Разширението на изток няма да спаси НАТО от разпадане

Преди двадесет години стана първото разширяване на НАТО на Изток – трима бивши съюзници на СССР станаха част от Атлантическия съюз. По-малко от две седмици по-късно самолети на НАТО започнаха бомбардировките на Югославия. Това съвпадение беше случайно, но повече от символично. Тогава Западът изгори всички мостове за изграждане на отношения с Русия.
Присъединяването на Полша, Чешката република и Унгария към НАТО се състоя на 12 март 1999 г. и бе насрочено да съвпадне с половинвековния юбилей на съюза, който трябваше да бъде отбелязан на 4 април. Но още преди тържествените събития с участието на 19 държави-членки на НАТО, се случи събитие, което даде на експанзията на военния блок уникален агресивен характер.
Самолети на НАТО, без разрешение на ООН, на 24 март започнаха бомбардировките на Югославия. Разширяването на НАТО беше планирано много преди началото на югославската кампания – но фактът, че и двете събития се случиха в един и същи месец по-добре от всякакви думи разкри смисъла на случващото се. Европа попадаше във все по-голяма степен на подчинение на англосаксонския хегемонистичен проект. Победителите, които доброволно се предадоха на милостта, бяха взети под крилото на военно-политическа организация, а онези, които се съпротивляваха, бяха строго наказани .
Русия реагира на събитията от март 1999 г. с „обратен завой над Атлантическия океан“ – отменяйки посещението на руския премиер в САЩ. И макар че самолетът на Евгени Примаков се обърна след началото на ударите на НАТО в Югославия на 24 март, е ясно, че Москва не хареса това, което се случи на 12 март. Но през 1999 г. беше невъзможно да се предотврати разширяването на НАТО на изток – решението беше взето още през 1994 г., а поканата за първите три – Полша, Чехия и Унгария – пристигна през лятото на 1997 година. Още тогава беше обявено, че официалното им влизане в Алианса ще се проведе през пролетта на 1999 г., в навечерието на 50-годишнината на НАТО.
Така до края на десетилетието, което започна с разпадането на СССР и Варшавския пакт, Северноатлантическият алианс предприе първата си стъпка на изток, за да поеме в крайна сметка цялата Европа. И то не само Източна.
През 1949 г. НАТО е създадено от 12 участници – САЩ, Великобритания, Канада, Франция, Италия и всякаква друга европейска дреболия (Германия официално се присъединява по-късно, през 1955 г.) и по времето, когато организацията на Варшавския договор се срути през лятото на 1991 г., Алиансът се разшири до 16 членове. Но след първото разширяване на изток, съюзът започна да нараства с внушителен темп – три държави през 1999 г., седем през 2004 г., две през 2009 г. и една през 2017 г.
Общо сега НАТО включва 29 страни – повечето от европейските страни. Сред забележителните страни в него не се включват Австрия, Швеция, Финландия, Швейцария, Ирландия. Ето я и Сърбия – единствената европейска жертва на НАТО. Разширението на изток има естествени граници за НАТО. И това са границите на Русия.
Спорове за това дали американците са обещали на Горбачов да не разширяват НАТО на Изток, са безсмислени. Разбира се, има обещание и разбира се, че има измама.
Но да оставим това – в края на краищата, през 90-те години Горбачов вече не е на власт и страната, която води, вече не е на картата на света. А самото обещание не е записано в писмена форма. Това говори само за качествата на самия Горбачов. Но дори и да си представим невероятното – че Горбачов би успял да постигне писмени ангажименти за неразширяването на НАТО на изток през 1990-1991 г., няма съмнение, че американците нямаше да се съобразят с тези споразумения след разпадането на СССР – такава страна вече не съществува.
Можем да говорим дълго време за наследството на Русия по отношение на СССР, ще ни посочат в отговор балтийските държави и Украйна като части от СССР, които не са съгласни с това тълкуване (поне по отношение на международните задължения, свързани с техните територии, които станаха след 1991 г. независими).
Разширяването на НАТО на изток беше цената, платена за разпадането на СССР и за едностранната капитулация на нашата страна на международната сцена през 1990-1991 година. НАТО възнамеряваше да достигне границите на Русия. И не само в Европа, но и в Азия.
Докато Москва се присети активно да се противопоставя на атлантистите, НАТО успя да включи балтийските държави. Но вече с Грузия и Украйна имаше неприятности. Не само в резултат на войната от 2008 г. – в средата на първото десетилетие на новото хилядолетие сред европейците се наложи разбирането, че просто е опасно да се движат по-далеч на изток. Украйна, разбира се, се насърчава устно – както и Грузия и се правят планове за Молдова чрез сливането ѝ с Румъния. Но в действителност НАТО достигна границата на разширяването си. Нито една от страните от бившия СССР не може да бъде приета в съюза без катастрофални последици за отношенията между Европа и Русия. Разбират ли го това на Запад?
И какво е целият Запад днес? В геополитически план това е НАТО – военният съюз на САЩ и европейските държави, в които последните играят подчинена роля. Но заради това, че Европейският съюз се консолидира и заради кризата на англосаксонския проект за глобализация, насърчавана от самите Съединени щати, бъдещето на НАТО става все по-несигурно.
Основната цел на НАТО е да осигури контрола на англосаксоните над континентална Европа. Победителите през 1945 г., американците и британците, с помощта на военния съюз, държаха Стария свят под строгите си напътствия, като го плашеха първо с червените, а след това с Путин. Но жупелът на „руската заплаха“ не бе успешен дори през 60-те години. Не случайно Франция, единствената независима западноевропейска страна, напусна военната структура на НАТО при президента Шарл Дьо Гол.
Украйна, като пример за “руска агресия срещу Европа”, съществува само в агитацията на най-упоритите русофобски атлантисти – защото всеки европеец, който знае малко за историята, разбира, че Украйна, заедно с Русия, принадлежи на друг свят, на друга цивилизация, наречена отново от Запада „Руски език“. Примерът с Украйна казва нещо друго – разширяването на НАТО на изток, на територия, която е зона от руски национални интереси, това се признава дори от тези, които не смятат Украйна за част от големия руски свят, създава много големи проблеми за Европа.
Защото борбата за Украйна лишава Европа от възможността да изгради нормални отношения с Русия. Тя дава на атлантистите възможност да наложат невъзможни условия (като съгласието на Русия за европейска интеграция и атлантизирането на Украйна), за да изключат развитието на европейско-руските отношения. Нормалните отношения с Русия са гаранция за отслабването и премахването на Атлантическия контрол над Европа от страна на НАТО.
Без това не може да се говори за никаква европейска армия, за независимост на Европейския съюз и следователно за неговото съществуване като пълноправна супердържава. ЕС се нуждае от независимост. Това означава, че ЕС или ще се освободи от контрола на НАТО, или ще се разпадне, като по този начин ще удължи живота на Северноатлантическия съюз. Силна Европа и НАТО са несъвместими.
НАТО не можеше да се разшири на изток, тъй като атлантическият проект беше програмиран да разшири контрола над Европа. Но след като се разшири на изток и се изправи пред кризата на американския глобален проект и растежа на европейския регионален проект, НАТО се оказа ненужна тежест. Досега слабостта на ЕС го предпазва от срутване и от факта, че самите САЩ са само на ранен етап от прехода към нов изолационизъм. Приятелството срещу Русия не може да бъде сплотяващ фактор – поради това, че заплахата е измислена.
В продължение на 20 години НАТО зае почти целия възможен изток от Европа – за да се убедят всички, че този фактор няма никаква роля в стабилността и силата на съюза. Защото при задълбочаващото се разцепление на Запада е напълно без значение колко земя се контролира на изток.