“Летния глупак” и “зимния глупак”

Хемингуей написал разказ за “летния глупак” и “зимния глупак”. Затуй ме досмешава, колчем КАТ каже да сменим летните гуми със зимни. В радиото бяхме всесезонни гуми, имахме майтапи за всеки сезон.

Надникнеше ли Джоко Росич в стаята, подсвирквайки песента за веселите пирати, значеше, че с него двамата и още двама се измъкваме от работа скришом, изтичкваме през парка и гребем на ял-четворка в езерцето “Ариана” до Орлов мост. Ако Джоко подсвиркваше песента как хайдутите хванали гората, туй значеше по-дълъг крос в парка. През декември и февруари той и другите се майтапеха с мен: “Покажи си езика!” и аз им се изплезвах.

Докле е младост, леко път се ходи и леки са световните несгоди. Докле е младост, всичко е шега (Пенчо Славейков)

Момчетата от махалата се повиквахме, като си свиркахме нашия сигнал от улицата; не признавахме телефони, нито входни звънци. Но когато постъпих в радиото, бях вече 23-годишен. В началото на декември и на февруари езикът ми почерняваше, понеже тогава започваха двата сезона на честитките.

Когато “демокрацията” се разрази, едни патриотари рипнаха, че БНР има новини на турски език. А още в средата на XX век Джоко и приятели бачкахме в “Чуждоезични радиопредавания”. Работехме в уютния таван на старата сграда на радиото; обърнатата пирамида до нея още я нямаше. Не бяхме журналисти, бяхме на щат “преводач-говорители”. Дават ни един текст на български, ние го превеждаме с две индиго-копия, едното за архива, другото за контрольора, който зад стъклото слуша да не кажем в ефир нещо друго на френски, английски, Джоко на сърбохърватски. В Югославия на маршал Тито сърбите и хърватите имаха общ език, сърбохърватски. Тогава нямаше e-mails, нямаше джиесеми, хората си пишеха писма и си пращаха коледни картички.

В началото на декември аз пращах стотици, щото някой радиолюбител в Монтевидео ми пратил снимка как с гаражната си апаратура ме чува на къси вълни, друг в Нова Зеландия иска да му пратя български пощенски марки и аз пиша ли, пиша коледни честитки, а през февруари пъхах в пликовете евтина мартеничка с кратко пояснение що е мартеничка. После давам писмата на спедиторската служба да ги облепи с различни по стойност марки според дестинацията и провери за евентуален шпионаж чрез кореспонденцията. Аз си имах мокра гъбичка, но за по-бързо близвах с език гърба на плика и от многото близвания езикът ми почернявяше. Джоко ме защити: – Проверявате, значи отваряте пликовете; Джимо ще ви ги дава отворени да не му почернява езикът, вие ги залепяйте.

Казали на Джоко да не се бърка в тяхната важна работа и го уволниха заради двойно гражданство, българско и югославско. Не можело така в държавното радио.

Готин приятел беше Джоко. Тогава Югославия беше много по-“западна” от България и в Белград имаше книжарници със западни книги и аз исках да си купя дебелите енциклопедични речници Larousse и Webster. Записах се в автоклуба за екскурзия през Белград. Джоко каза:

– Ча’ай сега, слушай инструктаж! Няма да носиш валута. И в подметките на обувките си да я скриеш, може да те спипат. Запомни: Площад „Теразия“, кривваш вдясно, чукаш три пъти на портата с желязната халка и казваш много здраве от мен. Ще предупредя моите хора. Ще те разведат, ще платят к’вото си купиш. После ти на мен, аз на тях. Наша работа. „Коза Ностра“ му казват в Сицилия.

– Не съм бил в Сицилия.

– Нито аз.

Уволнението на Джоко излезе “a blessing in disguise”, всяко зло за добро. От нищо и никакъв преводач-говорител като мен Джоко пропя, получи филмови роли и ордени. Засякохме се случайно на пазарчето “Ситняково” до румънското посолство. Седнахме в най-близкото кръчме на чашка гроздова. Джоко пак ме измайтапи: “Еднакви ордени получихме, но твоят е с лента, за да си го вържеш на х*я.” И както някога: “Сега внимавай. Инструктаж!” – Ала този път нищо не каза. Капна по капка вода в чашките и ракията стана по-вкусна.

Димитри Иванов