Пружината на историята и ловните полета на световните финансови вълци

Минчо Минчев: Пружината на историята и ловните полета на световните финансови вълци

Натискаме да влизаме в Еврозоната, забравихме каква попара сърбахме, след като приехме да бъдем подвластни на МВФ

Овладяването на централните банки чрез реформи, войни и революции вече над 200 години е формулата за постъпателното завладяване на суверенитета на народи и държави

Има факти и думи, които многострадалната българска памет не бива да забравя. Неотдавна по съдбовен за държавата и нацията въпрос Конституционният съд попари надеждите на цял един народ и неговата вяра, че като върховна инстанция – пазител на основния закон на държавата, той ще защити абсолютното право на суверена, прогласено от Конституцията. Всички очаквахме Конституционният съд да се произнесе по един толкова оспорван въпрос като влизането на България в Еврозоната, но той не зачете волята на над 600 000 български граждани, участвали в инициативата на партия „Възраждане“, които с подписите си удостовериха, че настояват за референдум относно съдбата на българската национална валута.

Не стана ясно – въпреки категорични формулировки, поради каква причина бе взето неговото несправедливо решение за референдума.

Дали защото магистратите смятат, както заяви преди време Левон Хампарцумян, че тези над половин милион български граждани са „необразовано простолюдие, което страда от хронична носталгия по социализма и неговото мнение не трябва да се взема под внимание“, или защото КС е получил хабер от място, на което не може да се откаже.

Така или иначе, премахването на националната валута е последващ откровен етап от доунищожаването на националния суверенитет на България, част от онзи план, в който, както ни уверяват запознати, става дума за експеримент по унищожаването на една национална държава чрез собствените й институции, подвластни на финансово-политическия инструментариум на новия световен ред: Международния валутен фонд, Европейската централна банка и Световната банка. А обезсилването и обезличаването на България и превръщането й в протекторат, васален на върховната власт на Интернационала на наднационалните банкстери, е необходимият етап преди пълното разпореждане със съдбата на народа й и територията, която той населява от векове.

Собствеността на споменатите институции, както и пътят на тяхното създаване, е територия, която отдавна умишлено е недовиждана и показно неинтересна на медиите под контрол. Само непоправими и непримирими характери като Ноам Чомски, Джон Пилджър, Александър Зиновиев, Майкъл Паренти и още неколцина се осмеляват да надникнат в дълбоките тайни на „дълбоката държава“, която е толкова уверена в своето всемогъщество, че дори очевидните действия, които осветяват нейните намерения, са резюлирани винаги като теория на конспирацията.

Както е известно обаче, фактите са упорито нещо.

Навремето Натан Ротшилд например е формулирал най-точно представата за истинския владетел: „Не е важно кой стои на престола на една страна – казвал той, – важното е кой печата парите й.“ И овладяването на централните банки чрез реформи, войни и революции вече над 200 години е формулата за постъпателното завладяване на суверенитета на народи и държави.

Златолюспестата анаконда на капитала през Венеция, Амстердам, Лондон стига и до Американския континент.

Още преди подписването на Конституцията на 31.12.1781 г. Конгресът на конфедерацията взема решение за създаването на банката на Северна Америка. Инициатор и осъществител на идеята е Робърт Морис. Днешните студенти по икономикс навярно знаят, че това е името на дългогодишен сенатор от Пенсилвания, който има за първообраз Банк ъф Ингланд.

Банката е отворена на 7.1.1782 г., но е просъществувала съвсем кратко – само 2 години. Нейната дейност е била прекратена заради избухналата „внезапно“ инфлация и главно заради измамите, причинени от създаването на тогавашните „биткойни“ – наречени „декретирани пари“. Нещо особено важно: частните притежатели на капитала на банката са владеели 80% от него.

Останалите 20% са били собственост на федералното правителство.

Изследователите твърдят, че от юридическите архиви ясно се вижда следата, която доказва, че империята Ротшилд е в основата на създадената финансова колизия. Един от честните мъже на Америка, чийто лик и днес стои на банкнотите от 100 долара, е Томас Джеферсън, трети президент на САЩ. Той е и първият държавник, осъзнал, че овладяването на Централната банка от частни лица би ги превърнало в истинските господари на страната.

Твърде показателно е неговото писмо до Джон Тейлър, десетия президент на САЩ: „Искрено вярвам, пише той, че банковите институции са по-опасни от редовните войски и че принципът на харчене на пари, които трябва да изплаща потомството, е само мошеничество спрямо бъднините в по-широк мащаб.“ И по нататък: „Те вече създадоха парична аристокрация… Емитиращата власт трябва да се отнеме от банките и да се върне на хората. На тях тя принадлежи по право.“

На това място Асен Василев би трябвало да отговори какво освен мошенически схеми е учил в ПУЦ-а за еничари в Харвард? И накъде в бездната тика бъдещето на България?

Този въпрос, отправен към един от главните шмекери, не е лирическо отстъпление на автора и читателят трябва да го възприема като опит за приземяване в днешния български ден, в който пред очите ни протича доунищожаването и поробването за вечни времена на нашето Отечество.

Но да продължим с въпросите: Дали се досеща Василев кому принадлежи прозрението, че емитираният национален дълг е благотворен за нацията? И той едва ли случайно повтаря тази безнравствена формула, защото тя е едно от тайните, но най-ефикасни оръжия на споменатата по-горе династия, изпробвана още в първото американско правителство на един от най-прославените президенти на САЩ – Джордж Вашингтон. Той назначил на длъжност секретар по финансите един чаровник, някой си Александър Хамилтън, който със специфичните средства и аргументи на един фаворит успял да убеди президента да създаде с указ от 25 февруари 1791 г. първата обединена частна банка под названието „Първа банка на Съединените щати“.

Разписаният договор бил за 20 години и той бил спазен, но не бил подновен, защото частните акционери, за да спечелят баснословни печалби, постигнали това чрез отпечатването на „частично резервни“ банкноти, което буквално одрало кожата на средностатистическия американец. Важната в случая е думата „резервна“, на която тепърва й предстояло да утвърждава своите завоевания. И така повече от 200 години.

Още няколко думи за тази прелюбопитна история. Когато през 1811 г. Американският конгрес отказал подновяването на срока, определен със споменатия 20-годишен договор, небезизвестният финансов княз, споменат вече от нас – Натан Ротшилд, декларирал своя ултиматум: „Или патентът ще бъде подновен, или САЩ ще бъдат хвърлени в най-разрушителната война“. Неговият гняв от гордия отказ на правителството на САЩ оставил като свидетелство в историята безапелационната му заповед: „Натикайте онези провинциалисти в стария им статут на колонии.“ И войната не закъсняла. Четвъртият президент на САЩ Джеймс Мадисън /1808-1817/ бил принуден да обяви война на Англия. Причината била, че старата добра госпожа като владетелка на моретата наложила във връзка с препоръката на Ротшилд ограничаване на американската търговия по море. Бушуващата война и нейните огромни разходи обаче принудили все пак правителството да изпълни ултиматума на финансовия княз. В резултат на което войната била прекратена, а във Филаделфия била създадена Втората банка на САЩ /1816 г./, чиято подавляващата част от капитала отново бил притежание на частни лица.

И така всеки път, когато правителството е отказвало да поднови лиценза на Централната банка с преобладаващо частно участие, следвала недвусмислена заплаха за война или за убийство, какъвто е случаят с Андрю Джаксън, седмия президент на САЩ. Като се позовал на Конституцията, той постановил, че единствено Конгресът на САЩ е в правото си да емитира пари в достатъчни количества и че такова право няма никой друг. Джаксън отишъл и по-нататък – нарекъл банкерите „банда крадци“. Той бил истински патриот, но това му качество било абсолютно противопоказно на намеренията на финансовия Молох – г-н Ротшилд. Последвали два опита за убийството на Джаксън. Следствието обаче изкарало атентатора, комуто на 30 януари 1835 г. засекли и двата пистолета, за невменяем, а признанието му, че е бил във връзка със „силите в Европа“, обявили за бълнувания на луд. Какво ли не правят парите на Ротшилд, какви ли следи не изтриват!

Президентът Джаксън обобщил: „Банката се опитва да ме убие, но ще я убия аз.“ И наистина договорът изтекъл през 1836 г. и до 1913 г. не бил подновен.
Особено интересно е свидетелството, оставено от неговия предходник – шестия президент на САЩ Джон Адамс /1825-1829/. „Винаги съм се отвращавал, пише той, отвращавам се и ще продължавам да се отвращавам от цялата ни банкова система… Всяка банка с отбив от цената, всяка банка, на която трябва да се плаща лихва или да се извлича някаква печалба от заемодателя, е обикновена корупция. Това е облагане на обществеността за благото и печалбата на индивиди.“

Какво мислите се е случило в годините между 1836 и 1913? През 1845 г.? Преди своята кончина Андрю Джаксън заявил, че най-голямото му постижение в живота била победата над банката: „I killed The Bank.“ В следващите 70 г. обаче независимостта на т. нар. централни банки е била размивана и ерозирана до пълното отнемане на финансовия суверенитет на държавите, които те са представлявали. Това стана особено очевидно и вече дори не се прикрива след 1991 г., когато и епохата СССР изтече в историята. През тези малко над 70 г. обаче са се случили много събития. Погинали са четири империи и между тях – най-ненавистната за князете на капитала – Руската империя. Бушували са две горещи световни войни и са се случили капитулациите в Малта след Първата студена война. Преди тях заради съпротивата срещу пълзящата власт на банксерите в свободолюбива Америка пламва пожарът на войната между Севера и Юга. Каквито и мотиви да изтъкват историци и изследователи за нея, неназованата причина е една: отказът на американските правителства да предоставят правото на емитиране на паричните средства на глутницата частни банкери. Много могъщи мъже на Америка са заплатили с най-скъпото за своето несъгласие с политиката на концентрация на властта – картела на банксерите. През 1865 г., малко преди да бъде убит на 14 април, Ейбрахам Линкълн заявил пред американските конгресмени: „Аз имам двама големи врагове – армията на Юга, която е отпред, срещу мен, и финансовите институции в тила. От двата този, който е в тила, е моят най-голям враг.“

Вече в наши дни, години след Бретън-Уудските споразумения, резервна валута на държавите е доларът, а златният им резерв е „на съхранение“ във Форт Нокс.

На 22 ноември 1963 г. бе застрелян 35-ият президент на САЩ – Джон Кенеди. Тази смърт, на която бяхме свидетели, потресе света и нейното ехо не затихва и до днес. Стотици са версиите, филмите, анкетите за това как е бил извършен атентатът и кои са извършителите. Не е назовавана никога обаче истинската причина за убийството на Джон Кенеди. И всеки опит следствието да бъде насочено в тази посока е бил осуетяван. Не се тръгва нито след изразеното от президента Кенеди неодобрение на Общото споразумение за митата и търговията, нито по следите на безпрецедентния факт за напечатаните по негова заповед долари, на които е изписано, че са емитирани не от Федералния резерв на САЩ, а от американската държава. Вездесъщата комисия „Уорън“ обаче заключава, че убиецът е Ли Харви Осуалд, застрелян два дни след атентата в Далас от Джак Руби, собственик на нощен клуб.

Много място отделихме за тази трагична история, спекулациите с която не стихват и до днес. Пишат се книги, създават се филми, спори се за броя на фаталните изстрели, отнели живота на един многообещаващ политик, с чиято смърт светът се върна в коловоза на войната – отначало студена, с отделни припламвания на регионални военни сблъсъци, и постепенно все по-гореща и все по-неотвратима. Остава обаче някак незачетен фактът, че всеки, който се е опитвал да посегне на всемогъществото на долара, е завършвал трагично. Садам Хюсеин бе обесен в затвора на разбомбения преди това Багдад, Моамар Кадафи се срещна с отвратителния образ на своята гибел, измъкнат от една канализация. Централните банки вече отдавна са подвластни на финансовите правила, норми и цели, на неоглобализма и неговите мощни оръжия – МВФ, ЕЦБ и Световната банка. Дори в Русия Набиулина изглежда все още непоклатима.

Но дали ще е все така? В Казан на срещата на 36 държави и 6 международни организации бе декларирана необходимостта от равноправна система, в която никой да няма предимство пред другите. Звучи привлекателно и дори обещаващо. Но както казва народът – парен каша духа. А ние целите сме изгорени и пак не свикнахме да го правим. Това още Левски го е забелязал. Сега натискаме да влизаме в Еврозоната, където уж не искат да ни приемат, защото било имало „правила и принципи“. Забравихме каква попара сърбахме, след като приехме да бъдем подвластни на МВФ, където уж щяхме да сме част от свободния и благоденстващ свят.

Костадин Чакъров, бивш съветник на Людмила Живкова и Тодор Живков, светла му памет, ми е разказвал след една моя поредна статия, заклеймяваща перестроечните безродници, как Андрей Луканов е кършил ръце, тюхкал се бил, защото след влизането на България в МВФ кредити може да получаваш, но единствено под условие, че ще изпълниш определените от институцията изисквания. А всички те, казваше Чакъров, източваха къде капка по капка в началото, къде галон по галон икономическата кръв на държавата. И като видя, че няма кредити, а падежите на плащанията излизат, „Андрей обяви мораториума по държавния дълг“.

Както се казва, да го съжалиш разсипника, пуснал в кошарата вълците на „Отворено общество“ и МВФ.

От друга страна, ако се върнем назад към историята, самите Съединени щати се съпротивляват – къде успешно къде не, на валяка на финансовите банкстери. И това в продължение на повече от два века. Или до пълното изчистване на автентичните патриоти като Андрю Джаксън, който успял навремето да „отреже главата на финансовата ламя“. Нещо повече – успял дори да изплати националния дълг на САЩ. И всичко това е било постигнато до онзи мрачен ден за бъдещето на света през декември 1913 г., когато президентът Удроу Уилсън подписва създаването на Федералния резерв – консорциум от 13 частни банки, след който се начева периодът на историята на САЩ като държава, подвластна на „дълбоката държава“ и нейния инструментариум за осъществяване на плановете за световно господство. Периодично обаче банксерите не забравят да напомнят „кой кара влака“ и затова редуват периоди на благоденствие с периоди на кризи и разруха.

Съвсем нямах намерение да преразказвам историята на тази велика държава – САЩ, за да обезпеча твърденията си с неопровержимата необходимост за случая. Но е достатъчно само да си припомним механизмите, довели до Великата депресия, преобяснените и уж изследвани в дълбочина причини за малки и големи войни, включително и двете световни. В тях не са важни поводите, нито сраженията дори, нито просто човешките надежди и страдания. Важна е единствено пружината, която направлява и движи историята в неутолимия стремеж да бъде обезпечен гладът за ресурси, които, заграбени от победителя, осигуряват непоклатимата власт на капитала.

Съдбата на народи и държави няма никакво значение. Предизвикването на национални кризи и съсипването на икономики само разширява ловните полета на световните финансови вълци. След Втората световна война, след утвърждаване на хегемонията на долара със споменатата Бретън-Уудска система и особено след премахването на неговия златен стандарт, печатницата на Федералния резерв работи без отдих. Мътната река от долари помита всичко по пътя си – правителства, идеологии, въздигане и налагане на диктатури, утвърждаване на елити и прочие. По ирония на случая обаче САЩ се оказват отново в заложените мрежи за озаптяване, които са олицетворени от техния чудовищен вътрешен дълг, измерван в трилиони. И нека не звучи светотатствено, но в този смисъл САЩ е най-лишената от свободен национален избор държава. Пълна илюзия и пропагандна димка е, че тяхната администрация може да води политика извън очертаната от глутницата на банксерския Интернационал. Същия, който не се задоволи само с нейното овладяване, а посегна и сполучи в овладяването на Европа, и по-точно на институцията на национална държава. Затова бе създадена и Обединена Европа, което неимоверно улеснява намеренията, етикетирани като политика на САЩ, докато САЩ в същото време отдавна са превърнати само в инструмент на налагането на тези намерения.

Особено важно средство за тяхното постигане се оказа създадената за тази цел паралелна, уж независима от долара, валута – еврото. Което по същество е римейк на обсебването на самите САЩ след 1913 г., когато банкстерите овладяха паричния суверенитет на държавата. Оттогава до днес историята само потвърждава формулата на цитирания неколкократно Натан Ротшилд, че не е важно кой стои на престола, важното е кой печата парите.

Само след няколко дни е най-голямото шоу на Америка – изборът на президент. И в него няма особено значение кой ще бъде победителят – Тръмп или Харис. Съдбата на Европа и в двата случая е ясна. Потенциалът на ЕС все така ще продължи да бъде обезсилван, докато накрая изтече в канализацията на историята в едно със славата и могъществото на цяла дузина бивши велики държави, определящи доскоро политиката на света. От материалното наследство и от творческия потенциал на Стара Европа е предвидено почти нищо да не бъде загубено. То просто ще пресече Океана и като една мощна Мисисипи на интелекта, уменията и способностите ще се изсипе в кръвната система на т. нар. англосаксонски свят, за да утвърди неговото ядро и да остави на европейските народи разрухата. Засега единствената дестинация на за нейното поредно спасение ще бъде пак Русия, която според стиха на Аполинер „се сражава на границата между миналото и бъдещето“.

Ние, българите, за пореден път успяхме да станем почти нейни врагове. Ако успеем обаче да устоим на натиска да се намесим и по-надълбоко във войната срещу нея и ако българският лев бъде спасен, все още ще има някаква спасителна сламка за народа ни. А както е известно още от памтивека, удавникът се хваща и за нея.