ИСТОРИЯ
Живите български корени
“Увиха трупа на Кольо в платнище. Вързаха го на самара на муле, а от другата страна вързаха боров труп. В раницата на Кольо намериха само три печени картофа. И го подкараха към Славейно. Беше 5 часа следобед на 27 май 1904 година. Прострелян на няколко места и посинял от отровата, той беше неузнаваем. Но от раните му още се стичаше кръв… Кръвта се процеждаше в улей и капеше от платнището с всяка стъпка на мулето.
Детето-очевидец, вече старец – Костадин Шишманов – продължи прекъснатия си разказ:
– Когато избягахме от гората, ние разказахме всичко в къщи. Баща ни веднага напусна къщата. Мама ни помоли да й помагаме – извадихме от избата четири скрити пушки и торба с патрони. Закопахме ги в градината, мушнати в един чувал.
Ние вече знаехме всичко. Сега ще дойдат – ще запалят Славейно. Защото сме комитско село и убитият Знаменосец е от него. Не след дълго чухме тропот и глъчка. Идваше главното ядро аскери. Водеше ги юзбашията, който яздеше кон. На главата си бе сложил бяла кърпа. Аскерите го следваха пеша – викаха и псуваха. Бяха с кървясали очи.
Готови бяха да убиват и палят.
Хората се скриха по къщите. Някои скришно надничаха от прозорците. Юзбашията разпореди:
– Викни кмета. Ако е тукашен тоя харамия (убитият), все ще изплаче нечие майчино гърло. И изсъхнало да е гърлото, пак ще изплаче. Да се следят всички къщи, за да разберем къде се носи плач. И тогава ще изравним цялото село, барабар със земята.
Караули започнаха да сноват из селските улици и да следят къщите.
Юзбашията навлезе с коня си на мегдана. След него вървеше барабанчик – биеше барабан. Той водеше колона с муле. Мулето вървеше тежко – от едната страна носеше убития, увит в платнище, а от другата страна имаше боров труп. Тръпка обзе всинца ни. Процесията изпълни мегдана. Разтовариха мулето до училищния двор, накрая на селския площад, близо до големия орех и църквата.
Картината беше страшна. Разгънаха платнището – цялото кърваво. Младежът лежеше безмълвен. Кестенявата му възчерна коса се спускаше на кървави кичури, като че запалена с огън. Някой му бе затворил очите, но лицето му бе напръскано с кръв. Устата беше полуотворена, сякаш при изстрела на самоубийството нещо беше извикал.
Юзбашията слезе от коня и наближи до трупа. С камшика си за коня взе да удря трупа на Кольо – плющеше с такава ярост по главата, тялото и краката му, че камшикът поаленя от кръвта и пръски се посипаха наоколо. Юзбашията сам се напръска с комитска кръв. Спря да го бие. Хората се събираха по заповед на кмета.
Юзбашията извика на първия славейновец:
– Познаваш ли този гяурин? Тоя размирник? – очите му се плъзнаха по селяните. – Бързо казвайте, познавате ли този комита? От вашето село ли е? Кой е той?
Приближи до две уплашени жени и им кресна:
– Селото ви ще изгорим. Цялото село ще изгорим, ако не кажете кой е този бунтовник!
Двете жени се смушиха зад мъжете. И един от тях се обади:
– Не го познаваме, ефенди юзбаши! Той не е от Славейно.
– Така ли? – кресна турчинът. – Я извикайте папаза (попа).
Поповете се кълнат в Евангелието и не лъжат.
Затърси с очи свещеника, откри го и извика:
– Папаз ефенди, приближи!
Свещеникът Емануил Беев мина през навалицата и каза бързо:
– Не го познавам. Не е от нашето село.
Юзбашията се обърка. Защо на попа гласът е така отънял. Лъже ли тоя поп?
Тогава той разпореди:
– Един по един, всеки от вас да мине покрай трупа и да каже ясно – познава ли тоя комита, или не!
А патрули ходеха из селото, влизаха в къщите и следяха къде ще се понесе майчин плач. Кметът Стойчо Струнчевски също познаваше Кольо Шишманов, но не го издаде. Тоя младеж, проснат в кървищата на мегдана, харесваше една мома от Струнчевите и можеше да им стане зет. Свещеникът излъга, после кметът излъга.
Спасяваха селото и поемаха своя грях.
Едно дете отзад, провирайки главицата си в навалицата, тихо извика:
– Вай, това е Кольо чичин Пейвичин! – но голяма мъжка длан мигом запуши детската устица, околните взеха да викат нещо, а мъжът измъкна детето назад и го скри. Да не е посмяло да гъкне. Един по един започнаха да преминават селяните покрай трупа. Всеки го гледаше и с пресъхнали устни казваше:
– Не го познавам!
И така дойде ред на Майката. Родната майчица на Кольо Шишманов. И на още шест сина и една дъщеря.
Мили Боже, дай й сили да издържи! Пожали това сърце. Подкрепи я да не изплаче, да не се строполи върху сина си, да не изпищи, да не завие от мъка…
Тя се зададе откъм къщите към мегдана.
Всяка друга жена беше вече минала.
Яна вървеше смъртно бледа. Стъпваше бавно, като да не се препъне.
Идеше с родопските си дрехи. Втъкнала бе ръцете си в пояса и миндила, за да не се види как треперят. Някои жени вече бяха готови да проплачат, та да поемат вината върху себе си. Но Яна вървеше изправена и снагата й не излъчваше жалост, а някаква потаена гордост. Нарочно бе дръпнала кърпата над главата си, та да не се видят много очите.
И като съзря сина си отдалеч, се спря и чу от кървавите му устни ония думи: „Мале, ти не знаеш, но аз съм се посветил на свободата. С мене може да се случи нещо неочаквано, намери сили да понесеш всичко”!
Видя кървавите кичури и едва не припадна. Леко се олюля. С дървени нозе доближи до платнището. Всичко се беше смълчало. Почернената жена застана права до трупа на сина си, сякаш тя беше умряла. Но видя людете и си помисли, че сега не е майка на Кольо, а е майка на цялото село и трябва да го спаси.
Прималя й, причерня й, пребледня, но видя Славейно в пламъци и с напукани устни прошепна:
– Не го… Не го познавам.
Устните й плачеха. Едва сдържаше сълзите си. Юзбашията усети особения глас и я спря до трупа. Тогава лицето й се вкамени – сълзите се дръпнаха назад. Миндилът леко потреперваше. Тя изпревари питането и каза по-ясно:
– Не го познавам!
Черната й забрадка малко се свлече. Но не смееше да си извади ръцете и да я оправи. Лицето й потъмня. Някой в навалицата изхлипа и юзбашията се обърна. Това бе секунда отдих. И пак настъпи мълчание. През това време Яна се поклони на сина си с дълбок поклон.
– Защо се покланяш на този хаирсъзин? – попита я турчинът.
– От почит към умрелия.
– Да не ти е роднина! Да не е твой син? – пристъпи към Яна юзбашията и се взря в
очите й.
– Не – твърдо отвърна тя, като отново повтори: – Не го познавам!
И отмина. Сякаш не ходеше по земята. А по облаците.
След няколко метра взе да й става лошо и добри женски ръце я поеха. Бързо я заведоха в къщата й. Залостиха всички врати и прозорци. Ей сега ще завие и ще се издаде. Но тя приближи пещта, където се пекат хлябове. И както си беше облечена – с черната кърпа и миндила – се въвря в нея и започна да вие вътре. Виеше от самота като ранена вълчица. Виеше от болка. Виеше като при неизмерим комос – неописуем плач и мъка. Тя плачеше, кордеше и редеше: „Кольо, Кольо, мамин Кольо, няма кой да те омие, няма кой да те облече, няма кой да те оплаче, няма кой да те опее, няма кой да ти запали свещица, няма кой да ти положи цвете”!
Другите жени също се разплакаха. Една от тях се усети, че ще се издадат и отиде до бурилката за мляко, та я заблъска и заудря колкото може по-силно, та да заглуши с този шум виенето на майката. А сълзите й капеха в млякото…
Яна припадна в пещта. Обичливи ръце измъкнаха великата българка и взеха да я милват и утешават.
Славейно бе спасено.”
Автор: Никола Гигов
Никола Шишманов е представител на големия бунтовен род Шишманови, които по произход са от смолянското село Славейно. Той е знаменосецът на местната чета на ВМОРО преди и по време на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Племенник е на войводата Пейо Шишманов. Загива в сражение с турска потеря през 1904 г. Той е и първата жертва, която Шишманови дават в борбата за свободата на Родопа планина.


ИСТОРИЯ
149 ГОДИНИ ОТ КЛАНЕТО В СТАРА ЗАГОРА
НЯМА ДА ЧУЕТЕ И ДУМА ПО ТЕЛЕВИЗОРА ЗА ТОВА
149 ГОДИНИ ОТ КЛАНЕТО В СТАРА ЗАГОРА
НА ДНЕШНИЯ ДЕН ПРЕДИ 149 ГОДИНИ НАСЕЛЕНИЕТО В ГРАДА Е НАД 25500.
САМО СЛЕД ПЕТ ДНИ ЩЕ ОСТАНАТ ПО-МАЛКО ОТ 1000 ЖИВИ БЪЛГАРИ.
ТОВА НЕ Е АНТИ-ТУРСКА ПРОПАГАНДА. ДНЕШНИТЕ ТУРЦИ НЯМАТ ВИНА ЗА ЗВЕРСТВАТА НА ТЕХНИТЕ ДЕДИ!
ТОВА Е САМО ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТ.
Турската армия и башибозука на Сюлейман паша (евреинът Соломон Леви) избиват 14 500 българи от града и селата, а други 10 000, млади момчета, девойки и жени са отвлечени живи в Турция (не се чудете от къде са русите и бели актьори из турските сериали). Значителен брой българи са избити и в селата по пътя към Стара Загора. Напълно е избито населението на Раднево (4000 души) и с. Любенова махала (1000 души). Подобна е съдбата на Нова Загора и други селища в района.
Според свидетелствата на професор Любомир Костов, записани от неговия баща Димитър, наред с турците участвали и кърджалии, които били подпомагани от евреите в града. Според записки на очевидци, хора са одирани живи, печени на кол, приковавани и разпъвани на кръст. На бременни са разпаряни коремите и са вадени неродените деца.
По заповед на Сюлейман паша бил образуван специален лагер на мястото на днешния паметник на Свети Георги, където войниците дни наред изнасилвали заловените жени, млади момичета и деца и измъчвали по най-дивашки начин. Карали ги да им играят голи хоро и садистично се гаврели и забавлявали с нещастните жени, загубили семействата си. След издевателствата тези жени и момичета били откарани като роби в Цариград и Одрин.
(Документите и разказите на очевидци са събрани в сборника „Пъкленият ритуал. 125 години от Старозагорското клане“, Донка Йотова.)
В църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души. Изколват и събралите се в „Св. Богородица“ и „Св. Николай“. Храмовете са обстрелвани с артилерия и изгорени. Това е най-голямото документирано клане в българската история и един от най-трагичните моменти за Третата българска държава.
Градът е изгорен до основи и обезлюден. Малкото останали живи се спасяват с бягство в Северна България, където престояват до пролетта на 1878 г. Много от тях не се завръщат повече в Стара Загора. Тогавашните съвременници смятат, че повече на това място няма да съществува град.
ПОКЛОН ПРЕД ПАМЕТТА НА ЗАГИНАЛИТЕ!
ПРОСТЕНИ ДА СА УБИЙЦИТЕ!
СИЛНИЯТ НАРОД ПОМНИ И ПРОЩАВА!
Има и едно положително следствие от клането в Стара Загора.
Известно е, че Сюлейман паша имал за задача да прехвърли Балкана и да отиде на помощ на Осман паша, обкръжен от руската армия в Плевен. Това, ако е било осъществено, войната би свършила с тотално поражение за Русия, а Плевен и повечето български градове, щяха да последват съдбата на Стара Загора. Милиони българи щяха да бъдат изклани както бяха изклани арменците през 1915 г. и гърците в Мала Азия през 1922 г.
Но Сюлейман разбира, че малкия отряд от български опълченци се укрепва на Шипка. Той е можел спокойно да избере да мине през други два неохранявани прохода, като дори този към Троян е по-бърз нисък и по-удобен за преминаване с оръдия.
Обаче, той се подвел по лесната победа и пировото клане в Стара Загора, и нарочно тръгва към Шипка, за да изколи останалите разбунтували се неверници. Смятал го е за толкова лесно, че дори пише писмо до султана, че вече е прехвърлил Балкана. Но в Шипка удря на камък.
Може да се каже, че жертвите в Стара Загора спасяват жителите на Плевен от клане и нещо повече – със спирането на Сюлейман при Шипка се дава време на русите да превземат Плевен, и така се обръща хода на войната изцяло в полза на руската армия.
Българи
ИСТОРИЯ
Разстреляха мафиоза пред очите на сина му
Синът на сочения за екзекутор на Георги Илиев видя с очите как убиха баща му с 3 куршума в главата, а днес…
А помните ли че го охраняваше в момента на събитието ,действащ служител на МВР. Така поне пишеше във вестниците.
С 3 куршума в главата маскирани килъри ликвидираха страховития пернишки наркобос Васил Арарски – Райко Кръвта преди 13 години пред очите на сина му Марио, пише “Телеграф”. 17-годишният тогава младеж изпада в шок, след като баща му се строполясва безжизнен до него. Днес вече 30-годишният Марио Василев се е покрил в чужбина и няма намерения да се завръща в България, твърдят хора от пернишкия ъндърграунд.

Убийството на Райко Кръвта през 2005 година буквално обезглави криминалните среди в Перник. Сред местната престъпност цари хаос, появяват се и т.нар. шанаджии, които пласират наркотици безконтролно и не се отчитат на никого.
Още тогава се заговори, че убийството на Рако Кръвта е вендета заради ликвидирането на Главния Георги Илиев два месеца по-рано в курорта Слънчев бряг.

Според перничани отговорни за убийството са хора от групата на Федята. Други обаче твърдят, че висаджиите са изпратили директно килъри от София. Райко Кръвта е убит точно в 21:20 ч. пред хотел “Струма” в центъра на Перник. Както всяка вечер, 35-годишният престъпен бос седи на маса пред ирландския път Есмералд” до хотела. След като изпил питието си, Кръвта тръгнал към паркинга пред “Струма”, където била паркирана колата му. По средата на улицата обаче мъжът се свлича на земята целият в кръв. Никой не чул изстрели, в това число и собственият му син Марио, който е само на няколко метра от него. Няколко очевидци обаче видели пернишко “Ауди Б4”, което изчезнало в тъмнината с мръсна газ. Ужасени от покушението перничани веднага повикали полиция и “Бърза помощ”. След минути лекарите качили тялото на Райко в линейка и тръгнали към близката болница “Рахила Ангелова”, а след това го закарали в “Пирогов”. Той обаче издъхнал още по път.
“Синът на Райко – Марио, замръзна на място. Не можеше да повярва на очите си”, разказаха очевидци на разстрела. По думите им младото момче било в шок от неочакваната атака. Оказва се, че в суматохата е ранен и катаджията от София Николай Цветков. Полицаят също е откаран с линейка в “Пирогов” в критично състояние. За минути мястото поченява от полиция. От София се изтрелват тогавашните шефове – главният секретар на МВР Илия Илиев и директорът на СДВР Румен Стоянов, с тях е и полицейският началник от Перник Тодор Илиев.

На улицата, където е убит Арарски полицаите намират 10 гилзи. Стреляно е с автомат. Говори се, че Кръвта развалил рязко отношенията си с Главния Илиев, след като отклонил за себе си пратка с лодки кокаин от Латинска Америка. Според разследващите в покушението на 25 август 2005 година пред комплекс “Мултиплейс” в Слънчев бряг са замесени хора от т.нар 12-членна банда за мокри поръчки, наречена медийно “Килърите 3”, с лидер бащата на Райко Васил Василев – Бай Весо.
Оперативната информация обаче не стига за обвинение. Версията за мотивите за ликвидирането на Главния е свързана с конфликт след отклоняването на 50 кг. кокаин за над 6 млн. лева. Белият прах бил нещо като хонорар за Илиев от по-голяма пратка, която достигнала до Европа с лодки през Атлантическия океан по т.нар. Път на кокаина от Латинска Америка. Посредникът при сделката обаче предал коката на Кръвта.

Босът на ВИС 2 обаче разбрал, че са го изиграли и потърсил сметка от някогашният си авер – Кръвта. Двамата влезли в тежък конфликт. След молби Главния фал отсрочка, а това време било достатъчно на Кръвта да организира покушение.
ИСТОРИЯ
Виждали ли сте стената на язовир „Въча“?
Това построиха бащите и дядовците ни
Виждали ли сте стената на язовир „Въча“? Преди години, пътувайки за Девин, имах тази възможност и бях зашеметен. 144,5-метрова бетонна грамада, инженерно чудо, издигнато в снагата на Родопите, с дължина по короната от 420 метра. Знаещ местен човек с явни технически познания ми обясни, че преливникът се състоял от четири полета по 8 метра и можел да „пусне“ 2060 кубични метра вода в секунда.
Всъщност винаги когато съм се изправял пред подобни градежи – или дори пред някой от старите и ръждясали, а доста от тях вече и нарязани индустриални гиганти – съм изпитвал известно страхопочитание. Може би защото като дете доста време живеех в един военен завод (майка ми, баба ми и дядо ми работеха там и живеехме на квартира в завода) и все пак съм видял какъв труд кипеше там. И може би защото се опитвам да си давам сметка с какъв зор и пот са построени тези „неща“. Кървава пот и много мазоли. Но тук думата ми е за язовирите, защото много от заводите заминаха за скрап, а някои явно бяха построени на грешни места и с грешна стратегия – или поне такъв е днешният разказ. А виж, язовирите си стоят. И си представям какво още по-голямо безводие щеше да има, ако ги нямаше тях и построеното от нашите бащи и дядовци.

Само за десетилетието между 1960 и 1970 г. в България са построени 95 големи язовира. Въпросният „Въча“ е издигнат от 1968 до 1975 г. Световната статистика на ICOLD (International Commission on Large Dams, или Международната комисия по големите язовири) – една сериозна организация – казва нещо интересно: по темп и интензивност на строителство на язовирни стени спрямо територия и население България тогава се нарежда на трето място в света. След индустриални и технологични гиганти като САЩ и Япония.

Защо ви разказвам това? Не за да тъгуваме по миналото. А защото е любопитно как в онези времена за 40 години са построени 200 големи язовира, от които 52 носят определението „стратегически“, а за последните 37 години сме довършили едва… 11. И докато днес спорим за всеки ремонт, тези 52 „ветерана“ продължават да ни държат над водата. Буквално. Всъщност сравнението е далеч по-стряскащо, защото 8 от тези 11 „нови“ язовира са просто довършени в началото на 90-те, а реално изцяло построените след 1989 г. са само два – „Пловдивци“ и „Цанков камък“.

Но нека слезем от високите стени и погледнем към нещо, за което се говори по-рядко – цената на този бетон в човешка пот. Защото тези стени не са се появили с магическа пръчка.
Само за изграждането на язовир „Искър“ са мобилизирани хиляди строители и трудоваци. Те не са имали модерните лазерни нивелири или компютърно управлявани багери. Имали са лопати, кирки и една безкрайна упоритост. Работило се е на три смени, 365 дни в годината, при зимни температури от -20°C в планината. Знаете ли колко бетон е излят само в стената на „Искър“? Над 180 000 кубически метра. А сега си представете, че всяка количка от този бетон е минала през човешка ръка. Това е бил „трудов ентусиазъм“, често недоплатен или „безплатен“, но подплатен със здрава, сурова дисциплина. Младежи на по 18–20 години, които са прекарвали младостта си в тунели, пълни с прах и подпочвени води. Само при изграждането на каскадата „Белмекен-Сестримо“ са прокопани над 100 километра деривационни тунели високо в планината. България е била сред лидерите по прокопаване на хидротехнически тунели в тежки скални условия.

И тук става още по-интересно, защото българи строят сложни хидротехнически съоръжения не само у нас, но и по света. Да вземем за пример Мароко. Там българите изграждат язовира „Мансур Еддаби“ – ключов обект, който преобразява земеделието в региона. Или Сирия, където нашите специалисти проектират и изграждат доста малки и големи язовири, включително огромния хидровъзел „Растан“. Такива ми ти работи.
И когато днес минавате покрай някой от тези язовири в страната ни, спомнете си не само за милионите кубици вода, а за онези момчета, които ги построиха. И ако случайно докоснете студения бетон, можете да усетите в него и малко топлина – дали защото е нагрят от топлото слънце, или защото в него е застинала горещата кръв на едно цяло поколение. Нека помним.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ







