себе си само „сините“ шалчета, а и кирки и лопати, за да вдигнат сами от насипите на село Подуене трибуните на стадион „Георги Аспарухов“.

Днес една самозабравила се мутра, която от десетилетие държи 7 милиона човека заложници в една изключително ниско интелигентна игра на монополи, в която с бивши и настоящи авери първо се събират и си разделят, а по някоя време се скарват и си преразпределят частни и държавни имущества, пари и бизнес влияния, казал на един друг авер за „Левски“: „Аз няма да го взимам, взимай го ти!“. И аверът го взел, но сега се скарали с главната мутра и затова молил левскарите да звъннат на Краля-Слънце да му кажат да го остави на мира, защото в противен случай ако приключил той, приключвал и „Левски“. Да си знаем мястото, един вид. И, разбира се, в един и същ обидно тъп сценарий, разиграван от около 15 години, великата идея зад този вековен клуб продължава да бъде заложник в една чужда, порочна схема и да бъде безжалостно обезценявана от хора, които скоро ще се върнат обратно на бунището на човешката история, откъдето произхождат. Но ще ни завещаят тежки и непоправими, навярно, щети.

Уви, от онзи сой и морал хора, които браниха идеята „Левски“ в най-черните му и безнадеждни дни, по начини и с методи, които макар трайно да променяха тях, оставяха морала и идеала на „Левски“ непокънати, днес са останали и остават все по-малко и все по-разединени хора. Доста момчета и момичета решиха в търсене на бързия, краткия и адаптивен път към „успеха и щастието“ в живота да подменят своя морал и ценности, но по-пагубното е, че решиха и успяха да наложат същата подмяна и над общата единица за стойност в „Левски“. Омесиха, като в миш-маш, слогани, символи и завети от левскарското основоположничество с напълно несвойствени възгледи, методи и примери от заника на мутренските години, и по този начин активно допринесоха за обезценяването на левскарската същност и ценности. Левскарите сме твърде много и твърде различни, в мнението, във възгледите, в начините, в съвестта и в съзнанието си. Но за толкова дълго време ценностите на „Левски“ винаги са вървяли над всеки, непроменени и недокоснати. Несвойствените биваха претопявани, а не обратното – несвойствените да претопяват ценностите. В това се провалихме жестоко, шумно, тежко и навярно непоправимо.

„Левски“ със сигурност може да бъде приключен от нискочелите кукловоди под някаква форма. Но те смятат, че тази форма е единствената и окончателната, а ние знаем, че живуркането на ПФК „Левски“ в някаква т.нар. елитна футболна група е само частица от смазващата с огромността и комплексността си същност на тази институция. И така да бъде, но докато още имаме, срещаме и познаваме левскари от онзи, другият сой и морал, „Левски“ никога не ще бъде запомнен с позорното му настояще на мутренско бичке по анцуг, разкрачено между мостовете на подлизурковщината, слугинажа, келепира и преживяването. А ще бъде запомнен, като онзи неподправен и невъзможен за имитация и ген-инженеринг 100-годишен, непрежалим нам старец – с набраздените до неузнаваемост лице и ръце, прегърбен и състарен от превратностите и битките с времето, но пазещ в проникновения си „син“ поглед, и някъде в невидимия си екзоскелет, спомена и истината за онази горда, изправена и достойна възрожденска осанка, която превърна една детска мечта в най-голямата събирателна любов и кауза на България.

Не е срамно „Левски“ отново да започне да играе на игрища без трибуни, ако това ще ни върне към корените, към същността, към чистите и почтени идеали и вън от ръцете и интересите на несвойствени хора. Ако няма пари за трибуни, ще донесем пак кирките и лопатите. Ако няма пари за екипи, ще купим шевна машина и ще си ги ушием. Ако няма достатъчно играчи и ние може да се съблечем по екип. Винаги ще се намерят български деца, които да тичат след една топка само заради честта да носят емблемата на великия „Левски“ София, и заради едната кифла с боза от млекарницата на бай Трайче Жиковски, както в 1911 година. В „Левски“ нищо не е на всяка цена. Само името и ценностите. Винаги ще има „Левски“ София, докато има поне един останал човек, който помни и пази тази негова истина. От години се надпреварваме с гробокопачи, вътрешни и външни, да пием от чашата с отровата. Няма шанс ние да стигнем до дъното първи, защото помнете, че там где крачка до гибел остава, там и надеждата най-често изгрява. Само “Левски” завинаги!