„Да се знае кога изпрати цар Мехмед силния Склав, та дойде в село Мъглиш през януари, 13 ден, та взеха от Мъглиш 813 еничерчета. Така да знаете, братя, когато чуете, че иде силният Склав, вие далече да бягате. Ох, ох, ох, окаяни грешни! Написа се в година 7131 /1623/ при Търновския митрополит Гаврил.“

Тази приписка върху страниците на пожълтяло Евангелие свидетелства за една страшна трагедия, косила поробените балкански земи повече от три века. Става дума за данъка девширме /от турски „сбор“/, които народът ни неслучайно наричал „кръвен“. Той отнемал жива християнска кръв – най-избраните .красиви и умни момчета до 20 години, които трябвало да забравят род и родина, вяра и език, за да станат оръдие за поддържане на османската власт.

Като основател на еничарството се сочи караманлийският молла Кара Рюстем, който пръв иска стриктно да се спазва ислямският закон, според когото всеки пети от пленодите трябвало да се предоставя на владетеля. Обедняването на хазната и все по-намаляващият приток на мъже към армията прави този момент съвсем актуален. Постановено е да се отделят за тая цел само момчета от 8 до 18 години. Те са обрязвани и кръщавани по мюсюлмански, като за бащино им се дава името Абдуллах, т.е. раб на Аллах. Кара Рюстем построява и първата еничарска казарма, а в битката при Косово вече се сражава една такава елитна част. Смята се, че Али паша, велик везир при султан Мурад I, заменя даването на пленници със събиране на християнски деца – първото сведение за това датира от 1395 г. През XV в. девширмето вече е задължителен данък, който се прилага в различен интервал – 3,5 или 7 години, а при големи военни кампании и ежегодно.

Дойдело ли това страшно време, из поробените земи плъзвали специални еничарски отряди, обикалящи село след село, град след град. Бащите били задължени лично да отвеждат синовете си при командващия офицер, който правел подбора. Ако някои откажел, обесвали го на собствената му врата. Било по-страшно и от смърт, защото родителите знаели, че отгледаният им син ще стане насилник на братя и сестри, на своя род и дом. Във всички стигнали до нас документи многократно се повтаря изискването за подбор на момчета, превъзхождащи физически и интелектуално връстниците си – „най-добрите „,“ най-красивите“, „най-умните“. Така османската власт лишава покорените народи от елита на генерацията – от онези техни чеда, които биха могли да станат бъдещи лидери.

Щом събраните момчета станели 100-150, те се изпращали под най-строга охрана в еничарските казарми в Одрин, Бруса и Цариград. Пътешественикът А.Вранчич свидетелства, че по пътя си към османската столица срещнал такъв керван от току-що събрани деца, които били “ оковани във вериги и високо окайвали тежката си орис“. След помюсюлманчването им те били пращани в турски семейства като слуги и ратаи, за да усвоят езика, турския бит и нрави. След няколко години ги събирали в казармите за втори подбор. Най-красивите и надарени младежи били изпращани в двореца, а по-голямата част отивали в еничарския корпус като пушечно месо за завоевателните войни на империята. Чрез ордена на дервишите-бекташи сред тях се поддържал изключително фанатичен ислямски дух. С отсечен корен, морално осакатени и религиозно надъхани, еничарите ставали основно оръжие за насилствено ислямизиране на своите народи. Така демографската агресия на османците бавно, но систематично обезкървявала християнските нации, отнемайки най-перспективната част от младежите, за да ги включи в своята военна и административна машина – и да ги противопостави на народите им. Показателен е фактът, че от 48 велики везири, управлявали империята между 1453 и 1635 г., 22-ма са славяни, гърци и албанци, преминали в исляма чрез девширмето. Колкото до нас, според европейски свидетелства кръвният данък ни струвал 20 на сто от подрастващото мъжко поколение. Всяко пето българско момче било откъсвано от народа си. В своите „Български хроники“ Стефан Цанев стига до страшни цифри – от 2 до 4 милиона българчета, отвлечени, потурчени и превърнати в еничари!

Майки осакатяват чедата си, за да ги спасят

Как се откъсва рожба от сърце, как се дава отгледан син на поганците, за да го направят безродник и убиец! За да опазят момчетата си, християните прибягвали до някои наистина страшни неща. Едно предание от родопското с. Гела разказва, че преди пристигането на еничарските отряди някои майки сами осакатявали мъжките си чеда -инвалидите никой не вземал. Изнамерено било и друго средство – начертавали на челото на момчетата кръст с особен род трева и той оставал белег за цял живот. Подобен знак правел юношата неподходящ за османски войник. Това спасение обаче не станало масово – очевидно властта бързо го открила и забранила под страх от смъртно наказание.

В някои райони християнските бащи дори започнали да обрязват синовете си, да им подменят имената с мюсюлмански и да ги обличат в турски потури. По-късно под заплаха от ликвидиране някои от тия момчета наистина се помохамеданчили. Това ставало най-много в Босна и според някои автори е една от причините за широкото разпространение на исляма там. Властите обаче забелязали тая хитрост и специално разпоредили: „Децата от Босна, независимо че са обрязани и облечени в потури, също като всички християнски момчета да бъдат събирани за еничари.“ Раята се опитвала да крие мъжките си деца, да ги подменя с цигани или безпризорни или пък да ги отвлича по пътя – неща, които се наказвали жестоко. Католическият духовник Форезиен разказва за една софиянка, подложена на нечовешки изтезания, защото се опитала да скрие сина си. Изтърпяла ги, но не могла да опази чедото си. През 1610 г. хората от Чипровци научавайки за приближаването на еничарския отряд, скрили момчетата си в планината, из горите и пещерите. Цялото село Желязна се дигнало и се скрило през 1646 г., за да избегне поредния набор, та го сметнали за запустяло – селяните се върнали чак след година.

Българите използвали подкупността на турските власти и не жалели пари, за да подминат селото им. В 1610 г. например чипровчани скрили момчетата, дали пари и дарове на еничарите и се отървали. Но в 1646 г. същите мерки не дали резултат. Местата на „откупените“ младежи били заемани от други, които нямали средства за топя. Тягостните песни тежко проклинат местните първенци, които, за да съхранят своите деца, отпращали еничарския офицер към вдовишките семейства.

Имало и случаи на открита съпротива срещу кръвния данък. В1565-1566 г. селяните от Брезище нападнали тримата еничари, охраняващи ~ събраните момчета, които трябвало да преспят в селото им на път за Цариград. Предишната година пък група християни пресрещнали транспорта със събрани вече момчета и успели да върнат свои 7 деца. Записан е и случай, когато жителите на с. Меке не само върнали синовете си, но и ги кръстили отново в местната черква. Истински подвиг сторили хората от град Негуш, днес в Гръцка Македония. Когато в 1705 г. от тях поискали да предадат за кръвен данък 50 момчета, те не само отказали, но се вдигнали на бунт и убили еничарския офицер. Чета от 100 души напуснала града, за да го брани. 4 месеца продължило преследването й – едва под командването на пратен от столицата офицер местните османски сили успели да разбият четата след дълги и ожесточени сражения. Водачите на бунта Зизи Карадимо и синовете му Васил и Димитър били обесени публично.