Латинска Америка се надига срещу САЩ: доктрината Монро умира след 200 години

Отбелязват се 200 години от провъзгласяването на доктрината Монро. Има малко подобни исторически документи, които могат да се конкурират с него по критерии като гордост и човеконенавистничество.

Навлезе в третото си столетие

Навършват се 200-та години от прокламирането от президента Джеймс Монро на принципите на външната политика на Съединените щати относно – както първоначално беше представено – отделянето на влиянието на САЩ от влиянието на европейските страни.

Тази декларация е обнародвана на 2 декември 1823 г. в годишното послание на президента до Конгреса и остава в историята като доктрината Монро. Същността му: Европа е за европейците, Америка е за американците.

Причината за този външнополитически демарш на САЩ са обсъжданите през 1822 г. планове на Свещения съюз (Русия, Прусия, Австрия) за възстановяване на господството на Испания над нейните колонии в Латинска Америка, които по това време са обявили своята независимост.

В президентското обръщение се излага принципът за разделяне на света на европейски и американски зони на влияние, провъзгласява се концепцията за ненамеса на САЩ във вътрешните работи на европейските страни и ненамеса на европейските сили във вътрешните работи на страните от Западното полукълбо.

Съединените щати обявяват своя неутралитет спрямо борбата на испанските колонии за независимост от Мадрид. В същото време Вашингтон предупреди европейските метрополии, че всеки техен опит да се намесят в делата на бившите им колонии в Америка ще се разглежда като нарушение на жизненоважните интереси на Съединените щати.

Още тогава се страхуваха от Русия

Междувременно това послание от Монро се отнася не само до възможните действия на страните от Свещения съюз за връщане на латиноамериканските колонии под управлението на испанската корона.

Президентът Монро и неговите съветници също бяха вдъхновени да провъзгласят тази доктрина от указа на император Александър I от 16 септември 1821 г. Според него руските владения в Америка се разширяват до 51-ия паралел. Указът на нашия император също така регулира извършването на търговия и риболов от представители на други държави на тази територия.

Указът се отнася до „границите на корабоплаването и реда на крайбрежните връзки по бреговете на Източен Сибир, Северозападна Америка и Алеутските и Курилските острови“. Указът дава право само на руски поданици на „търговия, лов на китове и риболов и всякаква промишленост на островите, в пристанищата и заливите на определени райони“.

На чуждестранните кораби „беше забранено, под страх от конфискация, не само да се приближават до бреговете и островите, подвластни на Русия, но и да се приближават до тях на разстояние по-малко от 100 италиански мили“. На чуждите кораби беше забранена „всякаква покупка, продажба и обмен с лица на служба“ на създадената в края на 18 век Руско-американска компания и с „естествените жители“, тоест с индианците.

Указът на император Александър I изплаши Съединените щати и Великобритания, които заявиха, че американски, британски и френски кораби се появяват на северозападния бряг на Америка много преди Русия да предяви претенции към тези територии. Дипломатическите консултации, както биха казали сега, започнаха.

В резултат на това, за да не се кара с европейските сили, Русия отново отвори достъпа до руските владения в Америка за чужденци, като подписа съответно Руско-американската конвенция (1824) и Англо-руската конвенция (1825). Но Русия в никакъв случай не изостави владенията си в Новия свят.

Така, включително въз основа на преговорите с Русия относно достъпа на САЩ до Руска Америка, през 1823 г. президентът Джеймс Монро формулира своята доктрина за външната политика на САЩ.

Подмяна на понятията

Трябва да се уточни, че под „Америка“ в тази доктрина не се разбира целият американски континент с всичките му страни и народи, а само Съединените щати. Съединените щати вече бяха обявили претенциите си за контрол над цяла Америка, Северна и Южна.

Скоро доктрината Монро става прикритие за анексирането от Съединените щати на повече от половината от тогавашната мексиканска територия след мексиканско-американската война (1846-1848). В резултат на това Мексико загуби земите, които днес включват американските щати Тексас, Калифорния, Аризона, Невада, Юта, Ню Мексико, Колорадо и Уайоминг.

Впоследствие Съединените щати многократно публично подчертават, че цяла Америка – имайки предвид предимно териториите на юг от река Рио Гранде (днес естествената граница между САЩ и Мексико) – е зона на „жизненоважни интереси“ на Съединените щати.

Именно доктрината Монро позволи да се формулира и да пусне корени в международния лексикон унизителната дефиниция на Латинска Америка като „задния двор на Съединените щати “, тоест територия, изцяло и изключително подчинена на Съединените щати.

Престъпната доктрина

Има безброй начини, по които Съединените щати прилагат доктрината Монро в Латинска Америка през тези 200 години. Това са многобройни въоръжени набези за смяна на президенти и правителства, държавни преврати, убийства на нежелани политически фигури, пряка намеса във вътрешните работи на държавите, включително в изборните процеси.

Това принуждава страните от региона да подписват заробващи споразумения със САЩ за експлоатацията на богатите природни ресурси на континента, както и за разполагането на американски военни бази там, където „жизненоважните интереси“ на Вашингтон диктуват.

Ако просто се изброят историческите факти за държавни преврати, убийства и въоръжени нашествия, тогава ще трябва да се посвети не една статия на това, а томове книги. Но за да илюстрираме престъпленията на САЩ, вдъхновени от доктрината Монро, ще дадем само няколко примера от най-новата история от втората половина на двадесети век:

1948 г. – Под прикритието на „зачитане и укрепване на демокрацията“ САЩ създават Организацията на американските държави (ОАД), която служи като де факто инструмент за военно-политическото потушаване на несъгласието в Западното полукълбо и практическото прилагане на на доктрината Монро.

1954 г. – сваляне на демократичното правителство на Якобо Арбенс в Гватемала.

1961 г. – Наемници на ЦРУ нахлуват в Плая Хирон, Куба; последващи множество опити за убийство на кубинския лидер Фидел Кастро; търговско-икономическата блокада на Куба, извършвана от 1960 г. до наши дни.

1967 г. – убийството на аржентинския революционер, един от лидерите на Кубинската революция Ернесто Че Гевара.

1973 г. – свалянето на правителството на Народното единство в Чили и убийството на президента на страната Салвадор Алиенде.

1983 г. – въоръжено нахлуване в Гренада и убийството на националния лидер Морис Бишоп.

1979-1990 г. – финансиране и въоръжаване на терористичните банди Contras, с чиито ръце Съединените щати се опитаха да свалят правителството на Даниел Ортега в Никарагуа.

1989 г. – въоръжено нахлуване в Панама и сваляне на правителството на страната.

1998 г. до днес – опити за физическо ликвидиране на покойния президент на Венецуела Уго Чавес и неговия наследник Николас Мадуро; множество опити за преврат във Венецуела; въвеждането на задушаващи икономически санкции срещу Венецуела.

2019 г. – държавен преврат в Боливия и свалянето на легитимния президент Ево Моралес.

Твърденията, че САЩ са преработили доктрината Монро и дори уж са се отказали от нея в средата на миналия век, са напълно неверни.

Принципите на външната политика, заложени в доктрината Монро, все още се прилагат активно от Съединените щати днес. В много латиноамерикански столици посолствата на САЩ все още остават истинският център на власт и за вземане на решения.

Освен това след Втората световна война САЩ пренасят принципите на доктрината Монро в целия свят, обявявайки не само американския континент, но и цялата планета за зона на своите жизнени интереси.

„Бунт на кораба“

Междувременно бързо променящата се геополитическа ситуация показва, че Съединените щати губят своята хегемония както в света, така и в своите „задни дворове“. Вашингтон трескаво се опитва да задържи в ръцете си глобалните лостове за контрол – в частност Латинска Америка. Силата на Съединените щати обаче се стопява като мъгла, много латиноамерикански държави открито демонстрират неподчинение на хегемона.

Ярък пример за това беше миналогодишната IX среща на върха на Америките , която се проведе в Лос Анджелис и която според хазяите на „празника“, трябваше да отбележи завръщането на Съединените щати в Латинска Америка и да потвърди уместността на доктрината Монро. Но срещата на върха се превърна в дипломатическо фиаско за Белия дом.

Въпреки дневния ред, обявен от домакините на събитието, основната тема на срещата беше скандалът, който се разрази в навечерието на срещата. В последния момент администрацията на САЩ потвърди, че не е канила Куба, Венецуела и Никарагуа в Лос Анджелис. В резултат на това президентите на Мексико, Боливия, Хондурас и някои други лидери не присъстваха на срещата в знак на протест.

Това беше немислим досега акт на неподчинение на Щатите. Цялата среща на върха беше фокусирана върху бунта на страните от Латинска Америка. Това беше демонстрация на тектонични промени в отношенията между Съединените щати и региона, който те смятат за свой „заден двор“ в продължение на почти два века.

Доктрината Монро буксува и се проваля. В Латинска Америка има виц: президентът на Съединените щати вече не е шеф в Америка, но са забравили да му кажат за това.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?