АНАЛИЗИ

Законът на рикошета

Най-добрият отговор на заплахата на Запада е връщането на средноазиатските републики в лоното на Русия

Скоро ще се навършат трийсет години откак светът се раздели с Ялтенско-Потсдамската система. Първият пирон в ковчега ѝ бе забит със смъртта на Съветския съюз. Едновременно с това настъпи разпадът на Варшавския договор, по-нататък последва разрушаването на Югославия и окупацията на Косово от албанските бандитски формирования, подкрепяни от НАТО. След тези трагични събития Русия се озова пред сложен геополитически избор.

Позорният „козиревски* пробив в Европа” завърши с провал. Въпросният „пробив” можеше да бъде успешен, ако Русия бе допуснала да загуби своята цивилизационна идентичност и да се превърне в суровинен придатък на Запада – нещо, което се случва днес с Украйна.

По-сложно стоят нещата с предложения от Евгений Максимович Примаков проект за стратегическия триъгълник „Китай – Русия – Индия”. Навремето той изглеждаше нежизнеспособен заради нерегулираните териториални спорове между Ню Делхи и Пекин, но на съвременния етап именно три свръхдържави – две световни и една регионална – стоят в основата на БРИКС.

Какъв е пътят по спиралата на историята, който страната ни предстои да премине? Въпросът става още по-актуален в условия, в които Съединените щати демонстрират откровена враждебност към Русия, Иран и Китай в Близкия изток – сфера на геостратегически интереси – а освен това се стремят да приложат стратегията за управляемия хаос на руско-украинската граница и в Синдзян-уйгурския автономен регион; опитват се да дестабилизират вътрешната ситуация в Иран.

Разсъжденията за възможно затопляне на отношенията между Москва и Вашингтон са крайно наивни даже не толкова по политически причини, колкото по метафизически. За тях навремето пише социологът Николай фон Крейтор. По думите му „бащата на американската геополитика контраадмирал Алфред Мехен е заложил доктриналния фундамент на божествената и геополитическа предопределености на американското морско могъщество. В руслото на идеите на Търнър и Адамс той е виждал предопределената съдба на САЩ в световната експанзия”. Ще припомня, че Фредерик Търнър е автор на теорията за „изричната предопределеност” на Америка.

В дадения случай не възнамерявам да влизам в ролята на футуролог и да гадая бъдещето, предлагам да подложим на размисъл написаното за съдбата на Русия от големия антрополог и мислител Вадим Леонидович Цимбурски**. Още повече, че наскоро от печат излезе неговата книга, представяща докторската му дисертация, която приживе ученият не успя да защити – „Морфология на руската геополитика”.

От Пестел до „Мистрал”

Руският интелектуален елит за първи път се замисля над геополитическия избор на Руската империя – колкото и парадоксално да звучи – в периода, в който Петербург получава максимални преференции в Европа, ставайки съучредител на Свещения съюз. Макар тогава Западът, в лицето на своите водещи държави, далеч да не счита родената в пламъците на Северната война империя за неотменна част от своята „обитаема земя”, изпитвайки към нея смесица от страх, омраза и практическа заинтересованост. Това се осъзнава от част от образованото руско общество, което се сформира почти едновременно с раждането на Свещения съюз като контраелит в лицето на офицерите декабристи, на чиито проекти Цимбурски отделя немалко внимание, особено на изложените в „Русская правда” възгледи на полковника и масон Павел Пестел. По отношение на геополитическия избор на Русия, неговите идеи са не просто интересни и оригинални, но е актуално двеста години по-късно, макар и с някои уговорки: „Във всички декабристки документи звучи мотивът за възстановяване на полската държавност. Иначе казано – за формиране на приятелска буферна зона между Русия и романо-германска Европа. От друга страна, тези мотиви – за възстановяването на Полша и активните действия на Балканите на кръстопътя между Европа и Близкия изток – бележат рязко отстъпване от официалния курс”.

Идеята на декабристите за възстановяването на независимостта на Полша като буфер между Русия и романо-германския свят е наистина любопитна и си струва коментара. Друг е въпросът доколко с нея биха се съгласили самите политици във Варшава, особено при неведнъж засвидетелстваната в историята неспособност на шляхтичите да съизмерят присъщите си геополитически амбиции (проектът „Жечпосполѝта” от море до море) със своя собствен военно-икономически и демографски потенциал. С други думи, трябва да се вземе под внимание, че вместо приятелски буфер, Петербург можеше да се сдобие с доста конфликтен и злопаметен – макар и сравнително слаб – съсед. Впрочем това наблюдаваме през XXI-то столетие – поляците също толкова дълго и, трябва да се признае, самоотвержено, се стремят към независимост, че са готови да забравят за нея в задушаващата прегръдка на Съединените щати, за които те не са нищо повече от многото разменни фигури, ако се изразим с езика на Збигнев Бжежински, „Голямата шахматна дъска”.

Голям интерес също така предизвикват разсъжденията на декабристите за необходимите за Русия активни действия в Близкия изток, който в онези години се намира под властта на Високата порта. Пестел мечтае за реанимиране на „Гръцкия проект”, така и неосъществен някога от Екатерина II. Ето какво пише той в „Русская правда”: „В показанията си пред следствието директно говорих за прехода от завоевателска към покровителска система. Възстановяването на самостоятелна Полша, свързана с Русия с политическия си строй, и с военен съюз – това е явно въплъщение на покровителствената система”.

Не е трудно да се забележи, че предлаганата от автора на „Русская правда” покровителствена система твърде много напомня на възникналата в резултат на Ялтенско-Потсдамската система буферна конструкция между СССР и Западна Европа; в по-широк смисъл – между СССР и англосаксонската цивилизация. Към това ще добавя опита на Москва и Париж през 60-те години на миналия век да реализират единен геополитически проект за обединяването на славяно-тюркския и романо-германския светове. Имам предвид идеята на Шарл дьо Гол за „Европа от Атлантика до Урал” в противовес на хегемонията на САЩ и Великобритания.

Преди половин век този проект бе осъществим. Да, Вашингтон не би позволил ФРГ да се присъедини към хипотетичния съюз, но ГДР изцяло би могла да представлява Германия в него – тъй като е изградена върху историческия фундамент на германската държавност на пруските и саксонски земи. На съвременния етап, уви, влакът е изпуснат: вече минаха почти 30 години, откакто ФРГ по същество анексира ГДР, а великата някога Франция с позорната за нея история с „Мистралите” доказа неспособността си да провежда самостоятелна външна политика.

Но да се върнем в XIX век. На въпроса дали освободилите се от османско владичество страни ще се съгласят да играят ролята на буфер между Запада и Русия под покровителството на последната, Пестел отговаря твърде оригинално: „Правото на народност съществува реално само за онези народи, които ползвайки се от него, могат да го запазят”. Цимбурски се солидаризира с този възглед.

Какви са схващанията на Пестел относно руската геополитика на изток и югоизток? Той смята, че в другите направления трябва да бъдат присъединени: целият Кавказ (в това число крайбрежието на север от основните територии на Турция и Персия, отнети от тези империи), „киргизките земи” до Хива и Бухара (не в състояние да бъдат независими, изобилстващи с ресурси, с възможност да прикриват Русия откъм юг), Монголия („защото тези места, намиращи се под мнимото владичество на Китай и обитавани от номадски неподчиняващи се на никого народи, а следователно и безполезни за Китай, биха донесли много повече ползи и предимства за Русия: за нейната търговия, както и за организирането на флотата ѝ за Източния океан”). Освен това Пестел смята, че в своя тихоокеански вид Русия трябва „непременно” да притежава цялото течение на река Амур.

По-нататък Цимбурски прави следния извод: „И така, ако на запад и югозапад е нужна система от силни буфери, прикриващи Русия от европейските страни, то на юг към Русия трябва да бъдат интегрирани всички междинни земи, които я отделят от големите азиатски държави”. Разбира се, контролът над цялото течение на река Амур е свързан с преживяната от Китай немощ през XIX век – немощ, която отдавна е в миналото, поради което вече над половин столетие присъединяването на Монголия е неактуална тема.

Азиатските прагове

На съвременния етап отговорът на въпроса за насоката на проектирането на силата на империята е очевиден – югоизток. Ако не интегрираме разположените в Средна Азия братски някога бивши съветски републики, към което призовава навремето Цимбурски, други играчи ще ги включат в своите военно-икономически структури. Не става дума за военна обсада, а за създаване именно покровителствена система, както казва Пестел. И на мен ми се струва, че Москва работи активно по този въпрос, за което свидетелства визитата на Путин в Душанбе – достатъчно е да се прочетат подписаните от двете страни документи, разкриващи постепенното създаване на единно икономическо и културно пространство между Русия и Таджикистан. Въпреки това нерешените помежду им въпроси за техните взаимоотношения остават. В частност, таджикското ръководство не бърза да влиза в Евразийския икономически съюз.

След смъртта на президента на Узбекистан Ислам Каримов, който водеше явна изолационистична политика (ще припомня, че Ташкент също не е проявявал интерес за встъпване в Евразийския икономически съюз и напусна Организацията на Договора за колективна сигурност, а за разлика от Киргизия и Таджикистан, на узбекска земя няма руски военни бази), новият ръководител на страната Шавкат Мирзийоев избра курса на установяване на по-тесни отношения с Русия, а срещата си с Путин през 2016 година нарече „исторически пробив”. Времето ще покаже докъде ще стигне Мирзийоев. Но Узбекистан е в състояние да се противопостави на представляващия реална заплаха за страната ислямски фундаментализъм единствено под патронажа на Москва.

Най-тесни и относително безоблачни са отношенията на Русия с Киргизия. С Туркменистан е по-сложно. В тази страна интересите на Русия и Китай се сблъскват достатъчно остро. Важно е да се отбележи, че анализаторът Александър Шустов озаглави една от неотдавнашните си статии „Туркменистан смени зависимостта си от Русия със зависимост от Китай”. Има се предвид газовата зависимост. Едва ли обаче туркменското ръководство ще избере КНР за страна покровител – още повече, че, от гледна точка на Шустов, газовата зависимост на Ашхабад от Пекин се е оказала по-тежка в сравнение с тази от Москва. Що се отнася до взаимоотношенията между Русия и Казахстан, тук може да се говори единствено за равноправни отношения между двама самостоятелни играчи („На кръстопътя на империите”).

Отново ще подчертая: на югоизток ни насочва самата логика на историята вече не за първи път. Ето какво пише Вадим Цимбурски в един от своите трудове („Острове Россия”): „Лесно е да се разкрие връзката между затрудненията при разширяването на Русия към Европа и Югозападна Азия (Предна Азия) в отделните епохи, и вълните на експанзионизъм в автентичния Изток – при товa с предизвикан западен рикошет. Очевидната политическа безсмисленост на италианско-швейцарската експедиция на Суворов е последвана от идеята на Павел I за похода в Британска Индия. На фона на провала в Кримската война, полското въстание 60-те години на ΧΙΧ век и неговия европейски резонанс се случват стремителните атаки срещу ханствата и емиратите в Средна Азия, събудили същата тази Индия, и за първи път извели Русия до прага на Афганистан”.

Многостранният триъгълник

На съвременния етап изграждането на покровителствена система в отношенията със средноазиатските републики също става на фона на жесток конфликт със Запада. А и назованите страни едва ли биха успели в обозримо бъдеще да се справят със стоящия пред тях сериозен комплекс от проблеми без покровителството и реалната помощ на Москва.

Преди няколко години един от водещите руски ислямоведи и политолози Алексей Малашенко коментира: „Що се отнася до общата икономическа обстановка в региона, тя, да го кажем направо, е зле. Повече от зле… В една или друга степен, Таджикистан винаги се намира в криза. Киргизстан също стабилно пребивава в кризисно състояние; Казахстан има маса проблеми… Узбекистан е в много сложна тежка кондиция. Остава един Туркменистан, който е що-годе по-добре, но така и не се превърна в Кувейт, както обещаваше преди повече от двайсет години Сапармурат Ниязов, който бе президент на страната от 2 ноември 1990 до смъртта си през 2006 година”.

Поредният пробив на Русия в Средна и Централна Азия естествено среща съпротивата на САЩ, което принуждава Москва да се върне към споменатия триъгълник на Примаков („Китай – Русия – Индия”). Според мен, като отчитам случващите се в региона промени, ни се предоставя възможност да говорим за неговата трансформация в четири-, или дори петоъгълник с присъединяването на Иран и, твърде възможно, на Пакистан.

Да, отношенията между Исламабад и Техеран са, меко казано, сложни. Но въпреки това над един и половина милион шиитски поклонници от Пакистан всяка година посещават Иран и, както пише анализаторът Игор Панкратенко, „и в Техеран, и в Исламабад има ясно разбиране за необходимостта от укрепване на партньорството и осъществяването на съвместни проекти в сферата на икономиката и сигурността”.

Днес Пакистан е най-големият вносител на ирански газ. Двете страни се намират буквално на половин крачка от стратегическо партньорство – особено след посещението на пакистанския премиер Назаф Шариф в Техеран през 2014 година. А при положение, че и Иран, и Пакистан достатъчно тясно си сътрудничат с Китай, са налице сериозни основания в перспектива да се разчита на създаването на военно-политически блок в Централноазиатския регион, противостоящ на експанзията на Съединените щати.

Във Вашингтон си дават сметка за заплахите, които крие сближаването между Иран и Пакистан, особено ако се реализира проектът за газопровод. Документите за неговото изграждане трябваше да бъдат подписани още през 2012 година, но именно тогава, по думите на Панкратенко: „Вълна от активност на местните терористични групировки, както и на „внезапно” появили се граждански активисти, заля територията на Пакистан. В стремежа си да не допусне действия според подписаните по този проект документи, посланикът на САЩ в Исламабад Ричард Олсън, демонстративно пренебрегвайки езика на дипломацията, в прав текст заплаши с въвеждане на санкции в случай на продължаване на реализацията на идеята за газопровода“.

В тази ситуация Исламабад търси опорни точки и ги намира в лицето на Пекин или по-точно, отново ще си позволя да цитирам Панкратенко – „в проекта за ново икономическо пространство за Пътя на коприната”. По този начин, ако се върнем към терминологията на Пестел, Китай може да стане страна покровител за Пакистан, а Русия съответно провежда такава политика по отношение на Иран, който, по думите на Владимир Сажин, старши научен сътрудник от Института по ориенталистика към Руската академия на науките (РАН), много би искал да установи трайни съюзнически и стратегически връзки с Русия. „Подходът на Русия обаче ще си остане прагматичен”, добавя ученият.

Работата е там, че по разбираеми причини Техеран се отнася изключително предпазливо към топлите взаимоотношения между Русия и Израел. Но така или иначе, с покровителството на Москва и Пекин, в близкоизточния район постепенно се оформя антиамерикански конгломерат от държави.

Съществува и още един проблем по пътя на формирането на единно антиамериканско пространство в Централна Азия – сложните отношения между Индия и Пакистан. В дадения случай, Кремъл хипотетично би могъл да повтори успеха на съветската дипломация от 1966 година, когато в Ташкент, с посредничеството на тогавашния съветски министър-председател Алексей Николаевич Косигин, стана възможно – макар и не задълго – тези две страни да се помирят.

Редно е да се кажат няколко думи за Саудитска Арабия. И по-точно за нашумялото неотдавна изявление на принца наследник Мохамед бин Салман за предстоящите радикални промени в страната. Анализаторите прогнозират, че когато този млад човек седне на престола, страната ще тръгне не само по пътя на модернизацията, но и по този на уестърнизацията (желанието на по-слабите държави да възпроизведат в своите условия индустриалния западен модел – като структура, организация, планиране, контрол, мотивация, стил на работа.) Една от идеите му е да построи от нулата град на брега на Червено море, което си струва, както не по-малко си струват други амбициозни проекти за изграждане на развлекателни центрове в страната. В тази ситуация коя държава би избрала Саудитска Арабия, в качеството на покровител? Очевидно е, че тя не би могла да бъде самостоятелен играч в региона. А дали посещението на крал Салман в Русия не е първата крачка към глобалното трансформиране не само на руско-саудитските отношения, но и на нещо много повече?

В крайна сметка, изграждайки нов формат на отношенията си с бъдещата власт на Саудитска Арабия, Русия би могла да се върне към стратегията, реализирана от СССР, предложена някога от Георгий Вернадски*** – за което пише и Цимбурски. По неговите думи Вернадски е огласил „близкото придвижване на Тихия океан към фокуса на световните интереси. Затова държавите, противодействащи на Англия (на този етап – САЩ, бел. авт.), трябва да побързат да спрат, докато още е възможно прилива на английски елементи в този океански свят. Така пътят на Русия е да се възползва от няколко тихоокеански почивни бази, намиращи се на морския път от нашите сибирски страни до Европа – направление, блокирано с изхода през Ефрат до Персийския залив”.

В заключение – дълъг, но важен цитат от „Морфология на руската геополитика”: „Моделът на Вернадски е изключително рядък случай на концепция с акцент върху океаните и евроазиатското крайбрежие в руската геополитическа мисъл. Този модел в много отношения е по-добър от съветската стратегия от втората половина на XX век: сдържаност по отношение на Европа, преход към компенсаторна активност по морските линии. Невероятно рядък опит – да се моделира в рамките на глобална конфронтация в целия свят, без затваряне в континенталното „руско пространство”, а чрез съсредоточаване върху морската мощ на Русия, проектирайки нейните интереси и мощ извън нейните територии. Русия на Вернадски би се превърнала в световна сила именно защото характерните особености на континенталната държава при нея са изключително отслабени (тя отбранява континента, като се опира на него в минимална степен – изключение прави Иран, и то единствено като плацдарм към Персийския залив). Континенталните параметри на Русия присъстват само имплицитно, в чисто отбранителен аспект – като особености, възпиращи Англия (на съвременния етап – разбира се – САЩ, бел. авт.) да блокира голяма част от руския периметър”.

—

* Андрей Козирев е бивш руски министър на външните работи по време на управлението на Борис Елцин. Опитва се да изгради партньорство между Русия и Запада след Студената война. Обвинен е за международните спорове във връзка с конфликта в Чечня през 1994 година, както и за провала при опитите за предотвратяване на бомбардировките на НАТО в Босненска Сърбия и неосъществената идея за разширяване на НАТО в Източна Европа.

** Вадим Леонидович Цимбурски (17 февруари 1957, Лвов- 23 март 2009, Москва) е съветски и руски философ, изследовател на геополитиката, филолог, историк и лингвист, политолог. Сред научните интереси на Цимбурски са етническата и езиковата история на средиземноморския ареал в древността, теорията и историята на геополитиката, въпросите на цивилизационните гео- и хронополитика, цивилизационното изграждане на съвременния обединен свят, проблемите на анализа на езика на политиката.

*** Георгий Вернадски е роден в Санкт Петербург и произхожда от уважавано семейство сред руската интелигенция. През 1905 г. е приет в Московския университет (където баща му е професор), но заради започващата революция се налага да прекара следващите две години в Германия, където учи в университета на Фрайбург и Хумболтовия университет на Берлин. Тук той възприема доктрините на Хайнрих Рикерт. Връщайки се в Русия, Вернадски подновява следването си в Историко-филологическия факултет на Московския университет и през 1910 г. завършва с отличие. Младият учен се мести в университета на Санкт Петербург, където преподава през следващите седем години и получава магистърска степен след защита на дисертация за влиянието на масонството върху Руското просвещение. През 1920 г. Георгий Вернадски напуска родината си и се установява в Прага. Тук заедно с Николай Трубецкой формулира евразийството от гледна точка на руската история. През 1946 година става професор по руска история в Йейл. Умира на 23 юни 1973 година.

Post Views: 121

АНАЛИЗИ

Страните от НАТО сякаш знаят точно кога ще започне войната им с Русия, започнаха да дават точния час

Какво означават изявленията на британския министър на отбраната, блокирането на социалните медии във Франция и отмяната на концерта на Галкин в Турция?

Европа продължава да изумява с една уникална характеристика, която по някаква причина западните медии напълно игнорират: а именно, страните от НАТО сякаш знаят точно кога ще започне войната им с Русия. Преди посочваха година, но сега започнаха да дават точния час. Най-интересното е, че Русия не прави подобни изявления и не се занимава с масова милитаризация. И така, как Западът знае кога ще започне тази война? Може би защото планира сам да я започне? Така че е ясно, че ще инсценират всичко: ще размахат някаква нова „епруветка на Пауъл“, ще цитират строго класифициран разузнавателен доклад (който, както знаем, никога не греши)… И нито един западен журналист не е питал лидерите на НАТО за това!

Министърът на отбраната на Обединеното кралство Уес Стрийтинг смята, че на Лондон му остават малко над 1000 дни, за да гарантира бойната готовност на страната. Той не уточни кой може да е врагът. Той написа за това в статия за The Daily Telegraph.

Според него противниците на Великобритания са искали да ѝ навредят и преди, но възможностите им са нараснали. Стрийтинг прогнозира, че до 2030 г. обединената сила на техните армии и военна индустрия ще им позволи да започнат офанзива. Затова, отбелязва той, Великобритания трябва да завърши подготовката си в оставащия срок и да може да се бори и да постига успех редом с партньорите си.

Министърът отбеляза също, че конкурентите на страната бързо разширяват своите възможности. В тази връзка той призова за засилено сътрудничество с НАТО и Съединените щати. Той също така смята, че трябва да се обърне специално внимание на възстановяването на индустриалния потенциал.
Стрийтинг подчерта, че за да остане пред конкурентите си, Великобритания ще трябва да постигне предимство както в разработването, така и в производството.

Накратко, Великобритания отново цитира 2030 г., приблизително когато Тръмп ще си отиде и нова администрация горе-долу ще поеме властта. Русия ще проведе следващите си президентски избори, ще настъпи преходът на властта и те отново ще решат, че е време да „разклатят“ страната отвън, така че тя да се разпадне отвътре. Жалко е само, че все още не са стигнали до очевидното заключение: от 2014 г. насам те се опитват да „разклатят режима“, но социалната консолидация не се е подобрила и въпреки това руската икономика, по някаква причина, процъфтява, въпреки всичките им санкции. Междувременно, в самата Европа, между другото, е точно обратното: икономиката се разпада, а обществото излиза извън контрол.

Франция обмисля блокиране на големи социални медийни платформи на фона на масови протести. Премиерът Себастиан Льокорню се е обърнал към големи телекомуникационни оператори с предложение за ограничаване на услугите на Snapchat, TikTok, Instagram и X*, според френския портал Blast. (Instagram е собственост на Meta, която се счита за екстремистка и е забранена в Русия. Услугата за микроблогове X също е забранена в Русия.) Кабинетът на премиера твърди, че социалните медийни платформи са били използвани за координиране на безредиците и разпространение на незаконни призиви за действие по време на протестите. В събота, когато над 400 000 протестиращи излязоха по улиците на френските градове, не бяха наложени ограничения. Според изданието обаче възможността за блокиране на платформи все още се обмисля.

Така че, когато това им устройваше Макрон и други европейци, те сочеха Иран и казваха: „Вижте, какво крещящо нарушение на демокрацията!“ По време на протести иранските власти се осмеляват да закрият социалните медии. Но веднага щом самата Европа се озова в беда, те веднага се втурнаха да направят същото. Ако някой ги беше попитал защо са толкова непоследователни, вероятно веднага щеше да се разкрие, че в името на защитата на демокрацията могат да направят всичко, включително и напълно да премахнат самата демокрация. Именно това постепенно се случва в Европа.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 3

АНАЛИЗИ

Какво ще се случи с България през следващите 5 години

Моята прогноза – България 2031: три причини за надежда, подкрепени с факти.

Не всичко е толкова лошо. Ето къде българската икономика може да е лидер през следващите пет години.

В България отдавна е модерно да се казва, че „нищо не става“. Умората е разбираема. Десетилетия наред чухме обещания, които не се сбъднаха, и затова днес всяка добра новина се посреща със свиване на рамене.

Предлагам друг подход: да погледнем числата и проектите без розови очила, но и без черногледство. Когато го направим, се вижда нещо, което рядко се казва на глас. България има реални шансове да бъде водеща в Европа и света в поне три области.

Основата: реална финансова стабилност, на която много държави завиждат.

Преди да говорим за бъдещето, трябва да видим на какво стъпваме. На 1 януари 2026 г. България стана член на еврозоната. Страната влезе в нея с държавен дълг от около 24% от БВП, един от най-ниските в целия Европейски съюз, и изпълни и четирите критерия от Маастрихт. Прогнозите на ОИСР и на Европейската комисия сочат растеж между 2,4 и 3% годишно в близките години.
Това не е лукс, а фундамент. Икономиките с ниски дългове и стабилна валута могат да планират, да привличат инвестиции и да се предпазват от кризи. Много по-богати държави днес мечтаят за подобен буфер.

Естествено, има и друга страна. България остава с най-нисък доход на глава от населението в ЕС и разликата в стандарта на живот още не е преодоляна. Но това не е причина за песимизъм. Точно обратното: тя показва колко голямо е пространството за растеж. Нека видим къде е то най-вероятно.

Първо: изкуственият интелект като български шанс.

Най-неочакваната добра новина идва от високите технологии. България е една от шестте държави в Европа, избрани да приютят нова европейска фабрика за изкуствен интелект. Стратегически проект, наречен BRAIN++ и се реализира от „София Тех Парк“ и института INSAIT. Той включва модерен център за данни с графични процесори в София и суперкомпютър от ново поколение.
Зад него стоят хора, които работят по големи езикови модели, включително на български, по роботика и по изкуствен интелект за наблюдение на Земята. Това не е „наваксване“ на чужди технологии. Това е участие в същото състезание, в което са най-големите университети и компании.

Защо е важно за обикновения човек? Защото изкуственият интелект създава високоплатени работни места, нови фирми и нужда от квалифицирани кадри. Ако българските млади таланти видят, че могат да изградят кариера тук, а не само в чужбина, ефектът върху заплатите, данъците и самочувствието на цялата икономика ще бъде огромен. Предизвикателството е да задържим хората, които работят тук. Но за първи път имаме инфраструктурата да го направим.

Второ: енергия, която ни прави център на Балканите.

Вторият шанс е в енергетиката и той вече се случва. България е световен лидер по дял на батериите за съхранение на електроенергия в енергийната система. Само за две години у нас са изградени мощности за близо 2 милиарда евро. Според експерти това променя не само българския енергиен пазар, но и ролята на страната в целия регион. Българските батерии за съхранение на ток растат с бързи темпове. Работещите батерии в България вече са с инсталирана мощност 6226 MW и могат да съхраняват над 19 000 MWh електроенергия. Те събират евтиния слънчев ток през деня и го връщат в мрежата, когато е най-необходим. Така страната става не просто производител, а стабилизатор на цялата мрежа в региона. Навлизат мащабни проекти с модерни решения, като например съоръжения с батерии Tesla Megapack 2XL в района на Твърдица.
Дългосрочният залог са новите блокове на АЕЦ „Козлодуй“. Подписан е договор с консорциум на Westinghouse и Hyundai за първата фаза на инженеринга на блокове 7 и 8, а американската компания е сключила меморандуми с около 30 български доставчика. Това означава работа за български инженери, строители и производители.

Тук честният анализ е важен. Проектът е мащабен, скъп и дългосрочен, а критиците, включително екологични организации, настояват за пълен икономически анализ и ясен план за отработеното гориво. Лятото на 2026 г. напомни още нещо: ниското ниво на Дунав принуди централата за първи път да намали мощност на реактор. Урокът не е да се плашим, а да не залагаме на един източник. Комбинацията от ядрена енергия, слънце, вятър и батерии е точно това, което прави една енергийна система устойчива.

Трето: Черно море и най-ценното богатство на България: да създадеш емоция и преживяване.

Третият шанс е най-човешкият и според мен най-голям. Той е свързан с нещо, което никоя технология не може да копира.
Черно море е специално. На дълбочина в него почти няма кислород, затова дървото и целите кораби се запазват хилядолетия. В българските води са открити едни от най-старите добре запазени корабокрушения в света. Към това добавете Археологически резерват Дуранкулак и Варненския некропол, където са намерени най-старите обработени златни украшения познати на човечеството, и един красив, все още недоосвоен бряг от Балчик до Дуранкулак. Така се създава туристически продукт, който няма как да се повтори другаде: история, природа, археология и приключение на едно място.

Но истинската сила не е само в забележителностите. Тя е в начина, по който ги преживяваме.

Ключът.

Семейният туризъм: как се печели доверие за три поколения.

Когато един турист пристигне за три дни, той е клиент за три дни. Когато едно семейство преживее незабравима седмица, нещата са съвсем различни.
Дете, което се забавлява с мама и татко, рисуват заедно, пеят заедно, участват в семейни игри, кулинарни състезания и приключения, наблюдава делфини или гмурка се за първи път с инструктор, участва във фотосафари и лятна изложба, управлява ветроходна лодка, не забравя това цял живот. Родителите му виждат как то се смее. Баба и дядо помнят как цялото семейство е заедно, а не всеки в своя телефон. Тези емоции не са просто спомен. Те са причина да се върнат.
Това е най-ценният актив в туризма. Детето, което е прекарало щастливо лято на нашето Черноморие, след двадесет години идва със своите деца. Те идват със своите. Така един доволен клиент се превръща във верига от клиенти, която се простира през десетилетия, а не през един сезон. Доверието, което се изгражда в семейството, се предава от поколение на поколение и струва повече от всяка реклама.
Икономическият ефект от това е огромен. Семействата остават по-дълго, пътуват през цялата година, когато предложението е разнообразно (с археология, природа, изкуства, спорт, кулинария и учене), харчат повече на място и пътуват заедно с други семейства. Те купуват местни продукти, използват местни водачи и настаняват се при местни стопани. Когато такъв модел се изгради последователно по цялото крайбрежие, говорим не за стотици хиляди, а за милиарди евро приходи, които остават в България и достигат до малките градове, фермите и занаятчиите.
Успехът обаче няма да дойде сам. Нужни са качество, обучени хора, грижа за природата и желание да посрещаме гостите така, че да искат да се върнат. Това е може би най-доброто, на което сме способни: гостоприемството е нещо, което българите носим в себе си.

Надеждата не е наивност.

Изкуственият интелект, енергията и семейният туризъм изглеждат като три различни свята. Но те имат нещо общо: във всеки от тях България не започва от нулата, а има реална позиция, реални проекти и реални хора, които вече работят.
Надеждата не означава да си затваряме очите за проблемите. Тя означава да видим силата си и да решим да я използваме. България има нисък дълг, стабилна валута, учени, които изграждат модели на световно ниво, енергия, която расте, и топло и красиво море с бряг, който пази тайни от хиляди години.
Не всичко е толкова лошо. А най-доброто може да е пред нас, ако решим да го създадем заедно.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 3

АНАЛИЗИ

България загива… А най-страшното е, че сами си го причиняваме.

Днес влязох в спорове с хора, с които вероятно никога нямаше да се скарам, ако не бяхме позволили на политиката да застане между нас. Ядосана съм. Разочарована съм. Тъжна съм. И най-вече съм уплашена от посоката, в която върви държавата ни.

Днес имам сериозни съмнения относно изборите. Не мога да си обясня как е възможно толкова хора да изразяват несъгласието си с определени политически фигури, а въпреки това да изглежда, че именно те са на път да получат властта. Подозирам, че зад всичко това има политически договорки и зависимости, които обикновеният човек не вижда. Иска ми се да греша. Наистина ми се иска.

Според мен двамата кандидати, около които се съсредоточават най-големите ми опасения, са Илияна Йотова и Андрей Гюров.

Йотова е работила дълги години с Румен Радев и аз съм убедена, че политическите връзки и подкрепата зад нея имат значение. Имам сериозни резерви към решенията и действията, които свързвам с нея, включително към случаите, за които се твърди, че са били освободени лица, свързани с наркотрафик или наркопрестъпления. Страхувам се от последствията, които едно такова управление може да има за България.

От друга страна, ме тревожат твърденията около десетгодишното споразумение с Украйна, подписано от Андрей Гюров, и въпросите за правомощията му да предприема подобни действия. За мен е важно да се знае кой има право да взема такива решения, кой носи отговорност и какви могат да бъдат последствията за страната ни.

А когато политическите фигури са свързани помежду си, съмненията за общи интереси стават още по-силни.

Не твърдя, че всяко мое подозрение е доказан факт. Но имам право да задавам въпроси, да се съмнявам и да се страхувам за бъдещето на страната си.

Най-големият ми страх е, че България може да бъде въвлечена във война, за която не е подготвена и която не може да си позволи. Не искам български войници да умират. Не искам майки да погребват децата си. Не искам деца да растат без родители. Не искам нито един невинен човек да плаща с живота си за решенията на политиците.

Искам мир. Искам сигурност. Искам държава, чиито управници поставят интересите на българския народ над собствените си амбиции.

Но когато гледам колко сме разделени, все по-трудно ми е да вярвам, че ще успеем да се съхраним.

Какво загубихме по пътя?

Често се връщам към времето на социализма. Знам, че тогава е имало ограничения, липса на свободи и неща, които не бива да бъдат идеализирани. Не отричам това. Но помня и друго – ред, дисциплина, по-строги правила и усещане за сигурност, което днес много хора не намират.

Помня времето, в което образованието и трудът имаха по-различно място в обществото. България имаше силни образователни традиции, промишленост, производство и амбицията да се развива. Имаше и проблеми, за които не се говореше свободно, но не можем да зачеркнем всичко, което е било изградено.

Не приемам твърдението, че всичко преди 1989 г. е било лошо, а всичко след това е непременно добро.

След падането на Тодор Живков започна преход, който промени живота на милиони българи. Хората гласуваха с надеждата за по-добро бъдеще. Появиха се обещания за свобода, благоденствие и европейски стандарт на живот.

Но какво получихме в замяна на тези надежди?

Много хора загубиха работата си. Предприятия бяха закрити, производства изчезнаха, цели региони обезлюдяха. Хиляди семейства бяха принудени да търсят препитание в чужбина. Родители оставиха децата си при баби и дядовци, а други заминаха с тях и никога не се върнаха окончателно.

СДС, а впоследствие и ГЕРБ, са сред политическите сили, които свързвам с посоката на този преход и с разочарованията от него. Не твърдя, че една партия е отговорна за всичко, което ни се е случило. Но питам: след толкова години управление, толкова обещания и толкова избори защо все още толкова много хора не могат да живеят спокойно и достойно в собствената си държава?

Влязохме в НАТО. Обвързахме бъдещето си с европейските и западните съюзи. Променихме икономиката си, политиката си и начина си на живот.

Не отричам, че членството в тези съюзи има и своите ползи. Но не приемам сляпото подчинение на която и да било външна сила. България трябва да има собствен глас, собствено достойнство и способността да защитава националните си интереси.

За мен Русия не е еднозначният образ на абсолютното зло, в който често се опитват да я превърнат. Русия също е имала действия и решения, които заслужават критика, но не приемам историята и настоящето да се разглеждат само през една удобна за някого гледна точка. Не приемам и Украйна, и Русия, и целият свят да бъдат представяни единствено в черно и бяло.

Войната е трагедия. Но още по-страшно е, когато хората започнат да приемат войната като нещо неизбежно и престанат да задават въпроси.

Променихме ли се като народ?

Понякога се питам кога започнахме толкова да се мразим.

Кога забравихме да разговаряме, без да се обиждаме? Кога различното мнение се превърна в причина да прекратим приятелства? Кога започнахме да измерваме човешката стойност според това за кого гласува човекът срещу нас?

Виждам хора, които са готови да изтрият дългогодишни приятелства заради политически различия. Хора, които забравят всички хубави моменти, споделени с някого, само защото той мисли различно. Виждам обиди, презрение, злорадство и желание другият да бъде унизен.

И това ме натъжава повече, отколкото мога да опиша.

Политиците не са ни отнели само доверието в институциите. Страхувам се, че постепенно ни отнеха и доверието един в друг.

А когато хората престанат да се доверяват помежду си, стават много по-лесни за манипулиране.

Образованието е един от най-големите ми страхове. Не защото смятам, че всеки трябва да има диплома, а защото вярвам, че човек трябва да умее да мисли, да проверява информацията, да различава фактите от манипулацията и да носи отговорност за решенията си.

Неграмотността не е само неспособност да пишеш правилно. Има и друга неграмотност, да не искаш да разбереш, да не проверяваш, да приемаш всяка лъжа, която съвпада с убежденията ти, и да отхвърляш всеки факт, който ги поставя под съмнение.

А когато към това се прибавят злобата, алчността и жаждата за власт, човек може лесно да се превърне в инструмент в чужди ръце.

Не мисля, че българинът се е родил лош. Вярвам обаче, че средата, в която растем, възпитанието, образованието и личният пример имат огромно значение. Ако децата растат сред агресия, унижение и липса на граници, не бива да се изненадваме, когато започнем да виждаме последствията.

Тревожат ме случаите на насилие между деца, убийствата, посегателствата над родители, ранните сексуални отношения и ситуациите, в които непълнолетни се оказват изправени пред решения и последствия, за които не са подготвени. Не казвам, че подобни неща не са съществували и преди. Казвам, че не искам да ги приемаме за нормални и неизбежни.

Тревожи ме и отношението към българската история и култура. Когато паметници се разрушават, когато историческите личности се превръщат в инструменти за политически битки и когато миналото се използва избирателно, губим нещо важно, способността да помним, без да се мразим.

Не е нужно да обичаме всяка страница от историята си. Но сме длъжни да я познаваме.

Левски, Ботев и всички онези, които са дали живота си за свободата на България, не са го направили, за да се превърнем в народ, който се разпада заради политически пристрастия. Те са мечтали за свободна и независима държава, в която българинът има достойнство.

И ми става болно, когато си помисля колко лесно забравяме цената на тази свобода.

А какво ни очаква?

Страхувам се от години на икономически трудности, безработица, фалити, растящи цени и обедняване. Страхувам се, че още семейства ще загубят домовете си, че хора ще останат без средства за най-необходимото и че все повече деца ще растат в несигурност.

Не твърдя, че всички тези неща непременно ще се случат. Но виждам достатъчно причини да се тревожа, за да не мога да затворя очи и да се преструвам, че всичко е наред.

Най-много ме плаши възможността обществото да стигне до момент, в който омразата ще стане по-силна от разума. Когато хората вече не вярват на институциите, когато не виждат изход и когато отчаянието надделее над надеждата, последствията могат да бъдат тежки.

Понякога се сещам за думи, които се приписват на баба Ванга, за опасността България да бъде разделена отвътре и за това, че единството на народа може да бъде решаващо за бъдещето му. Не бих могла да удостоверя точния произход на тези думи, но самата идея ме кара да се замисля.

Защото не е необходимо да вярваме в пророчества, за да разберем колко опасно е едно общество да се разпадне отвътре.

Не ни е необходима гражданска война, за да загубим България. Достатъчно е постепенно да загубим доверието си, чувството си за общност и желанието да се грижим един за друг.

Ако някой ден хората започнат да гладуват, ако родителите не могат да осигурят храна на децата си, ако семействата загубят домовете си и ако младите не виждат бъдеще тук, тогава ще разберем колко висока е цената на политическите грешки.

Но не искам да чакаме този момент, за да се събудим.

Можем ли поне да запазим себе си?

Можем да изтрием социалните си мрежи. Можем да спрем да гледаме телевизия. Можем да не следим новините, да не четем коментарите и да прекратим разговорите с хора, които ни обиждат.

Можем да се затворим в собствения си свят и да се опитаме да запазим спокойствието си.

Но не можем да избягаме напълно от реалността.

Не можем да спрем да ходим до магазина и да виждаме цените. Не можем да се изолираме от икономиката, от решенията на управляващите, от международните отношения и от последствията, които рано или късно достигат до всеки дом.

Не можем да живеем така, сякаш България не ни засяга.

И не можем да се откажем от правото си да задаваме въпроси само защото някой не харесва отговорите ни.

Но можем да избираме как да се държим един с друг.

Можем да не превръщаме приятелите си във врагове. Можем да не пожелаваме война на хората, които мислят различно. Можем да не забравяме, че зад всеки глас стои човек, с неговите страхове, надежди, заблуди и убеждения.

Можем да спорим. Можем да се противопоставяме. Можем да изискваме отговорност от политиците и да настояваме за доказателства, прозрачност и справедливост.

Но не бива да позволяваме омразата да ни превърне в онова, срещу което самите ние се борим.

Днес съм толкова гневна, че ми е трудно да намеря спокойствие. Ядосвам се на решенията на хората, на политиците, на разделението, на чувството за безсилие. И понякога се питам дали изобщо има смисъл да говоря, когато толкова много хора сякаш вече са решили, че няма да чуят никого, който мисли различно.

Но може би точно сега трябва да говорим. Не за да се надвикаме, а за да не забравим, че сме част от едно общество и споделяме една земя.

България не е просто територия. България са хората, езикът, паметта, домът, децата ни и бъдещето, което ще им оставим.

Не искам да мразя сънародниците си. Не искам да се страхувам от утрешния ден. Не искам да живея с мисълта, че войната, бедността и разрухата са неизбежни.

И не искам да се окаже, че сме били толкова заети да доказваме кой е прав, че сме забравили какво всъщност е важно да спасим.

Не знам дали България ще поеме по пътя, от който се страхувам. Не знам дали съм права във всичките си подозрения. Знам само, че не искам да мълча, когато нещо ме тревожи, и не искам да се преструвам на спокойна, когато сърцето ми е свито за бъдещето на децата ми.

Може би все още има надежда. Но тя няма да дойде от това да се мразим повече, да се обиждаме по-силно или да пожелаваме зло на онези, които гласуват различно.

Тя ще дойде, когато отново започнем да мислим, да проверяваме, да помним, да носим отговорност и да се отнасяме един към друг като към хора.

Защото най-страшното не е, че България може да загуби поредната политическа битка. Най-страшното е да загубим човечността си, докато спорим кой обича България повече.

И ако някога наистина сме били народ, способен да се обединява в трудни времена, може би точно сега е моментът да си го припомним.

Не защото сме еднакви.

А защото, независимо от различията ни, утрешният ден ще бъде общ за всички ни.

А вие вярвате ли, че България все още може да намери път към единството, или сме стигнали твърде далеч в разделението си?

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 3