Не са само Кирил и Методий: как българският език повлиява на руския през вековете

Руския език се е формирал през вековете не само вътре в себе си, но и като взаимодейства със съседите си и приема част от тяхната култура. България е може би най-явният пример за това. Според лингвистите има две основни вълни на влияние на българската писмена традиция върху руския език. Те ги наричат „първото и второто южнославянско влияние“.

Първото влияние е по-прочуто от второто: за него знае всеки горе-долу образован човек. След приемането на християнството (988 г.) в Русия се използват всъщност два езика – руски и старобългарски. Първият е необходим за всекидневието, вторият е език на Църквата, него не го използват при общуване. Точно този език с течение на времето става език на културата – активно се развива духовната литература, която предимно е вносна.

През X-XI век под влиянието на българската писменост се извършва значително разширяване на речника. Преди всичко това се отнася до социално-политически, икономически и етични концепции, както и до думи, свързани с религията и църковните обреди. Също така руският език се обогатява с нови думи, които по-късно стават синоними (като „чело-лоб“, „истина-правда“, „питать-кормить“ и др.). Чрез българското посредничество в руския език влизат и гръцки думи (като „ангел“, „философия“, „трагедия“). Руският език се сдобива с големи възможности за словообразуване, тъй като получава неизвестни преди това суфикси и префикси.

Второто южнославянско влияние датира от XIV-XVI век и е тясно свързано със събитията на Балканите и укрепването на Русия в региона. Византия отслабва и през 1453 г. под натиска на турците Константинопол пада, а Османската империя завзема Балканския полуостров. В Русия започва обединението на земите:
Московското княжество става по-силно и през 1480 г. татаро-монголското иго е окончателно свалено.

През втората половина на XIV век България преживява културно възраждане, по това време патриарх Евтимий Търновски основава Търновската книжовна школа.
Фокусирайки се върху развитата византийска литература, тя създава свои произведения от агиографския жанр (жития на светците, панегирици). Текстовете са изградени по определена схема (канон) и са изобилно украсени със „словесен орнамент“ – комбинация от съзвучни думи, синоними, сравнения и епитети. Вижте как Григорий Цамблак, един от представителите на Търновската школа, пише „Похвално слово за св. Евтимий“:

Но какви похвали от слово да въздадем на този, който, макар да беше вития на съвършеното слово, учеше любословните да възхваляват добродетелта с мълчание вместо със слово; който надминаваше измеренията на самото естество; който, обхванат изцяло от съзерцание на божественото, твърдеше, че животът не е в тялото, а в изучаването на божия език; за когото певецът, като плетеше словото, казваше: „Езикът ми е перо на книжник бързописец“.

В едно изречение той описва Евтимий с четири сложни определяния. Обърнете внимание, че в последното определене авторът сякаш се отдалечава и сочи към източник, характеризиращ Евтимий (певец).

Академик Дмитрий Лихачов обаче смята, че този стил не е изцяло заимстван от България, но, разбира се, българското влияние е важно за формирането на агиографската литература в Русия. Според Лихачов емоционалността на стила, присъща на Търновската школа, е свързана с желанието да се предаде дълбочината на мистичните преживявания на светците и съставителите на техните жития.

Погледнете как Епифаний Премъдри, живял в края XIV – началото на XV век, започва житието на Сергий Радонежки:

На четири версти от славния в древността, но смирен днес Ростов Велики, на равна и открита местност по пътя за Ярославъл, уединено лежи неголяма обител на името на Пресвета Троица – крайградският Варницки манастир. Според древно предание преди почти 600 години тук е имало някакво село, чието име е забравено в историята, но което винаги е било и ще бъде именито и скъпо за сърцето на православните руски хора, защото това село е била благословената родина на великия скръбен застъпник за руските земи, преподобния и богоносен наш отец Сергий, игумен радонежки и на цяла Русия, Чудотворец.

Ако просто е написал „Преди 600 години, недалеч от Ростов Велики, се роди св. Сергий Радонежки“, впечатленията щяха да са съвсем други, нали? Четейки текста на Епифаний Мъдри, ние сякаш се потапяме във времето и сякаш виждаме всичко, за което той пише, със собствените си очи. В реалния живот, разбира се, никой не говори така.

Разминаването между руския говорен и литературен език продължава до XIX век – едно от основните постижения на Александър Сергеевич Пушкин е преодоляване на това несъответствие. Какво би се случило, ако руският език не познава такъв експресивно-емоционален стил, през който, според Д.С. Лихачов, е имало „руски предренесанс“ (той смята, че руската култура по това време в много отношения прилича на западноевропейска), а руските книжовници, подобно на българските, не са се опитвали да направят разкази си толкова подробен? Кога руската литература би израснала (и щеше ли да израсне) до психологизма на Толстой и Достоевски?