Латинска Америка арена за сблъсък на САЩ с Китай и Русия

Превръща ли се регионът в нова арена за сблъсък на САЩ с Китай и Русия?

„Латинска Америка няма нужда от нови имперски сили, които търсят само своето обогатяване. Китайският държавен модел е остатък от миналото и не трябва да бъде част от бъдещето на това полукълбо”, заяви преди началото на обиколката си в региона американският държавен секретар Рекс Тилърсън. В речта му особено място бе отделено и на Русия, като той я свърза с продажби на оръжие за „режими, които не уважават демократичните ценности”. Това изказване е пряко изражение на политиката на Доналд Тръмп, който в речта „За състоянието на Съюза” определи точно Русия и Китай като стратегически противници на САЩ. Въпросът е защо този сблъсък се пренася на територията на Латинска Америка. Какво толкова притеснява политиците от Вашингтон, че да заговорят за колониализъм? Още повече, че не друг, а тъкмо САЩ в продължение на столетия източват икономически континента и мачкат демокрацията там. Заявленията на Вашингтон за друг империализъм в Латинска Америка са, меко казано, нелепи.

До момента основните пресечни точки в интересите на Русия, Китай и САЩ изглеждаха съвсем други. Москва постепенно успяваше да наложи своите виждания за развитието на конфликта в Близкия изток. Споровете на съюзниците на Съединените щати с Китай, относно териториите в Южнокитайско море, също се очертаваха като ясен ареал на противопоставяне. На пръв поглед неочаквано, сега се появи и темата за Латинска Америка.

В интерес на истината политиката на администрацията на Доналд Тръмп е доста тясно свързана с начина на действие в региона от страна на Хилъри Клинтън. Единствената сериозна промяна дойде по отношение на подобряването на връзките с Куба, a причините за нея са силният натиск върху президента от страна на сенаторите републиканци с кубински корени като Марко Рубио и Тед Круз. Във всяко друго отношение заявката на САЩ за връщане на позициите в Латинска Америка започна още по времето на управлението на Барак Обама.

Проблемите пред американската политика в момента са няколко. На първо място е икономическото навлизане на Китай. Процесът започна незабележимо преди около 20 години. В началото се търсеха традиционни партньори като Куба. Днес картината е различна. Както самият Рекс Тилърсън заяви в Тексас, азиатската държава е основен търговски партньор на Аржентина, Бразилия, Перу, Чили, Венецуела и Куба. Още много от латиноамериканските държави предпочитат Пекин като инвеститор. Причината е в различния начин на функциониране на капиталовложенията. Докато американските компании, с които в Латинска Америка имат почти стогодишен опит, се опитват да извлекат максимални печалби и да ги изнесат към САЩ, китайците в много случаи развиват социална политика и вложения там, където работят. Другата основна причина са по-добрите икономически условия, които предлага азиатският бизнес, за да може да измести традиционните партньори на латиноамериканските страни. Профилите на икономиките им също се допълват. Енергийните ресурси, които се добиват в Бразилия, Боливия и Венецуела са нужни на Китай, оттам пък доставят евтини индустриални и потребителски стоки. В момента са налице три големи проекта, към които се стремят китайците. Първите два са свързани с енергийния сектор. Във Венецуела в областта около река Ориноко се развива т.нар. минен пояс, който се свързва и с нужната транспортна инфраструктура по реката. Още от 2012 г. в шелфа около Куба китайски компании провеждат проучвания за добив на нефт, а първоначалните оценки са за изключително богати находища. Третият проект е свързан с транспорта. През 2013 г. в Никарагуа беше отдадена концесия за строеж на канал между Карибско море и Тихия океан на една от големите китайски фирми. За момента строежът още не е започнал, но страните не са се отказали.

Контактите на Русия в Латинска Америка са доста по-ограничени. Те се придържат към традиционния си партньор – Куба, който не носи сериозни политически или икономически дивиденти. Близките доскоро отношения с правителствата на Аржентина и Бразилия днес вече не съществуват. През 2015 г. под американски натиск левицата загуби властта в Буенос Айрес, а през април 2016 г., след спорен процес по импийчмънт, беше отстранена и Дилма Русеф в Бразилия. Днес другият важен контрагент на Москва е Венецуела. Правителството на Николас Мадуро купува преди всичко руско оръжие след отказ от предишния традиционен доставчик – САЩ. Военното министерство на Русия предложи още и обучение на армията на страната. Освен това Кремъл е инвеститор и в проекта за добив в басейна на река Ориноко, също както Пекин.

Доскоро основната структура, която даваше възможност за политическо и икономическо влияние в региона от страна на Русия и Китай, беше организацията БРИКС. След промените в Бразилия, латиноамериканската страна практически спря участието си в общите инициативи и стои по-скоро като наблюдател. Освен това Пекин пренасочи средствата, които бяха отделени за обща банка на общността към проекта „Един пояс, един път”, който трябва да му даде връзка с Европа. По този начин БРИКС престана да е привлекателен за латиноамериканските страни, въпреки че през 2014 г. и Аржентина изявяваше желание да се включи.

Латинска Америка остава проблемен регион за външната политика на Съединените щати. Ако до 1989 г. страните там бяха смятани за „задния двор на Америка”, днес те все по-често търсят самостоятелност. Не е случаен и подборът на държавите, които посети Рекс Тилърсън – Мексико, Аржентина, Перу, Колумбия и Ямайка. Там са правителствата, които могат да бъдат разглеждани като категорично приятелски настроени към Вашингтон. Демонстрираната подкрепа от САЩ може да ги задържи в тяхната орбита. Всъщност Русия и Китай се оказват привлекателни с възможността за диверсификация както в икономическо, така и в политическо отношение. Целият ХХ в. на южния континент и Карибите е белязан от намесата на американските интереси. Дори когато те не са подкрепяни официално от Белия дом, икономическото или разузнавателното присъствие винаги прозират. Латинска Америка е големия донор на САЩ, както с природни ресурси, така и с работна ръка и пазари за евтините стоки, които произвежда американската икономика. Неслучайно те винаги са разглеждали целия регион като своя колония. През 1823 г. президентът Джеймс Монро обявява доктрина, с която страната му се противопоставя на европейския колониализъм в западното полукълбо. Тази визия обаче носи и началото на американския колониализъм, който в началото на ХХ в. се налага от Теодор Рузвелт с „моркова и тоягата”. Заради това днес латиноамериканците не харесват САЩ, обществата там са силно разделени. За съжаление, след падането на диктатурите и демократичните промени, които бавно навлязоха в Латинска Америка през 80-те и 90-те години, Вашингтон не промени отношението си към държавите от региона. Дори напротив днес виждаме стремеж към пряка намеса във вътрешните им работи.

„Ще накараме режима на Мадуро да се върне към свободните и открити избори”, заяви Рекс Тилърсън от Мексико. Подобно отношение звучи странно след като вотът в тази държава от двадесет години е наблюдаван от специалисти от Организацията на американските държави, базирана във Вашингтон, както и от бившия американски президент Джими Картър. За момента няма данни за нарушения или за потискане на опозицията. В случая дипломацията на Белия дом, за първи път от много време, открито призовава за свалянето на едно демократично избрано правителство в региона. Доскоро тази политика се провеждаше по-рафинирано. През 2015 г. и 2016 г. американските медии и дипломати се намесиха активно и при прокарването на импийчмънта в Бразилия. Днес е забравен и скандалът със следенето на електронната поща и подслушването на телефона на Дилма Русеф от ЦРУ. Първата стъпка на новия президент Мишел Темер беше да промени нивото на контактите с Вашингтон и да оттегли страната от инициативите на БРИКС. Сценарият в Аржентина през 2015 г. беше малко по-различен. Тогава правителството на Кристина Киршнер беше принудено да обяви дефолт под натиск от финансови фондове „лешояди”, базирани в САЩ. Икономическата несигурност донесе победата на сегашния държавен глава Маурисио Макри, който веднага проведе чистка в дипломатическия апарат и смени курса на страната към подобряване на връзките с Вашингтон.

Така, за съжаление, Латинска Америка се оказва не толкова колония, колкото бойно поле на развиващия се глобален конфликт. От една страна, Белият дом използва съюзниците си в Европа и Близкия изток, за да оказва натиск върху Русия в нейните области на интереси, а Москва се опитва да намери пролуките в близките до САЩ страни. От своя страна, Китай гради своята икономическа и политическа хегемония като лавира между другите играчи.