Теорията на кризата от Адам Смит до наши дни

Има един много интересен въпрос, който непременно възниква при оценката на нашата теория на кризата. В най-острата си форма той звучи приблизително така: „Вие какво, да не би да сте най-умните?”. Защо никой освен вас не е предложил нищо подобно, защо вашите идеи не са подхванати и подкрепени от никой? Може би това са просто глупости и самореклама?

Вече нееднократно сме отговаряли на тези въпроси, но защото актуалността на кризисните процеси разсте постоянно, има смисъл да се върнем към тях. И така.

На първо място не сме измисляли нищо. Изобщо в науката рядко се появяват идеи, които да нямат изобщо никакви предшественици. Ако погледнете нашите концепции, те ясно съвпадат с последователните мисли на Антонио Сера, Адам Смит, Карл Маркс и Роза Люксембург.

Според мен, ако Роза Люксембург не бе загинала в началото на 1919 г., тя най-вероятно щеше да формира съответните тези още в началото на 20-те години (макар и на ней би ѝ било значително по-трудно отколкото на нас). Логиката на задълбочаването на разделението на труда и връзката на този процес с мащабите на пазара вече не е тайна в началото на ХХ век.

Друг е въпросът, че, и това на второ място, тази линия е пресечена по идеологически причини.

Както в рамките на капиталистическата версия на икономическата наука, когато паралелно с политикономията на Смит-Маркс се появява икономикса, в който темата за края на капитализма във връзка с ограничените пазари и мащабите на земното кълбо е принципно табуирана.

Така и в рамките на ленинската версия за политикономията, във връзка с конфликта между Ленин и Люксембург, който е идеологизиран и забюрократизиран във връзка със смъртта и на двамата участници.

Първият, който връща на публично обсъждане тази тема (спирането на задълбочаването на разделението на труда в условията на ограничените пазари) в края на 90-те години е Олег Григориев, за която трябва да му се благодари отделно. Но след това, както ми се струва, той допуска голяма грешка, ограничавайки своите изследвания с рамките на класическите схеми на икономиката. Тоест фактически се опитва да въведе идеите на политикономията в икономикса.

Вече много по-късно (след нашето разделяне през 2011 г.) аз обясних нашироко, че това е невъзможно, заради това, че темата за ограничението на научно-техническия прогрес във връзка с ограничеността на пазарите в икономиката е табуирана, то и в резултат основната идея на политикономията е просто мъртво

Съответно Олег Григориев бе принуден да използва своите идеи и конструкции за доста отдалечени от базовите линии теми, за обясняването на причините за икономическото развитие на отделните конструкции, които нямат особено практическо приложение. При това той категорично се отказа от конструкциите, присъщи на политикономията и свързани с обществената функция на икономиката (в частност теорията за глобалните проекти и свързаната с нея теория на властта”.

Съответно, на трето място, поради развитието на кризата, когато политическата съставна в икономическите процеси започна да играе все по-голяма и голяма роля (само появата на Тръмп какво означава!), се оказа, че конструкциите на неокономиката на Олег Григориев не дават отговори на много живо-изскачащи въпроси. За разлика от нашите работи, направени в чистия формат на политикономията, без идеологическите ограничения на икономикса.

Оказа се, че в условията на жестока криза чисто икономическите конструкции и модели не дават обяснения на случващите се процеси. А методологичните схеми на политикономията се оказаха значително по-ефективни.

В това няма нищо неочаквано, колосалният пласт марксистка наука от ХХ век обяснява изчерпателно тези причини, но след разпада на СССР политикономията престана да бъде „модерна”, защото не носеше доход на своите привърженици. И като следствие не са останали сериозни политикономически школи по света.

Сега, когато нашата прогнозна дейност показа толкова ефективен резултат (тук дори и критиката, че самохвалци няма да мине, защото се констатира очевиден факт), ситуацията трябва да се измени.

Но, на четвърто място, логиката, спомената в горната статия, не е изчезнала никъде. В рамките на методологията на икономикса нашите подходи не могат да се приложат на практика, те са категорично табуирани. Затова и трябва да се изчака, кога ще израснат новите политикономически школи. Понеже никой (засега?) не ги финансира, този проект ще бъде дълъг и ще отнеме още няколко десетилетия. И през цялото това време нашият Фонд за икономически изследвания няма да има сериозна конкуренция.

Ако финансирането започне, то скоростта на развитието на политикономията рязко ще се засили. Но бедата е там, че това може да се случи единствено след началото на „острия” стадий на кризата, когато жизненият стандарт на населението по света (и на първо място в „Западните” страни) ще спадне рязко. И при всеки случай на руската основа – защото западните политикономически школи на света няма, а започването „от нулата” е процес, който ще отнеме много десетилетия.

При всеки случай трябва да се отбележи, че нашите резултати в частта им с обяснението на причините и последствията от кризата не представляват нищо уникално от гледна точка на развитието на науката. Те са напълно естествено продължение на развитието на икономическата наука, която, за жалост, бивайки обществена наука, съществено зависи от доминиращата в обществото идеология. Което, разбира се, не отрича значението на тези резултати, които сме постигнали.