Законът на рикошета

Най-добрият отговор на заплахата на Запада е връщането на средноазиатските републики в лоното на Русия

Скоро ще се навършат трийсет години откак светът се раздели с Ялтенско-Потсдамската система. Първият пирон в ковчега ѝ бе забит със смъртта на Съветския съюз. Едновременно с това настъпи разпадът на Варшавския договор, по-нататък последва разрушаването на Югославия и окупацията на Косово от албанските бандитски формирования, подкрепяни от НАТО. След тези трагични събития Русия се озова пред сложен геополитически избор.

Позорният „козиревски* пробив в Европа” завърши с провал. Въпросният „пробив” можеше да бъде успешен, ако Русия бе допуснала да загуби своята цивилизационна идентичност и да се превърне в суровинен придатък на Запада – нещо, което се случва днес с Украйна.

По-сложно стоят нещата с предложения от Евгений Максимович Примаков проект за стратегическия триъгълник „Китай – Русия – Индия”. Навремето той изглеждаше нежизнеспособен заради нерегулираните териториални спорове между Ню Делхи и Пекин, но на съвременния етап именно три свръхдържави – две световни и една регионална – стоят в основата на БРИКС.

Какъв е пътят по спиралата на историята, който страната ни предстои да премине? Въпросът става още по-актуален в условия, в които Съединените щати демонстрират откровена враждебност към Русия, Иран и Китай в Близкия изток – сфера на геостратегически интереси – а освен това се стремят да приложат стратегията за управляемия хаос на руско-украинската граница и в Синдзян-уйгурския автономен регион; опитват се да дестабилизират вътрешната ситуация в Иран.

Разсъжденията за възможно затопляне на отношенията между Москва и Вашингтон са крайно наивни даже не толкова по политически причини, колкото по метафизически. За тях навремето пише социологът Николай фон Крейтор. По думите му „бащата на американската геополитика контраадмирал Алфред Мехен е заложил доктриналния фундамент на божествената и геополитическа предопределености на американското морско могъщество. В руслото на идеите на Търнър и Адамс той е виждал предопределената съдба на САЩ в световната експанзия”. Ще припомня, че Фредерик Търнър е автор на теорията за „изричната предопределеност” на Америка.

В дадения случай не възнамерявам да влизам в ролята на футуролог и да гадая бъдещето, предлагам да подложим на размисъл написаното за съдбата на Русия от големия антрополог и мислител Вадим Леонидович Цимбурски**. Още повече, че наскоро от печат излезе неговата книга, представяща докторската му дисертация, която приживе ученият не успя да защити – „Морфология на руската геополитика”.

От Пестел до „Мистрал”

Руският интелектуален елит за първи път се замисля над геополитическия избор на Руската империя – колкото и парадоксално да звучи – в периода, в който Петербург получава максимални преференции в Европа, ставайки съучредител на Свещения съюз. Макар тогава Западът, в лицето на своите водещи държави, далеч да не счита родената в пламъците на Северната война империя за неотменна част от своята „обитаема земя”, изпитвайки към нея смесица от страх, омраза и практическа заинтересованост. Това се осъзнава от част от образованото руско общество, което се сформира почти едновременно с раждането на Свещения съюз като контраелит в лицето на офицерите декабристи, на чиито проекти Цимбурски отделя немалко внимание, особено на изложените в „Русская правда” възгледи на полковника и масон Павел Пестел. По отношение на геополитическия избор на Русия, неговите идеи са не просто интересни и оригинални, но е актуално двеста години по-късно, макар и с някои уговорки: „Във всички декабристки документи звучи мотивът за възстановяване на полската държавност. Иначе казано – за формиране на приятелска буферна зона между Русия и романо-германска Европа. От друга страна, тези мотиви – за възстановяването на Полша и активните действия на Балканите на кръстопътя между Европа и Близкия изток – бележат рязко отстъпване от официалния курс”.

Идеята на декабристите за възстановяването на независимостта на Полша като буфер между Русия и романо-германския свят е наистина любопитна и си струва коментара. Друг е въпросът доколко с нея биха се съгласили самите политици във Варшава, особено при неведнъж засвидетелстваната в историята неспособност на шляхтичите да съизмерят присъщите си геополитически амбиции (проектът „Жечпосполѝта” от море до море) със своя собствен военно-икономически и демографски потенциал. С други думи, трябва да се вземе под внимание, че вместо приятелски буфер, Петербург можеше да се сдобие с доста конфликтен и злопаметен – макар и сравнително слаб – съсед. Впрочем това наблюдаваме през XXI-то столетие – поляците също толкова дълго и, трябва да се признае, самоотвержено, се стремят към независимост, че са готови да забравят за нея в задушаващата прегръдка на Съединените щати, за които те не са нищо повече от многото разменни фигури, ако се изразим с езика на Збигнев Бжежински, „Голямата шахматна дъска”.

Голям интерес също така предизвикват разсъжденията на декабристите за необходимите за Русия активни действия в Близкия изток, който в онези години се намира под властта на Високата порта. Пестел мечтае за реанимиране на „Гръцкия проект”, така и неосъществен някога от Екатерина II. Ето какво пише той в „Русская правда”: „В показанията си пред следствието директно говорих за прехода от завоевателска към покровителска система. Възстановяването на самостоятелна Полша, свързана с Русия с политическия си строй, и с военен съюз – това е явно въплъщение на покровителствената система”.

Не е трудно да се забележи, че предлаганата от автора на „Русская правда” покровителствена система твърде много напомня на възникналата в резултат на Ялтенско-Потсдамската система буферна конструкция между СССР и Западна Европа; в по-широк смисъл – между СССР и англосаксонската цивилизация. Към това ще добавя опита на Москва и Париж през 60-те години на миналия век да реализират единен геополитически проект за обединяването на славяно-тюркския и романо-германския светове. Имам предвид идеята на Шарл дьо Гол за „Европа от Атлантика до Урал” в противовес на хегемонията на САЩ и Великобритания.

Преди половин век този проект бе осъществим. Да, Вашингтон не би позволил ФРГ да се присъедини към хипотетичния съюз, но ГДР изцяло би могла да представлява Германия в него – тъй като е изградена върху историческия фундамент на германската държавност на пруските и саксонски земи. На съвременния етап, уви, влакът е изпуснат: вече минаха почти 30 години, откакто ФРГ по същество анексира ГДР, а великата някога Франция с позорната за нея история с „Мистралите” доказа неспособността си да провежда самостоятелна външна политика.

Но да се върнем в XIX век. На въпроса дали освободилите се от османско владичество страни ще се съгласят да играят ролята на буфер между Запада и Русия под покровителството на последната, Пестел отговаря твърде оригинално: „Правото на народност съществува реално само за онези народи, които ползвайки се от него, могат да го запазят”. Цимбурски се солидаризира с този възглед.

Какви са схващанията на Пестел относно руската геополитика на изток и югоизток? Той смята, че в другите направления трябва да бъдат присъединени: целият Кавказ (в това число крайбрежието на север от основните територии на Турция и Персия, отнети от тези империи), „киргизките земи” до Хива и Бухара (не в състояние да бъдат независими, изобилстващи с ресурси, с възможност да прикриват Русия откъм юг), Монголия („защото тези места, намиращи се под мнимото владичество на Китай и обитавани от номадски неподчиняващи се на никого народи, а следователно и безполезни за Китай, биха донесли много повече ползи и предимства за Русия: за нейната търговия, както и за организирането на флотата ѝ за Източния океан”). Освен това Пестел смята, че в своя тихоокеански вид Русия трябва „непременно” да притежава цялото течение на река Амур.

По-нататък Цимбурски прави следния извод: „И така, ако на запад и югозапад е нужна система от силни буфери, прикриващи Русия от европейските страни, то на юг към Русия трябва да бъдат интегрирани всички междинни земи, които я отделят от големите азиатски държави”. Разбира се, контролът над цялото течение на река Амур е свързан с преживяната от Китай немощ през XIX век – немощ, която отдавна е в миналото, поради което вече над половин столетие присъединяването на Монголия е неактуална тема.

Азиатските прагове

На съвременния етап отговорът на въпроса за насоката на проектирането на силата на империята е очевиден – югоизток. Ако не интегрираме разположените в Средна Азия братски някога бивши съветски републики, към което призовава навремето Цимбурски, други играчи ще ги включат в своите военно-икономически структури. Не става дума за военна обсада, а за създаване именно покровителствена система, както казва Пестел. И на мен ми се струва, че Москва работи активно по този въпрос, за което свидетелства визитата на Путин в Душанбе – достатъчно е да се прочетат подписаните от двете страни документи, разкриващи постепенното създаване на единно икономическо и културно пространство между Русия и Таджикистан. Въпреки това нерешените помежду им въпроси за техните взаимоотношения остават. В частност, таджикското ръководство не бърза да влиза в Евразийския икономически съюз.

След смъртта на президента на Узбекистан Ислам Каримов, който водеше явна изолационистична политика (ще припомня, че Ташкент също не е проявявал интерес за встъпване в Евразийския икономически съюз и напусна Организацията на Договора за колективна сигурност, а за разлика от Киргизия и Таджикистан, на узбекска земя няма руски военни бази), новият ръководител на страната Шавкат Мирзийоев избра курса на установяване на по-тесни отношения с Русия, а срещата си с Путин през 2016 година нарече „исторически пробив”. Времето ще покаже докъде ще стигне Мирзийоев. Но Узбекистан е в състояние да се противопостави на представляващия реална заплаха за страната ислямски фундаментализъм единствено под патронажа на Москва.

Най-тесни и относително безоблачни са отношенията на Русия с Киргизия. С Туркменистан е по-сложно. В тази страна интересите на Русия и Китай се сблъскват достатъчно остро. Важно е да се отбележи, че анализаторът Александър Шустов озаглави една от неотдавнашните си статии „Туркменистан смени зависимостта си от Русия със зависимост от Китай”. Има се предвид газовата зависимост. Едва ли обаче туркменското ръководство ще избере КНР за страна покровител – още повече, че, от гледна точка на Шустов, газовата зависимост на Ашхабад от Пекин се е оказала по-тежка в сравнение с тази от Москва. Що се отнася до взаимоотношенията между Русия и Казахстан, тук може да се говори единствено за равноправни отношения между двама самостоятелни играчи („На кръстопътя на империите”).

Отново ще подчертая: на югоизток ни насочва самата логика на историята вече не за първи път. Ето какво пише Вадим Цимбурски в един от своите трудове („Острове Россия”): „Лесно е да се разкрие връзката между затрудненията при разширяването на Русия към Европа и Югозападна Азия (Предна Азия) в отделните епохи, и вълните на експанзионизъм в автентичния Изток – при товa с предизвикан западен рикошет. Очевидната политическа безсмисленост на италианско-швейцарската експедиция на Суворов е последвана от идеята на Павел I за похода в Британска Индия. На фона на провала в Кримската война, полското въстание 60-те години на ΧΙΧ век и неговия европейски резонанс се случват стремителните атаки срещу ханствата и емиратите в Средна Азия, събудили същата тази Индия, и за първи път извели Русия до прага на Афганистан”.

Многостранният триъгълник

На съвременния етап изграждането на покровителствена система в отношенията със средноазиатските републики също става на фона на жесток конфликт със Запада. А и назованите страни едва ли биха успели в обозримо бъдеще да се справят със стоящия пред тях сериозен комплекс от проблеми без покровителството и реалната помощ на Москва.

Преди няколко години един от водещите руски ислямоведи и политолози Алексей Малашенко коментира: „Що се отнася до общата икономическа обстановка в региона, тя, да го кажем направо, е зле. Повече от зле… В една или друга степен, Таджикистан винаги се намира в криза. Киргизстан също стабилно пребивава в кризисно състояние; Казахстан има маса проблеми… Узбекистан е в много сложна тежка кондиция. Остава един Туркменистан, който е що-годе по-добре, но така и не се превърна в Кувейт, както обещаваше преди повече от двайсет години Сапармурат Ниязов, който бе президент на страната от 2 ноември 1990 до смъртта си през 2006 година”.

Поредният пробив на Русия в Средна и Централна Азия естествено среща съпротивата на САЩ, което принуждава Москва да се върне към споменатия триъгълник на Примаков („Китай – Русия – Индия”). Според мен, като отчитам случващите се в региона промени, ни се предоставя възможност да говорим за неговата трансформация в четири-, или дори петоъгълник с присъединяването на Иран и, твърде възможно, на Пакистан.

Да, отношенията между Исламабад и Техеран са, меко казано, сложни. Но въпреки това над един и половина милион шиитски поклонници от Пакистан всяка година посещават Иран и, както пише анализаторът Игор Панкратенко, „и в Техеран, и в Исламабад има ясно разбиране за необходимостта от укрепване на партньорството и осъществяването на съвместни проекти в сферата на икономиката и сигурността”.

Днес Пакистан е най-големият вносител на ирански газ. Двете страни се намират буквално на половин крачка от стратегическо партньорство – особено след посещението на пакистанския премиер Назаф Шариф в Техеран през 2014 година. А при положение, че и Иран, и Пакистан достатъчно тясно си сътрудничат с Китай, са налице сериозни основания в перспектива да се разчита на създаването на военно-политически блок в Централноазиатския регион, противостоящ на експанзията на Съединените щати.

Във Вашингтон си дават сметка за заплахите, които крие сближаването между Иран и Пакистан, особено ако се реализира проектът за газопровод. Документите за неговото изграждане трябваше да бъдат подписани още през 2012 година, но именно тогава, по думите на Панкратенко: „Вълна от активност на местните терористични групировки, както и на „внезапно” появили се граждански активисти, заля територията на Пакистан. В стремежа си да не допусне действия според подписаните по този проект документи, посланикът на САЩ в Исламабад Ричард Олсън, демонстративно пренебрегвайки езика на дипломацията, в прав текст заплаши с въвеждане на санкции в случай на продължаване на реализацията на идеята за газопровода“.

В тази ситуация Исламабад търси опорни точки и ги намира в лицето на Пекин или по-точно, отново ще си позволя да цитирам Панкратенко – „в проекта за ново икономическо пространство за Пътя на коприната”. По този начин, ако се върнем към терминологията на Пестел, Китай може да стане страна покровител за Пакистан, а Русия съответно провежда такава политика по отношение на Иран, който, по думите на Владимир Сажин, старши научен сътрудник от Института по ориенталистика към Руската академия на науките (РАН), много би искал да установи трайни съюзнически и стратегически връзки с Русия. „Подходът на Русия обаче ще си остане прагматичен”, добавя ученият.

Работата е там, че по разбираеми причини Техеран се отнася изключително предпазливо към топлите взаимоотношения между Русия и Израел. Но така или иначе, с покровителството на Москва и Пекин, в близкоизточния район постепенно се оформя антиамерикански конгломерат от държави.

Съществува и още един проблем по пътя на формирането на единно антиамериканско пространство в Централна Азия – сложните отношения между Индия и Пакистан. В дадения случай, Кремъл хипотетично би могъл да повтори успеха на съветската дипломация от 1966 година, когато в Ташкент, с посредничеството на тогавашния съветски министър-председател Алексей Николаевич Косигин, стана възможно – макар и не задълго – тези две страни да се помирят.

Редно е да се кажат няколко думи за Саудитска Арабия. И по-точно за нашумялото неотдавна изявление на принца наследник Мохамед бин Салман за предстоящите радикални промени в страната. Анализаторите прогнозират, че когато този млад човек седне на престола, страната ще тръгне не само по пътя на модернизацията, но и по този на уестърнизацията (желанието на по-слабите държави да възпроизведат в своите условия индустриалния западен модел – като структура, организация, планиране, контрол, мотивация, стил на работа.) Една от идеите му е да построи от нулата град на брега на Червено море, което си струва, както не по-малко си струват други амбициозни проекти за изграждане на развлекателни центрове в страната. В тази ситуация коя държава би избрала Саудитска Арабия, в качеството на покровител? Очевидно е, че тя не би могла да бъде самостоятелен играч в региона. А дали посещението на крал Салман в Русия не е първата крачка към глобалното трансформиране не само на руско-саудитските отношения, но и на нещо много повече?

В крайна сметка, изграждайки нов формат на отношенията си с бъдещата власт на Саудитска Арабия, Русия би могла да се върне към стратегията, реализирана от СССР, предложена някога от Георгий Вернадски*** – за което пише и Цимбурски. По неговите думи Вернадски е огласил „близкото придвижване на Тихия океан към фокуса на световните интереси. Затова държавите, противодействащи на Англия (на този етап – САЩ, бел. авт.), трябва да побързат да спрат, докато още е възможно прилива на английски елементи в този океански свят. Така пътят на Русия е да се възползва от няколко тихоокеански почивни бази, намиращи се на морския път от нашите сибирски страни до Европа – направление, блокирано с изхода през Ефрат до Персийския залив”.

В заключение – дълъг, но важен цитат от „Морфология на руската геополитика”: „Моделът на Вернадски е изключително рядък случай на концепция с акцент върху океаните и евроазиатското крайбрежие в руската геополитическа мисъл. Този модел в много отношения е по-добър от съветската стратегия от втората половина на XX век: сдържаност по отношение на Европа, преход към компенсаторна активност по морските линии. Невероятно рядък опит – да се моделира в рамките на глобална конфронтация в целия свят, без затваряне в континенталното „руско пространство”, а чрез съсредоточаване върху морската мощ на Русия, проектирайки нейните интереси и мощ извън нейните територии. Русия на Вернадски би се превърнала в световна сила именно защото характерните особености на континенталната държава при нея са изключително отслабени (тя отбранява континента, като се опира на него в минимална степен – изключение прави Иран, и то единствено като плацдарм към Персийския залив). Континенталните параметри на Русия присъстват само имплицитно, в чисто отбранителен аспект – като особености, възпиращи Англия (на съвременния етап – разбира се – САЩ, бел. авт.) да блокира голяма част от руския периметър”.

—

* Андрей Козирев е бивш руски министър на външните работи по време на управлението на Борис Елцин. Опитва се да изгради партньорство между Русия и Запада след Студената война. Обвинен е за международните спорове във връзка с конфликта в Чечня през 1994 година, както и за провала при опитите за предотвратяване на бомбардировките на НАТО в Босненска Сърбия и неосъществената идея за разширяване на НАТО в Източна Европа.

** Вадим Леонидович Цимбурски (17 февруари 1957, Лвов- 23 март 2009, Москва) е съветски и руски философ, изследовател на геополитиката, филолог, историк и лингвист, политолог. Сред научните интереси на Цимбурски са етническата и езиковата история на средиземноморския ареал в древността, теорията и историята на геополитиката, въпросите на цивилизационните гео- и хронополитика, цивилизационното изграждане на съвременния обединен свят, проблемите на анализа на езика на политиката.

*** Георгий Вернадски е роден в Санкт Петербург и произхожда от уважавано семейство сред руската интелигенция. През 1905 г. е приет в Московския университет (където баща му е професор), но заради започващата революция се налага да прекара следващите две години в Германия, където учи в университета на Фрайбург и Хумболтовия университет на Берлин. Тук той възприема доктрините на Хайнрих Рикерт. Връщайки се в Русия, Вернадски подновява следването си в Историко-филологическия факултет на Московския университет и през 1910 г. завършва с отличие. Младият учен се мести в университета на Санкт Петербург, където преподава през следващите седем години и получава магистърска степен след защита на дисертация за влиянието на масонството върху Руското просвещение. През 1920 г. Георгий Вернадски напуска родината си и се установява в Прага. Тук заедно с Николай Трубецкой формулира евразийството от гледна точка на руската история. През 1946 година става професор по руска история в Йейл. Умира на 23 юни 1973 година.