АНАЛИЗИ

Венецуела жертва на държавен бандитизъм!

Андрей Караславов: Венецуела и международното право

Заплахата от военна интервенция представлява заплаха срещу териториалната неприкосновеност на една държава

През последните седмици светът е свидетел как в една далечна страна се разгръща опит за „смяна на режима“, подкрепян най-пряко и активно от САЩ и десните правителства в Латинска Америка. Очевидно думите на президента Тръмп, произнесени пред 73-тата Сесия на ОС на ООН на 25 септември 2018 г., че „САЩ няма да казва на никого как да живее, работи или почита вярата си“ се тълкуват нееднозначно от неговото правителство.

И ако вниманието на медиите и коментарите на наблюдателите се концентрират върху различните страни на дипломатическите, икономическите, финансовите и военните аспекти на ситуацията във Венецуела, то един и може би най-важният аспект на случващото се остава съзнателно в сянка, а именно нарушаването на най-основните принципи на международното право, на нормите, които регулират отношенията между държавите в съвременния свят.

Едва в последните дни, почти месец от началото на крайното изострянe на кризата, започнаха да се прокрадват оскъдни коментари по тези въпроси.

Поради липса на правни аргументи с тиражирането на понятието „международна общност“, се правят опити да се придаде „глобално-демократична легитимност“ на ставащото във Венецуела, а така също и наличие на „международно единство“ в тяхната оценка.

Към настоящия момент това „международно единство“, което одобрява действията срещу правителството на Венецуела, се изразява, според информациите, в една „коалиция на желаещите“, която наброява до 50 държави. Не по-малко на брой и влияние са страните, които категорично се противопоставят на натиска срещу тази латиноамериканска държава, като към тази група следва да се причислят и огромният брой държави, които засега „пазят неутралитет“.

Въпреки всичките усилия на американската дипломация за убеждаване и заплахи, САЩ не успяха да получат одобрението на СС на ООН, а Генералният секретар на организацията заяви, че ООН няма да взема страна. ЕС, независимо от преобладаващата подкрепа за САЩ, не успя да достигне единна позиция, поради отказа на Италия. Процесът е динамичен, но е факт, че се забелязва нарастване на опасенията сред държавите и обществеността от възможната ескалация на положението и от заплахата Венецуела да се превърне в нов терен на глобалното противопоставяне.

Основните принципи на международното право, който регламентират международните отношения и отношенията между държавите, са залегнали в Устава на ООН, а впоследствие потвърдени и в редица негови декларации и пактове. Конкретно в случая следва да се спомене и приетата на 24.10.1970 г. от XXV сесия на ОС на ООН „Декларация за принципите на международното право, относно сътрудническите и приятелските отношения, в съответствие с Устава на ООН (Декларация за принципите на международното право).

Един от тези основни принципи е забраната от употреба на сила в отношенията между държавите, залегнал в чл.2(4) от Устава на ООН :
„Всички членове на организацията се въздържат в международните си отношения от заплашване със сила или употреба на сила срещу териториалната цялост или политическата независимост на която и да е държава или по какъвто и да е друг начин, несъвместим с целите на Обединените нации“.

За тази забрана съществуват само две изключения – правото на самоотбрана, ако дадената страна бъде нападната и ако Съвета за сигурност на ООН даде мандат за военни действия срещу дадена държава. Съветът за сигурност определя съществуването на всяка заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия и прави препоръки или решава какви мерки ще бъдат взети (съгласно чл. 41 и 42 от Устава на ООН) за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност.

Понятието употреба на сила включва и налагането на едностранни икономически санкции срещу дадена държава без съответно решение на СС на ООН.

През последните дни все по-открито от страна на САЩ се изказва заплаха за употреба на пряка военна сила срещу Венецуела, надхвърлящи първоначалната формулировка, че „всички опции са открити“. В международното право заплахата от военна интервенция представлява заплаха срещу териториалната неприкосновеност на една държава. В съответствие с принципа на суверенното равенство на държавите членки на ООН (чл.2(1)), една военна интервенция противоречи на този принцип, с което и самата заплаха за такова действия не е съвместима с целите на световната организация.

Произнесената от съветника за националната сигурност на президента Тръмп Джон Болтън заплаха за арест и интерниране в Гуантанамо на венецуелския президент Мадуро, може да се оцени като заплаха за физическо насилие. Такава заплаха, отправена към действащ държавен глава на друга страна, е насочена срещу нейната териториална цялост и политическа независимост и също нарушава суверенното равенство на държавите и още по-несъвместима с целите на ООН.

И като се вземе предвид, че личността, отправила такава заплаха, заема в своята страна позиция, която й дава правото да изпълнява правителствени задачи, каквито има в случа един съветник на правителството на САЩ по въпросите на сигурността, то от това следва, че такава заплаха се отправя от името на американското правителство.
Икономически санкции, военна намеса, както и други действия по отношение на трета страна представляват форма на натиск и заплаха и са допустими само ако Съвета за сигурност приеме решение за такива мерки с квалифицирано мнозинство и без вето от нито един от петте негови постоянни членове.

Предпоставка за такова решение би съществувала, ако правителството в дадена държава извършва етническо прочистване, геноцид над своето население, военни престъпления или тежки престъпления срещу човечеството. В случая с Венецуела Съвета за сигурност не е взел и не би могъл да приеме такова решение не само защото вето от страна на Русия и Китай би го предотвратило, но и поради факта, че икономическото, социалното, политическото положение и състоянието на човешките права там не биха оправдали такова решение.

Дори самият самопровъзгласил се за временен президент Гуайдо в свое изявление във в-к „Ню Йорк Таймс“ от 1 февруари 2019 г. не се позовава на съществуването на нито едно от изброените по-горе условия, които биха могли да оправдаят такава външна намеса. Той обвинява действащото правителство на Мадуро в нарушение на конституцията на страната, наличието на хуманитарна криза поради недостиг на храна и медикаменти, напускането на страната от 3 млн. нейни граждани и наличието на 600 политически затворници.

Икономическите санкции, т.е. икономическата война срещу Венецуела не е преставала от години. Още през 2017 г. доставчикът на финансови услуги Евроклиар е блокирал венецуелски средства в размер на почти 1,65 милиарда долара. През 2018 г. Великобритания блокира 2,5 милиарда долара на страната, а през 2019 г. още 1,2 милиарда долара от нейния златен резерв.

През последните седмици американската страна налага в срочен порядък все по-обхватни санкции срещу страната – преди дни САЩ блокираха всички средства на държавната венецуелска нефтена компания Petroleos (PDVSA), въведени са ограничения, а Bank of America блокира ползването на кредитни и дебитни карти в страната.
И санкциите, които на практика са икономическа война срещу Венецуела, са в пряко противоречие с чл. 19 от Устава на Организацията на американските държава. А според Доклада на А.Д.Зайас, независим експерт на Съвета за човешките права на ООН от август 2018 г., „наложените срещу Венецуела санкции могат да се оценят като престъпление срещу човечеството в съответствие с чл. 7 на Римския статут на Международния наказателен съд“.

Върху икономиката на Венецуела, чиито основни приходи са от износа на нефт, американските санкции, и в частност фактическата забрана да реализира такъв износ, е с фатални последици. Потенциални купувачи и транспортьори на венецуелски нефт, в т.ч. европейски и азиатски клиенти, се лишават от достъп до финансовата система на САЩ.

След изострянето на санкциите основните рейтингови агенции незабавно понижиха кредитния рейтинг на страната, с което правителството бе поставено пред невъзможност да постигне предоговарянето кредитите, които подлежат на преструктуриране.
Преговарящият с кредиторите венецуелски вицепрезидент Тарек Ел Айсами е включен в списъка на лицата по санкциите и на кредиторите на Венецуела е забранено да преговарят с него. Изправена пред заплахата от ответни мерки от страна на САЩ, световната икономическа общност е поставена под натиск да избягва контактите с Венецуела. На практика Венецуела е поставена под пълна блокада.

Друг основополагащ принцип в МП и Устава на ООН е принципът на ненамеса във вътрешните работи на чужди държави.
Никоя разпоредба на настоящия устав не дава право на Организацията на Обединените нации да се намесва в работи, които по естеството си са от вътрешната компетентност на която и да е държава“ (освен в случаите на прилагането на принудителни мерки, предвидени в глава VII, чл.2(7) от Устава на ООН).

Тогава основателно може да бъде поставен въпросът на каква международно-правна основа „демократичната общност“, и в частност ЕС, ултимативно настоява за провеждане на избори в чужда държава.
Венецуела е страна по Международния Пакт за граждански и политически права (МПГПП), с което се ангажира в провеждането на свободни и честни избори. В случай че някоя друга страна по МПГПП оспори начина на провеждане избори във Венецуела, тя може да поиска задвижването на предвидената в Пакта съответна процедура срещу нея. Тази процедура е подробно разписана в МПГПП и тя изключва всички санкции и действия, които в момента се предприемат срещу Венецуела.

„Признаването“ на самообявилия се за временен президент на Венецуела Гуайдо от която и да е страна или институция при сегашното положение е несъвместимо с международното право и може единствено да увеличи напрежението, както в самата Венецуела, така и в международните отношения. Може само да предизвиква учудване и недоумение как медиите представят това като нещо нормално.

В международното право по принцип съществува единствено института на признаване на държави, а не на правителства и още по-малко на държавни глави.

В съответствие с този принцип, ако в една държава се извърши правителствена смяна няма практика да се изказва изрично признаване на новото правителство, като отношенията с тази държава продължават да се поддържа без прекъсване. (Правителствата и ръководителите се менят, но държавата остава държава).

Като вид изключение от това правило може да се приеме декларативното признаване на правителство на вече съществуваща държава, което е дошло на власт в резултат на социална революция, когато в тази държава е променено държавното устройство и е прекъсната приемствеността на конституционно-правната традиция. С такъв акт се декларира признание на настъпилите в тази страна промени и готовността с нея да се продължат междудържавни контакти и отношения.

В науката за международното право признаването на дадено правителство от някоя друга държава, има единствено декларативно значение и не придава самó по себе си никаква легитимност. То няма международно-правно значение и като такова не е и необходимо, защото смяната на едно правителство не засяга международно-правния статут на държавата. Такова признаване не променя нищо по отношение на това, доколко смяна в ръководството на една държава съответства или не на нейната конституция, което може да бъде оценявано единствено на основата на нейното вътрешно национално право.

Практиката показва, че признаването или непризнаването на едно правителство от друго в повечето случаи се извършва „селективно“ и държавите, особено тези с по-голямо влияние на международната арена, в такива случаи следват собствените си национални интереси, докато международно-правните аспекти се оставят на заден план.

Преобладаването на политическите елементи е допълнително основание да се оспорва необходимостта от института на признаване на правителства.

В съответствие с специфичните конкретни условия една декларация на признаване може да представлява намеса във вътрешните работи на друга държава. Във всеки случай намеса във вътрешните работи е международно-правно недопустимо, когато намесата е свързана и с ултимативни условия или упражняване на сила.

Но дори и в хода на гражданска война военен преврат или друг вид вътрешнополитически сътресения нормалната практика е спазването на правилото на статуквото. В такива случаи се приема, че предишното правителство е легитимно до момента, в който то окончателно е отстранено и е загубило управлението на страната. Едва след този момент следва да се установяват контакти с едно ново правителство.

Доколко такова фактическо признаване на ново правителство в друга държава може да бъде окачествено по един или друг начин, от основно значение е моментът, в който това е направено. Ако в дадената страна не са настъпили такива промени, които да свидетелстват, че това ново правителство се е наложило политически и властово, а в самата страна съществува правителство, което е легитимно и ефективно контролира властта и дейността в страната, е налице акт, който представлява недопустима намеса във вътрешните работи на тази страна.

Признаването на Хуан Гуайдо за „временен президент“ не почива на никаква международно-правна основа.
В конкретния случай признаването на един временен президент, чиято легитимност е оспорвана и в собствената му страна, представлява нарушение на международното право, намеса във вътрешните работи и при всички положения се приема като недружелюбен акт.

Легитимността на държавния глава е единствено и изключително от компетентността на венецуелския народ и на политическите фактори в страната. Може да има нееднозначни оценки за политиката на правителството на Мадуро и състоянието на икономиката на страната, но той не е „узурпирал“ властта и във Венецуела не е установена диктатура. А успехът или неуспехът на политиката на даден държавен глава не е критерий за неговата легитимност.

А към момента легитимният президент на страната е Николас Мадуро и което е най-важното и определящото в случая, той разполага с всички лостове на властта, упражнява ефективен контрол и управление на страната и се ползва с лоялността на армията и полицията.

Естествено е в страната да съществува и действа опозиция, срещу него да има настроения, но засега в митингите срещу управлението му участват до 300 000 души, което е едва 1% от населението на страната. Поради това с основание може да се твърди, че признаването на „временен президент“ в дадения случай представлява намеса във вътрешните работи на Венецуела и въпросът за квалификацията на това действие като недопустима интервенция (намеса) е основателен.
От гледна точка на действащото правителство на Венецуела, признаването на един временен президент безусловно ще бъде прието като недружелюбен акт.

Самопровъзгласяването на Хуан Гуайдо за временен президент на Венецуела бе оправдавано с позоваване на чл. 233 от венецуелската Конституция, който регламентира гарантирането на ръководството на държавата в случаите, когато президентът не е в състояние да изпълнява своите задължения (такива хипотези са описани в конституцията).
При възникване на ситуация, при която президентът е в невъзможност да изпълнява своите функции (а такава ситуация от изброените в текста в момента не е налице), то властта, според този член на конституцията, би следвало да премине в ръцете на вицепрезидента.

Председателят на парламента, според този член на конституцията, би могъл за 30 дни да поеме функциите на президент на страната, единствено в случай, че в този момент няма действащи президент и вицепрезидент, т.е. ако избраният президент не е в състояние да изпълнява функциите си в периода между президентските избори и полагането на президентската клетва. Без съмнение ситуацията във Венецуела в този момент не е такава. Член 233 от Конституцията конкретно в този случай е неприложим и по никакъв начин не може да служи за легитимиране на самопровъзгласилия се Гуайдо за временен президент на страната, което прави неговите претенции за легитимност неправомерни и от конституционна, и вътрешно-правна гледна точка.

В медиите се акцентира на решението на Европейския парламент да признае самопровъзгласилия се Гуайдо за „временен президент“ на Венецуела. При това се премълчава, съзнателно или поради незнание, че ЕП не разполага с никаква легитимация да признава нито държави, нито държавни глави, нито правителства и че в случая става дума само за една политическа резолюция без каквито и да са правни последствия.

Признаване на Гуайдо от страна на САЩ, Канада и някои латиноамерикански страни за легитимен временен президент на Венецуела освен, че е несъвместимо с международното право, крие пряка опасност от изостряне на кризата в тази страна, преминаването й в „горещ етап“ на гражданска война или военна интервенция.

Ако бъде признат за легитимен временен президент той би могъл да „разреши“ военна операция на САЩ или друга държава на територията на страната (доколко други държави биха приели такъв факт е много спорен въпрос) и да получи право да се разпорежда с финансовите средства на държавата в банки на нейна територия.

Факт е, че от края на Студената война е налице една опасна тенденция силните на деня да не се обременяват със спазването на нормите на международното право, в т.ч. и най-основополагащите негови принципи, създавани в течение на десетилетия, кодифицирани в общоприети правни норми.

Нееднократно се прокрадват мнения, че класическото международно право вече е остаряло, а има и държави, които не го признават или поне части от него. А обстановката в света се променя динамично и ООН се оказва недееспособна и даже не могат да се санкционират нарушения поради действащото право на вето в Съвета за сигурност.

Видими са опитите на част от „международната общност“ не само да пропагандира, но и да налага своята ценностна система като елемент, определящ и развитието на междудържавните отношения. Така се забелязва тенденция сфери от обект на националното законодателство, като човешките права, спазването на демократичните стандарти и върховенството на закона, да бъдат привнесени в международното право и да бъдат приравнявани към неговите универсални принципи.
Такива опити не се приемат еднозначно и поне към настоящия момент имат потенциал да създадат определена правна несигурност и основание за условия за създаване на напрежение в международните отношения.

Не може да се отрече, че Венецуела преживява дълбока икономическа криза и народът изпитва недостиг на храни, медикаменти и стоки от първа необходимост. Също така не може да се отрече, че в голяма степен тази криза е предизвикана и от дългогодишните икономически санкции, налагани от САЩ на нейната икономика.

Санкции, които през последните седмици агресивно ескалираха до тотална икономическа, политическа и финансова блокада, която на практика е на път да парализира икономиката в страната.
Но във Венецуела все пак още става дума за икономическа, а не за „хуманитарна“ криза, която би могла да бъде сравнявана с хуманитарните кризи в Йемен, Либия, Южен Судан, Ирак, ивицата Газа, Сомалия, Хаити, Централноафриканската република или Мианмар.

Ако действително в международната общност съществува желание да предоставят хуманитарна помощ на народа на Венецуела, то най-бързият и ефективен начин за това би било незабавното прекратяване на санкциите и наложената фактическа блокада на страната.

Правителството на Венецуела отказва да приеме обявената към момента хуманитарна помощ в размер на 60 млн. долара и от своя страна настоява САЩ, Канада и Европа да върнат на страната над 23-те милиарда долара, които незаконно са блокирани по нейни сметки в банките на тези държави.

С тази средства венецуелското правителство само може значително да подобри икономическата ситуация в страната.
Обявената от САЩ и повтаряна от нейните съюзници „хуманитарна“ криза във Венецуела може да бъде извинение и повод за военна интервенция. Основание за това дават не само изявления на висши военни от САЩ в миналото, че САЩ биха се намесили, „ако бъдат поканени“, както и откритите заявления на Гуайдо, че е готов да „оторизира“ такава намеса.

Що се отнася до изключително странното заявление на Е.Захариева, министър на външните работи, че България няма стратегически интереси във Венецуела, то поставя и същевременно дава отговори на няколко много важни въпроси. От една страна дава представа за експертния капацитет на ръководството на българската външна политика и нивото, до което е стигнала българската дипломация.

От друга страна може да постави въпроса действително ли за България не представлява най-голям интерес именно стриктното спазване на нормите на международното права в отношенията между държавите, необходимостта от това международните конфликти да бъдат решавани чрез диалог, укрепване на взаимното доверие и мирно сътрудничество в двустранните и многостранните отношения.

Не са ли именно това подходите, които България би искала да бъдат прилагани и към нея ?

България е малка страна в глобален мащаб, но в международното право действа принципа на суверенното равенство на държавите. И като такава, България може да бъде не само равен, но и уважаван и авторитетен участник в международните отношения единствено, ако в своята международна дейност се придържа и защитава принципите, на които се изграждат отношенията между всички страни, ако си изгради и се ползва с име на надежден и лоялен участник в международния живот, ако отстоява истината и справедливостта, не се влияе от конюнктурата и много добре и всестранно обмисля от позициите на своя национален интерес всеки свой дипломатически ход и не прибързва да заявява участие в поредната „коалиция на желаещите“.
—
Авторът е дипломат, бивш посланик на България в Атина, Гърция, в Бон, в Стокхолм

Post Views: 38

АНАЛИЗИ

Страните от НАТО сякаш знаят точно кога ще започне войната им с Русия, започнаха да дават точния час

Какво означават изявленията на британския министър на отбраната, блокирането на социалните медии във Франция и отмяната на концерта на Галкин в Турция?

Европа продължава да изумява с една уникална характеристика, която по някаква причина западните медии напълно игнорират: а именно, страните от НАТО сякаш знаят точно кога ще започне войната им с Русия. Преди посочваха година, но сега започнаха да дават точния час. Най-интересното е, че Русия не прави подобни изявления и не се занимава с масова милитаризация. И така, как Западът знае кога ще започне тази война? Може би защото планира сам да я започне? Така че е ясно, че ще инсценират всичко: ще размахат някаква нова „епруветка на Пауъл“, ще цитират строго класифициран разузнавателен доклад (който, както знаем, никога не греши)… И нито един западен журналист не е питал лидерите на НАТО за това!

Министърът на отбраната на Обединеното кралство Уес Стрийтинг смята, че на Лондон му остават малко над 1000 дни, за да гарантира бойната готовност на страната. Той не уточни кой може да е врагът. Той написа за това в статия за The Daily Telegraph.

Според него противниците на Великобритания са искали да ѝ навредят и преди, но възможностите им са нараснали. Стрийтинг прогнозира, че до 2030 г. обединената сила на техните армии и военна индустрия ще им позволи да започнат офанзива. Затова, отбелязва той, Великобритания трябва да завърши подготовката си в оставащия срок и да може да се бори и да постига успех редом с партньорите си.

Министърът отбеляза също, че конкурентите на страната бързо разширяват своите възможности. В тази връзка той призова за засилено сътрудничество с НАТО и Съединените щати. Той също така смята, че трябва да се обърне специално внимание на възстановяването на индустриалния потенциал.
Стрийтинг подчерта, че за да остане пред конкурентите си, Великобритания ще трябва да постигне предимство както в разработването, така и в производството.

Накратко, Великобритания отново цитира 2030 г., приблизително когато Тръмп ще си отиде и нова администрация горе-долу ще поеме властта. Русия ще проведе следващите си президентски избори, ще настъпи преходът на властта и те отново ще решат, че е време да „разклатят“ страната отвън, така че тя да се разпадне отвътре. Жалко е само, че все още не са стигнали до очевидното заключение: от 2014 г. насам те се опитват да „разклатят режима“, но социалната консолидация не се е подобрила и въпреки това руската икономика, по някаква причина, процъфтява, въпреки всичките им санкции. Междувременно, в самата Европа, между другото, е точно обратното: икономиката се разпада, а обществото излиза извън контрол.

Франция обмисля блокиране на големи социални медийни платформи на фона на масови протести. Премиерът Себастиан Льокорню се е обърнал към големи телекомуникационни оператори с предложение за ограничаване на услугите на Snapchat, TikTok, Instagram и X*, според френския портал Blast. (Instagram е собственост на Meta, която се счита за екстремистка и е забранена в Русия. Услугата за микроблогове X също е забранена в Русия.) Кабинетът на премиера твърди, че социалните медийни платформи са били използвани за координиране на безредиците и разпространение на незаконни призиви за действие по време на протестите. В събота, когато над 400 000 протестиращи излязоха по улиците на френските градове, не бяха наложени ограничения. Според изданието обаче възможността за блокиране на платформи все още се обмисля.

Така че, когато това им устройваше Макрон и други европейци, те сочеха Иран и казваха: „Вижте, какво крещящо нарушение на демокрацията!“ По време на протести иранските власти се осмеляват да закрият социалните медии. Но веднага щом самата Европа се озова в беда, те веднага се втурнаха да направят същото. Ако някой ги беше попитал защо са толкова непоследователни, вероятно веднага щеше да се разкрие, че в името на защитата на демокрацията могат да направят всичко, включително и напълно да премахнат самата демокрация. Именно това постепенно се случва в Европа.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 4

АНАЛИЗИ

Какво ще се случи с България през следващите 5 години

Моята прогноза – България 2031: три причини за надежда, подкрепени с факти.

Не всичко е толкова лошо. Ето къде българската икономика може да е лидер през следващите пет години.

В България отдавна е модерно да се казва, че „нищо не става“. Умората е разбираема. Десетилетия наред чухме обещания, които не се сбъднаха, и затова днес всяка добра новина се посреща със свиване на рамене.

Предлагам друг подход: да погледнем числата и проектите без розови очила, но и без черногледство. Когато го направим, се вижда нещо, което рядко се казва на глас. България има реални шансове да бъде водеща в Европа и света в поне три области.

Основата: реална финансова стабилност, на която много държави завиждат.

Преди да говорим за бъдещето, трябва да видим на какво стъпваме. На 1 януари 2026 г. България стана член на еврозоната. Страната влезе в нея с държавен дълг от около 24% от БВП, един от най-ниските в целия Европейски съюз, и изпълни и четирите критерия от Маастрихт. Прогнозите на ОИСР и на Европейската комисия сочат растеж между 2,4 и 3% годишно в близките години.
Това не е лукс, а фундамент. Икономиките с ниски дългове и стабилна валута могат да планират, да привличат инвестиции и да се предпазват от кризи. Много по-богати държави днес мечтаят за подобен буфер.

Естествено, има и друга страна. България остава с най-нисък доход на глава от населението в ЕС и разликата в стандарта на живот още не е преодоляна. Но това не е причина за песимизъм. Точно обратното: тя показва колко голямо е пространството за растеж. Нека видим къде е то най-вероятно.

Първо: изкуственият интелект като български шанс.

Най-неочакваната добра новина идва от високите технологии. България е една от шестте държави в Европа, избрани да приютят нова европейска фабрика за изкуствен интелект. Стратегически проект, наречен BRAIN++ и се реализира от „София Тех Парк“ и института INSAIT. Той включва модерен център за данни с графични процесори в София и суперкомпютър от ново поколение.
Зад него стоят хора, които работят по големи езикови модели, включително на български, по роботика и по изкуствен интелект за наблюдение на Земята. Това не е „наваксване“ на чужди технологии. Това е участие в същото състезание, в което са най-големите университети и компании.

Защо е важно за обикновения човек? Защото изкуственият интелект създава високоплатени работни места, нови фирми и нужда от квалифицирани кадри. Ако българските млади таланти видят, че могат да изградят кариера тук, а не само в чужбина, ефектът върху заплатите, данъците и самочувствието на цялата икономика ще бъде огромен. Предизвикателството е да задържим хората, които работят тук. Но за първи път имаме инфраструктурата да го направим.

Второ: енергия, която ни прави център на Балканите.

Вторият шанс е в енергетиката и той вече се случва. България е световен лидер по дял на батериите за съхранение на електроенергия в енергийната система. Само за две години у нас са изградени мощности за близо 2 милиарда евро. Според експерти това променя не само българския енергиен пазар, но и ролята на страната в целия регион. Българските батерии за съхранение на ток растат с бързи темпове. Работещите батерии в България вече са с инсталирана мощност 6226 MW и могат да съхраняват над 19 000 MWh електроенергия. Те събират евтиния слънчев ток през деня и го връщат в мрежата, когато е най-необходим. Така страната става не просто производител, а стабилизатор на цялата мрежа в региона. Навлизат мащабни проекти с модерни решения, като например съоръжения с батерии Tesla Megapack 2XL в района на Твърдица.
Дългосрочният залог са новите блокове на АЕЦ „Козлодуй“. Подписан е договор с консорциум на Westinghouse и Hyundai за първата фаза на инженеринга на блокове 7 и 8, а американската компания е сключила меморандуми с около 30 български доставчика. Това означава работа за български инженери, строители и производители.

Тук честният анализ е важен. Проектът е мащабен, скъп и дългосрочен, а критиците, включително екологични организации, настояват за пълен икономически анализ и ясен план за отработеното гориво. Лятото на 2026 г. напомни още нещо: ниското ниво на Дунав принуди централата за първи път да намали мощност на реактор. Урокът не е да се плашим, а да не залагаме на един източник. Комбинацията от ядрена енергия, слънце, вятър и батерии е точно това, което прави една енергийна система устойчива.

Трето: Черно море и най-ценното богатство на България: да създадеш емоция и преживяване.

Третият шанс е най-човешкият и според мен най-голям. Той е свързан с нещо, което никоя технология не може да копира.
Черно море е специално. На дълбочина в него почти няма кислород, затова дървото и целите кораби се запазват хилядолетия. В българските води са открити едни от най-старите добре запазени корабокрушения в света. Към това добавете Археологически резерват Дуранкулак и Варненския некропол, където са намерени най-старите обработени златни украшения познати на човечеството, и един красив, все още недоосвоен бряг от Балчик до Дуранкулак. Така се създава туристически продукт, който няма как да се повтори другаде: история, природа, археология и приключение на едно място.

Но истинската сила не е само в забележителностите. Тя е в начина, по който ги преживяваме.

Ключът.

Семейният туризъм: как се печели доверие за три поколения.

Когато един турист пристигне за три дни, той е клиент за три дни. Когато едно семейство преживее незабравима седмица, нещата са съвсем различни.
Дете, което се забавлява с мама и татко, рисуват заедно, пеят заедно, участват в семейни игри, кулинарни състезания и приключения, наблюдава делфини или гмурка се за първи път с инструктор, участва във фотосафари и лятна изложба, управлява ветроходна лодка, не забравя това цял живот. Родителите му виждат как то се смее. Баба и дядо помнят как цялото семейство е заедно, а не всеки в своя телефон. Тези емоции не са просто спомен. Те са причина да се върнат.
Това е най-ценният актив в туризма. Детето, което е прекарало щастливо лято на нашето Черноморие, след двадесет години идва със своите деца. Те идват със своите. Така един доволен клиент се превръща във верига от клиенти, която се простира през десетилетия, а не през един сезон. Доверието, което се изгражда в семейството, се предава от поколение на поколение и струва повече от всяка реклама.
Икономическият ефект от това е огромен. Семействата остават по-дълго, пътуват през цялата година, когато предложението е разнообразно (с археология, природа, изкуства, спорт, кулинария и учене), харчат повече на място и пътуват заедно с други семейства. Те купуват местни продукти, използват местни водачи и настаняват се при местни стопани. Когато такъв модел се изгради последователно по цялото крайбрежие, говорим не за стотици хиляди, а за милиарди евро приходи, които остават в България и достигат до малките градове, фермите и занаятчиите.
Успехът обаче няма да дойде сам. Нужни са качество, обучени хора, грижа за природата и желание да посрещаме гостите така, че да искат да се върнат. Това е може би най-доброто, на което сме способни: гостоприемството е нещо, което българите носим в себе си.

Надеждата не е наивност.

Изкуственият интелект, енергията и семейният туризъм изглеждат като три различни свята. Но те имат нещо общо: във всеки от тях България не започва от нулата, а има реална позиция, реални проекти и реални хора, които вече работят.
Надеждата не означава да си затваряме очите за проблемите. Тя означава да видим силата си и да решим да я използваме. България има нисък дълг, стабилна валута, учени, които изграждат модели на световно ниво, енергия, която расте, и топло и красиво море с бряг, който пази тайни от хиляди години.
Не всичко е толкова лошо. А най-доброто може да е пред нас, ако решим да го създадем заедно.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 4

АНАЛИЗИ

България загива… А най-страшното е, че сами си го причиняваме.

Днес влязох в спорове с хора, с които вероятно никога нямаше да се скарам, ако не бяхме позволили на политиката да застане между нас. Ядосана съм. Разочарована съм. Тъжна съм. И най-вече съм уплашена от посоката, в която върви държавата ни.

Днес имам сериозни съмнения относно изборите. Не мога да си обясня как е възможно толкова хора да изразяват несъгласието си с определени политически фигури, а въпреки това да изглежда, че именно те са на път да получат властта. Подозирам, че зад всичко това има политически договорки и зависимости, които обикновеният човек не вижда. Иска ми се да греша. Наистина ми се иска.

Според мен двамата кандидати, около които се съсредоточават най-големите ми опасения, са Илияна Йотова и Андрей Гюров.

Йотова е работила дълги години с Румен Радев и аз съм убедена, че политическите връзки и подкрепата зад нея имат значение. Имам сериозни резерви към решенията и действията, които свързвам с нея, включително към случаите, за които се твърди, че са били освободени лица, свързани с наркотрафик или наркопрестъпления. Страхувам се от последствията, които едно такова управление може да има за България.

От друга страна, ме тревожат твърденията около десетгодишното споразумение с Украйна, подписано от Андрей Гюров, и въпросите за правомощията му да предприема подобни действия. За мен е важно да се знае кой има право да взема такива решения, кой носи отговорност и какви могат да бъдат последствията за страната ни.

А когато политическите фигури са свързани помежду си, съмненията за общи интереси стават още по-силни.

Не твърдя, че всяко мое подозрение е доказан факт. Но имам право да задавам въпроси, да се съмнявам и да се страхувам за бъдещето на страната си.

Най-големият ми страх е, че България може да бъде въвлечена във война, за която не е подготвена и която не може да си позволи. Не искам български войници да умират. Не искам майки да погребват децата си. Не искам деца да растат без родители. Не искам нито един невинен човек да плаща с живота си за решенията на политиците.

Искам мир. Искам сигурност. Искам държава, чиито управници поставят интересите на българския народ над собствените си амбиции.

Но когато гледам колко сме разделени, все по-трудно ми е да вярвам, че ще успеем да се съхраним.

Какво загубихме по пътя?

Често се връщам към времето на социализма. Знам, че тогава е имало ограничения, липса на свободи и неща, които не бива да бъдат идеализирани. Не отричам това. Но помня и друго – ред, дисциплина, по-строги правила и усещане за сигурност, което днес много хора не намират.

Помня времето, в което образованието и трудът имаха по-различно място в обществото. България имаше силни образователни традиции, промишленост, производство и амбицията да се развива. Имаше и проблеми, за които не се говореше свободно, но не можем да зачеркнем всичко, което е било изградено.

Не приемам твърдението, че всичко преди 1989 г. е било лошо, а всичко след това е непременно добро.

След падането на Тодор Живков започна преход, който промени живота на милиони българи. Хората гласуваха с надеждата за по-добро бъдеще. Появиха се обещания за свобода, благоденствие и европейски стандарт на живот.

Но какво получихме в замяна на тези надежди?

Много хора загубиха работата си. Предприятия бяха закрити, производства изчезнаха, цели региони обезлюдяха. Хиляди семейства бяха принудени да търсят препитание в чужбина. Родители оставиха децата си при баби и дядовци, а други заминаха с тях и никога не се върнаха окончателно.

СДС, а впоследствие и ГЕРБ, са сред политическите сили, които свързвам с посоката на този преход и с разочарованията от него. Не твърдя, че една партия е отговорна за всичко, което ни се е случило. Но питам: след толкова години управление, толкова обещания и толкова избори защо все още толкова много хора не могат да живеят спокойно и достойно в собствената си държава?

Влязохме в НАТО. Обвързахме бъдещето си с европейските и западните съюзи. Променихме икономиката си, политиката си и начина си на живот.

Не отричам, че членството в тези съюзи има и своите ползи. Но не приемам сляпото подчинение на която и да било външна сила. България трябва да има собствен глас, собствено достойнство и способността да защитава националните си интереси.

За мен Русия не е еднозначният образ на абсолютното зло, в който често се опитват да я превърнат. Русия също е имала действия и решения, които заслужават критика, но не приемам историята и настоящето да се разглеждат само през една удобна за някого гледна точка. Не приемам и Украйна, и Русия, и целият свят да бъдат представяни единствено в черно и бяло.

Войната е трагедия. Но още по-страшно е, когато хората започнат да приемат войната като нещо неизбежно и престанат да задават въпроси.

Променихме ли се като народ?

Понякога се питам кога започнахме толкова да се мразим.

Кога забравихме да разговаряме, без да се обиждаме? Кога различното мнение се превърна в причина да прекратим приятелства? Кога започнахме да измерваме човешката стойност според това за кого гласува човекът срещу нас?

Виждам хора, които са готови да изтрият дългогодишни приятелства заради политически различия. Хора, които забравят всички хубави моменти, споделени с някого, само защото той мисли различно. Виждам обиди, презрение, злорадство и желание другият да бъде унизен.

И това ме натъжава повече, отколкото мога да опиша.

Политиците не са ни отнели само доверието в институциите. Страхувам се, че постепенно ни отнеха и доверието един в друг.

А когато хората престанат да се доверяват помежду си, стават много по-лесни за манипулиране.

Образованието е един от най-големите ми страхове. Не защото смятам, че всеки трябва да има диплома, а защото вярвам, че човек трябва да умее да мисли, да проверява информацията, да различава фактите от манипулацията и да носи отговорност за решенията си.

Неграмотността не е само неспособност да пишеш правилно. Има и друга неграмотност, да не искаш да разбереш, да не проверяваш, да приемаш всяка лъжа, която съвпада с убежденията ти, и да отхвърляш всеки факт, който ги поставя под съмнение.

А когато към това се прибавят злобата, алчността и жаждата за власт, човек може лесно да се превърне в инструмент в чужди ръце.

Не мисля, че българинът се е родил лош. Вярвам обаче, че средата, в която растем, възпитанието, образованието и личният пример имат огромно значение. Ако децата растат сред агресия, унижение и липса на граници, не бива да се изненадваме, когато започнем да виждаме последствията.

Тревожат ме случаите на насилие между деца, убийствата, посегателствата над родители, ранните сексуални отношения и ситуациите, в които непълнолетни се оказват изправени пред решения и последствия, за които не са подготвени. Не казвам, че подобни неща не са съществували и преди. Казвам, че не искам да ги приемаме за нормални и неизбежни.

Тревожи ме и отношението към българската история и култура. Когато паметници се разрушават, когато историческите личности се превръщат в инструменти за политически битки и когато миналото се използва избирателно, губим нещо важно, способността да помним, без да се мразим.

Не е нужно да обичаме всяка страница от историята си. Но сме длъжни да я познаваме.

Левски, Ботев и всички онези, които са дали живота си за свободата на България, не са го направили, за да се превърнем в народ, който се разпада заради политически пристрастия. Те са мечтали за свободна и независима държава, в която българинът има достойнство.

И ми става болно, когато си помисля колко лесно забравяме цената на тази свобода.

А какво ни очаква?

Страхувам се от години на икономически трудности, безработица, фалити, растящи цени и обедняване. Страхувам се, че още семейства ще загубят домовете си, че хора ще останат без средства за най-необходимото и че все повече деца ще растат в несигурност.

Не твърдя, че всички тези неща непременно ще се случат. Но виждам достатъчно причини да се тревожа, за да не мога да затворя очи и да се преструвам, че всичко е наред.

Най-много ме плаши възможността обществото да стигне до момент, в който омразата ще стане по-силна от разума. Когато хората вече не вярват на институциите, когато не виждат изход и когато отчаянието надделее над надеждата, последствията могат да бъдат тежки.

Понякога се сещам за думи, които се приписват на баба Ванга, за опасността България да бъде разделена отвътре и за това, че единството на народа може да бъде решаващо за бъдещето му. Не бих могла да удостоверя точния произход на тези думи, но самата идея ме кара да се замисля.

Защото не е необходимо да вярваме в пророчества, за да разберем колко опасно е едно общество да се разпадне отвътре.

Не ни е необходима гражданска война, за да загубим България. Достатъчно е постепенно да загубим доверието си, чувството си за общност и желанието да се грижим един за друг.

Ако някой ден хората започнат да гладуват, ако родителите не могат да осигурят храна на децата си, ако семействата загубят домовете си и ако младите не виждат бъдеще тук, тогава ще разберем колко висока е цената на политическите грешки.

Но не искам да чакаме този момент, за да се събудим.

Можем ли поне да запазим себе си?

Можем да изтрием социалните си мрежи. Можем да спрем да гледаме телевизия. Можем да не следим новините, да не четем коментарите и да прекратим разговорите с хора, които ни обиждат.

Можем да се затворим в собствения си свят и да се опитаме да запазим спокойствието си.

Но не можем да избягаме напълно от реалността.

Не можем да спрем да ходим до магазина и да виждаме цените. Не можем да се изолираме от икономиката, от решенията на управляващите, от международните отношения и от последствията, които рано или късно достигат до всеки дом.

Не можем да живеем така, сякаш България не ни засяга.

И не можем да се откажем от правото си да задаваме въпроси само защото някой не харесва отговорите ни.

Но можем да избираме как да се държим един с друг.

Можем да не превръщаме приятелите си във врагове. Можем да не пожелаваме война на хората, които мислят различно. Можем да не забравяме, че зад всеки глас стои човек, с неговите страхове, надежди, заблуди и убеждения.

Можем да спорим. Можем да се противопоставяме. Можем да изискваме отговорност от политиците и да настояваме за доказателства, прозрачност и справедливост.

Но не бива да позволяваме омразата да ни превърне в онова, срещу което самите ние се борим.

Днес съм толкова гневна, че ми е трудно да намеря спокойствие. Ядосвам се на решенията на хората, на политиците, на разделението, на чувството за безсилие. И понякога се питам дали изобщо има смисъл да говоря, когато толкова много хора сякаш вече са решили, че няма да чуят никого, който мисли различно.

Но може би точно сега трябва да говорим. Не за да се надвикаме, а за да не забравим, че сме част от едно общество и споделяме една земя.

България не е просто територия. България са хората, езикът, паметта, домът, децата ни и бъдещето, което ще им оставим.

Не искам да мразя сънародниците си. Не искам да се страхувам от утрешния ден. Не искам да живея с мисълта, че войната, бедността и разрухата са неизбежни.

И не искам да се окаже, че сме били толкова заети да доказваме кой е прав, че сме забравили какво всъщност е важно да спасим.

Не знам дали България ще поеме по пътя, от който се страхувам. Не знам дали съм права във всичките си подозрения. Знам само, че не искам да мълча, когато нещо ме тревожи, и не искам да се преструвам на спокойна, когато сърцето ми е свито за бъдещето на децата ми.

Може би все още има надежда. Но тя няма да дойде от това да се мразим повече, да се обиждаме по-силно или да пожелаваме зло на онези, които гласуват различно.

Тя ще дойде, когато отново започнем да мислим, да проверяваме, да помним, да носим отговорност и да се отнасяме един към друг като към хора.

Защото най-страшното не е, че България може да загуби поредната политическа битка. Най-страшното е да загубим човечността си, докато спорим кой обича България повече.

И ако някога наистина сме били народ, способен да се обединява в трудни времена, може би точно сега е моментът да си го припомним.

Не защото сме еднакви.

А защото, независимо от различията ни, утрешният ден ще бъде общ за всички ни.

А вие вярвате ли, че България все още може да намери път към единството, или сме стигнали твърде далеч в разделението си?

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 4