Катастрофата на Гърция започна с Еврото!

Новогръцки митове и легенди. Поглед зад гръмките фрази за спасение

Миналата седмица гръцкият премиер Алексис Ципрас използва символиката на древногръцките митове, за да оповести нов етап в развитието на страната си. От остров Итака – дома на легендарния Одисей – Ципрас направи телевизионно обръщение към нацията, в което обяви „нов ден“ за Гърция, който трябва да сложи край на съвременната „Одисея“ за гръцкия народ. Наистина гръцкият народ страда много през последните години и това пътешествие вероятно би могло в някакъв смисъл да се сравни с премеждията на легендарния Омиров герой. Но дали наистина това е краят или мъките на южните ни съседи ще продължат?
Извън телевизионния екран, това което се случи преди една седмица, бе краят на спасителната програма на Тройката – Европейската централна банка (ЕЦБ), Международния валутен фонд (МВФ) и Еврогрупата (страните от ЕС, които използват еврото като валута). Разделена на три отделни пакета, програмата продължи 8 години и трансформира Гърция до неузнаваемост. Когато тя приключи миналия понеделник, еврокомисарят по икономическите въпроси Пиер Московиси също като Ципрас обяви, че това е нова фаза и че Гърция най-после може да обърне страницата. Московиси отиде дори по-далеч и заяви, че най-после еврозоната е спасена. Цената на спасението на Гърция обаче бе доста тежка – огромна безработица сред младите от 40%, масова емиграция, намаляване на работната заплата и пенсиите, рязко повишени данъци, рязък скок на бедността, самоубийствата и депресията.
Всичко започва с приемането на еврото през 2001 г. Финансовите правила и логиката на еврозоната, съчетани с масовата практика за укриване на данъци и неправилното отчитане на статистическите данни от страна на гръцките правителства, водят до постоянно влошаване на състоянието на икономиката. В същото време правителствата харчат с широки пръсти (като например за олимпиадата през 2004 г., която сама по себе си донесе милиарди загуби на страната, или пък с теглене на огромни заеми за модернизация на армията), а ефектът от тези разходи е малък.
Въпреки тези негативни тенденции обаче Гърция успява някак си да се задържи над водата до 2009 г. Тогава обаче настъпва едно събитие, за което Гърция няма никаква вина, но ще остане в историята като емблематичен пример за последиците от него. Финансовата криза от 2007-2008 г. засяга много тежко страната, а правителството е принудено да направи корекция на очаквания дефицит в края на годината с повече от 11% и той става общо 16%. Тази потресаваща цифра отприщва паника не само в Гърция, но и в цяла Европа, а страхът от „заразяване“ на други държави (по това време тежко засегнати са и Португалия, Италия, Ирландия и Испания – т.нар. група PIIGS) става основна тема в новинарските емисии. Тук се намесват гореспоменатите институции от Тройката. Гърция трябва да бъде „спасена“, за да не повлече със себе си цяла Европа. Първите заеми са отпуснати през 2010 г., като те водят със себе си и споразумение за сурови бюджетни икономии и реформи. Ефектът е моментален – предимно обаче върху обикновените хора, тъй като най-тежко засегнати са социалните плащания. Т.е. колкото си по-беден, толкова повече тежест пада върху твоите рамене. В резултат на липсата на публични инвестиции и отлива на капитали от страната започва да се свива и БВП. Така, заедно с новите милиарди, добавени към вече огромния дълг на Гърция, положението става изключително тежко. Следват още два нови пакета през 2012 и 2015 г., но и до днес Гърция на практика не се е възстановила от кризата и дори постави негативен рекорд за рецесия, надминавайки дори този на Голямата депресия в САЩ преди Втората световна война. Междувременно страната се раздели и с ключови държавни предприятия и активи, тъй като приватизацията също беше сред условията за отпускането на помощта от страна на Тройката. Така в момента Гърция все още се намира твърде далеч от спасение, а според последното споразумение изплащането на дълга се очаква да приключи едва през 2060 г. И това при условие, че държавата запази нивата на икономии и продължи да разпродава най-апетитната и доходоносна публична собственост. В продължение на десетилетия правителствата в Атина ще трябва да поддържат ежегоден излишък от 3%, за да могат да правят от него вноски към кредиторите.

Спасение или ужас без край?

Това логично ни води към въпроса „Това наистина ли е спасение?“ Защото внимателен преглед на дълговете на Гърция показва, че в началото на кризата основните кредитори са били френски и германски банки. Съответно първите траншове от т.нар. спасителна програма заминаха директно към техните офиси, а Атина беше само транзитна точка. Оказва се, че преди кризата европейските банки с радост са предоставяли кредити за покриване на бюджетните дефицити и за скъпоструващи проекти и държавни поръчки на Гърция въпреки вече трупащите се проблеми. Разбира се, самата Гърция също не е без вина. Споменахме вече за Олимпиадата в Атина през 2004 г. като емблематичен пример за широките пръсти на поредица гръцки правителства. В стремежа си да покажат Гърция като развита държава, а и да направят реклама на културата и туризма си, управляващите похарчиха милиарди – голяма част от тях финансирани със заеми – но в крайна сметка въпреки чудесния спортен форум и съответните модерни съоръжения ефектът върху останалата част от страната и икономиката остана негативен. Същото важи и за сериозните военни разходи – да, Гърция сега има модерна армия, но какво от това? Като заплаха може да се определи единствено Турция, но тъй като и двете страни са натовски държави, тъй като съвсем доскоро Турция се стремеше с всички сили към ЕС, отношенията бяха значително подобрени, а дрязгите между тях се изчерпваха с навлизане във въздушното пространство на отделни самолети и нищо повече. Струват ли си потрошените милиарди, които на всичкото отгоре са в банковите сметки на чужди производители на оръжие? Голям фактор за натрупаните задължения се оказва и корупцията – също както и у нас, раздавани са щедри обществени поръчки на различни приближени до властта бизнеси, а сметката се заплаща от данъкоплатеца. А олигархията в Гърция е далеч по-мощна и алчна, отколкото у нас. Да, заплатите нарастват, пенсиите също, но всъщност това е цената на социалното спокойствие. Няма как да не отбележим и двойния стандарт у ЕС – преди кризата Евросъюзът далеч не се отнася така критично към гръцките своеволия, както след нея, изправен пред опасността сам да понесе загуби.
Така всъщност голямата паника от 2009-2010 г. е за спасяването не на Гърция, а на европейските банки. Всички помним верижната реакция, предизвикана от натрупаните „лоши кредити“, от която изгърмяха не една и две банки по целия свят. Но докато САЩ и Обединеното кралство наляха огромни пари в своите финансови институции и по този начин предотвратиха задълбочаването на кризата, Европа (и в частност ЕЦБ) не направи нищо такова. Вместо това на сцената излезе Германия и започна да размахва пръст на всички останали. От Берлин можеха да си го позволят – като най-голямата, при това експортно ориентирана икономика Германия е най-големият печеливш за десетте години съществуване на еврото и за този период успя да натрупа огромно влияние в европейските институции.
Така немските правителства и техните съответни представители на европейско ниво имаха възможност да пишат правилата в своя изгода, но това често ставаше за сметка на малките и по-слаби държави като Гърция (а дори и доста по-големи като Испания). В последните години все повече икономисти говорят, че всички други в ЕС работят за Германия и това наистина е така – държави като нашата и гръцката не само дават евтина работна ръка на германския бизнес, самият германски бизнес под формата на банки, вериги магазини и други предприятия трайно се е настанил на териториите им. Така, макар да имаше пръст в проблемите на другите държави от еврозоната, Германия не пожела да поеме отговорност за кризата, блокира всякакви опити за решаване на проблемите на европейско ниво и остави останалата част от континента да се справя сама.
Но всичко това остана до голяма степен скрито за средностатистическия европеец. Вместо това в европейските – и особено в германските – медии се разгоря унищожителна кампания срещу гърците. Малка държава като Гърция беше обвинена за всички възможни беди на Европа, ежедневно се повтаряше до втръсване на зрителя и читателя, че гърците са мързеливи, играят по цял ден сиртаки и пият узо, а сега германският данъкоплатец, даващ най-големите вноски в еврофондовете, ще трябва да заплаща за тази вакханалия.
Вакханалията обаче беше и ще продължава да бъде за гръцката върхушка и кредиторите. Облажилите се се от щедрото раздаване на пари няма да се наложи да ги връщат, а тези, дали парите, ще си получат всичко до стотинката и дори с лихва. Пред очите ни се разигра класически сценарий, в който десетки и дори стотици милиарди преминаха от държавната хазна в частни ръце, а гръцкият народ хем ще плати, хем ще трябва да търпи подигравки.
Това твърдение може да ви се стори невярно, но данните са абсолютно еднозначни – според официалния статистически орган на ЕС Евростат няма никакъв проблем нито с количеството работа, нито с производителността на гръцките работници. И двата показателя са на съвсем прилично средноевропейско ниво. Всъщност по отработени часове гърците дори изпреварват германците. Друг мит, категорично развенчан от фактите, е, че става дума за помощ. Както писа пък не някой друг, а германският вестник „Зюддойче цайтунг“ на 21 юни т.г., само до момента Германия е спечелила над 3 милиарда евро от лихви по операции с гръцкия държавен дълг и ценни книжа. Забележете, Берлин не само не е платил нищо, той е на нетна печалба от гръцката трагедия. Междувременно германският бизнес също не стои със скръстени ръце – така например повечето големи летища в Гърция вече са отдадени на концесия на германския оператор „Фрапорт“, познат и у нас. Колкото и привлекателно и правдоподобно да звучи приказката за мързеливите гърци, в най-добрия случай това е една малка част от истината за Гърция.

Има ли свобода в усмирителна риза?

Такова е положението на премиера Алексис Ципрас в момента – на неговото правителство вече е позволено да става от болничното легло и да се разхожда по малко, но това става с усмирителна риза и под зоркия поглед на санитарите. Веднага бе обявено увеличение на заплатите и пенсиите, но като се има предвид, че само за първите години на действие на програмата на бюджетни съкращения БВП на Гърция спадна с цели 25%, дори връщането на нивата от преди 2009 г. ще отнеме доста дълго време. Освен това условието за поддържане на бюджетен излишък допълнително ще върже ръцете на Ципрас (и всеки следващ след него), а разпродаването на държавните активи ще трябва да продължи. Дори „спасена“ и „свободна“, Гърция я очаква нерозово бъдеще.
Гръцката драма доказа и емпирично несъстоятелността на политиките за бюджетни икономии, чийто символ дълго време бе германският финансов министър Волфганг Шойбле. За държава като Германия, която се радва на силно положителен баланс във външната търговия и на евтината работна ръка от Източна Европа, финансовата дисциплина (т.е. съкращаване на инвестициите от страна на държавата – един от най-силните фактори за растеж) може и да е добро решение, за почти всички други държави в Европа обаче тя има негативни последици. Идеята, че всички трябва да живеем в мизерия в името на макроикономическата „стабилност“ (да, приликите с България никак не са случайни), налагана агресивно от Германия чрез европейските структури, така и от международните финансови институции претърпя пълен провал на практика. Шойбле вероятно никога няма да се извини, но извинение дойде от шефката на МВФ Кристин Лагард, която преди време бе принудена да признае, че „експертните“ съвети на ръководената от нея организация всъщност са влошили ситуацията, вместо да помогнат и че нечовешките условия, наложени от Тройката, имат огромен принос за страданията на гръцките граждани. И въпреки това на Гърция отново се налагат същите безкомпромисни клаузи. Въпреки примера на една Португалия, която тръгна по точно обратния път и в момента е сред най-добре развиващите се страни в Европа.
Трябва обаче да отбележим, че макар в момента Ципрас да се опитва да позира като жертва, то той е жертва, на първо място, на самия себе си. Избран от гръцкия народ с програма, насочена изключително срещу този вид задушаваща икономиката и обществения живот политика и инициирал прословутия референдум за и против поредното споразумение с Тройката, настоящият гръцки премиер се уплаши и не уважи решението на народа си, поддавайки се на натиска отвън. А както впоследствие показа лявото управление в Португалия, алтернатива имаше. При всичките си недостатъци, иначе министърът на финансите Янис Варуфакис бе разработил именно такава програма, но тя нямаше как да се осъществи след обратния завой на Ципрас. Сега последният говори за край на „Одисеята“. Тя обаче ще продължи още поне 42 години…
За край на кризата говори и еврокомисарят Московиси. Но макар в Брюксел лека-полека да започват да променят посоката, все още има много какво да се желае. Идеологическата пелена на десните митове и легенди все още прекалено силно замъглява погледа на тези, от които зависи икономическото развитие на съюза. Друг належащ извод от кризата с Гърция е, че няма универсална рецепта, която да работи навсякъде по един същ начин. Индивидуалните характеристики на всяка национална икономика в Европа изискват различни подходи. Затова и еврото е далеч от спасение – най-малкото, защото неадекватните реакции на евробюрократите засилват все повече центробежните сили в блока. Ако при нова ситуация, като разигралата се в Гърция, Европа отново се опита да замете проблемите под килима, докато обвинява и прехвърля тежестта на тези, които имат най-малка вина за случилото се, то с голяма сигурност можем да очакваме и в някоя друга държава хората да постъпят като британците и да гласуват за излизане от блока. Съвременната гръцка одисея ще остане напълно безполезна за историята, ако истината за нея не бъде призната от отговорните фактори и не бъдат извлечени съответните уроци. Епохата изисква обективен поглед и оценка на ситуацията, а не митове и легенди.