ПРОСТАШКО ДЪРЖАНИЕ НА МИЛИЦИОНЕРИТИ

Като съдия нямам право да коментирам неприключили производства. Не познавам и фактите, за да мога да имам обосновано мнение по медийно отразения случай „Иванчева“.
Като юрист и гражданин обаче ми се иска да дам своя скромен принос в разясняването на основни принципи и положения, приложими във всяка демократична и правова държава.
Конституцията на Република България (КРБ) в своя преамбюл издига във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност. Нормалното съществуване и развитие на личността във всяка демократична държава, каквато България следва да бъде съгласно Конституцията (преамбюл), е невъзможно без съществуването на т.нар. „комуникационни права“, уредени в чл. 39-41 от Конституцията (вж. Решение 7/04.06.1996 г. по к.дело 1/1996 г. на Конституционния съд). Според чл. 39, ал. 1 от Конституцията всеки има право да изразява мнение и да го разпространява. Такова право има всеки (български гражданин или чужденец), включително лицата, които са обвиняеми. Последните, съгласно чл. 31, ал. 3 от КРБ, се смятат за невинни до установяване на противното с влязла в сила присъда. Ограничаване на правата на обвиняемия, например правото на свободно придвижване (а от там на труд, на упражняване на родителски права и др.) се допуска само доколкото е необходимо за осъществяване на правосъдието (чл. 31, ал. 4 от КРБ). В демократичните и правови държави обществото, а и правосъдието в частност, има полза гражданите да говорят, тъй като по този начин може да бъде съобщена информация, която може да има важно значение за обществото. В наказателното право всяко изявление на обвиняемия е ценно, тъй като се предполага, че същият като евентуален извършител знае и може да даде информация, която може да е полезна за разследването (информацията може и за не е ценна или дори невярна, но за да бъде установено това, трябва преди всичко да бъде дадена/получена). За това обвиняемият има право да мълчи (чл. 115, ал. 4 от НПК), но никога не му е забранено да говори.
С оглед на всичко казано, което далеч не претендира за изчерпателен анализ, е ясно, че запушването на устата на човек, които е задържан по подозрение в извършено престъпление, на публично място, в присъствието на много хора и дори медии, не може да има никакво юридическо основание. Да се опитваш да затвориш устата на обвиняем, означава да се опитваш да затвориш устата на правосъдието. Означава да лишиш гражданите от правото да са информирани, за да могат да си съставят собствено мнение. Означава да кажеш, че гражданите трябва да слушат само твоята дума. Това е не е просто антидемократичен и противоправен акт, а израз на ретроградно мислене, което разкрива опасни тоталитарни тенденции.