Карикатура на диктатор

Бяхме загубили усета си за нормалност. Дотолкова свикнахме с абсурда, че за всяко нещо започнахме да ходим при премиера – за волейбола, за горите, за футбола, за киното, за театъра… И вярваме, че той ще помогне. Единствената надежда е, че все някога ще се събудим и ще си спомним, че този човек е българският премиер. Тогава ще разберем, колко далеч и назад сме се върнали и колко усилия трябва да положим, за да наваксаме.

Тома Биков*

„Те ще ми бъдат демократите и ще кажат, че аз съм диктатор – стига с това вече, мълчах си, до тук ми дойде. С кое сме били диктатори?! В кое, в едно нещо?! И ги оставих да се наговорят, ама е прекалено. Госпожа Кунева осем години беше министър, тогава ли се чуваше гласът на хората повече от сега?! Че това, че всеки ден даваме спортни зали, магистрали, мостове, пречиствателни станции и си строим държавата и е видно – погледнете. Искат да я направят като Гърция, да я направят, само че аз не искам да участвам в това.“

Това са думи на премиера Бойко Борисов, казани по време на срещата с протестиращите срещу Закона за горите. Борисов не е диктатор. Той е карикатура на диктатор. Второто не е по-малко вредно от първото. Този човек дотолкова си е повярвал, че е забравил кой е и от къде идва. По-лошото е, че сякаш и ние започваме да забравяме. Приемаме присъствието му по върховете на властта като нещо нормално и много често дори не осъзнаваме колко далеч сме стигнали. В нормална ситуация подобен човек не би се случил като кмет на Банкя, а камо ли като министър-председател.

Абсурдът на българското всекидневие дотолкова ни е погълнал, че вече дори не помним как се появи настоящият премиер. Там, иззад рамото на Тодор Живков, който през 1996 година посети за първи път родния Правец в демократични условия. Тогава бодигардът му слезе от шофьорското място и отвори задната врата, за да може от нея да излезе сваленият диктатор. За разлика от Борисов, Живков беше истински диктатор, което не значи, че беше по-добър.

После шефът на най-голямата охранителна фирма в софийско, след СИК и ВИС, даде няколко интервюта. И предизвика интерес. В интервютата си той се оплака, че напуснал МВР, защото го накарали да се деполитизира. С две думи толкова бил привързан към БКП, че решил да зареже кариерата си на пожарникар, но да остане верен на партията. Тогава беше смешен. Днес пак е смешен, но освен това е и министър-председател. Последното трябва да си припомняме по-често.

Малко след като стовари Живков в Правец, днешният премиер, слезе от шофьорското място на автомобила, в който се возеше царят. И отново отвори задната врата. Това се случи през същата онази паметна 1996 година. Стотици хиляди излязоха по улиците, за да посрещнат бившия монарх и да го призоват да се върне в родината. На фона на зърнената криза, празните магазини и галопиращата инфлация, която остави името на Жан Виденов завинаги в новата българска история, Борисов беше незабележим.

След това дойдоха барикадите, сините митинги, надеждите и цялата енергия, която сложи край на първия етап на прехода. Малко след тях името на днешния премиер изплува в криминалната хроника. На 31 март 1997 година в. „Капитал“ ни съобщи следното: „Адска машина направи на парчета джипа на столична бизнесдама, която е приятелка на висш служител от средите на СИК. Пострадалата Цветанка Карагьозова излиза с бодигарда от охранителна фирма „Ипон“ Бойко Борисов, който работи в тясно сътрудничество с акционерите на застрахователна компания СИК и Интергруп Румен Николов-Пашата и Младен Михалев-Маджо. Пострадалата е собственик на фирма за химически продукти, масла и изкуствени торове“.

Последното не е компромат. То беше написано, когато Борисов дори не си представяше, че един ден ще управлява еднолично цялата държава. След атентата днешният министър-председател продължи да се занимава с охранителния си бизнес и пое охраната на нефтената рафинерия в Бургас. До 2001 година, когато отново посрещна царя, седнал на шофьорското място.

В онази паметна година се сдобихме с Главен секретар. Най-Главният от всички. Първо, голяма част от медиите бяха скандализирани – бивш сикаджия и бодигард на Живков да заеме един от най-важните постове в МВР. Затова ли стояхме на барикадите четири години по-рано, питаха се сините избиратели? Няколко години по-късно лидерите им замечтаха за коалиция с Борисов. През 2001 година Доган се колебаеше. Освен всичко, което беше вършил в първите години на прехода, предложеният за Главен секретар се оказа и активен участник във „възродителния процес“. В качеството си на каратист. Накратко – бил е и е гонел онези, които гласуват за Доган. Доган обаче преглътна и Главният секретар отиде лично до сарая му, за да му подари каракачанска овчарка. После около сто пъти повтори, че Доган е най-големият български политик. Помните ли тези мигове на толерантност и разбирателство?

Така в МВР започна ерата „Борисов“. Последваха я десетки поръчкови убийства. Главният секретар, облечен в неизменния си черен шлифер, изпрати в последния им път Стоил Славов, Димата -Руснака, Косьо Самоковеца, Илия Павлов, Иван Тодоров-Доктора… и така до 28. Толкова са показните и неразкрити убийства, извършени във времената, в които днешният премиер беше най-главен от всички секретари в правителството на НДСВ и ДПС. Рейтингът му обаче растеше. Затова оглави не една, а две листи на НДСВ. И беше избран за депутат от НДСВ. Само преди 7 години. Толкова малко време, а толкова много забрава.

После ерата „Борисов“ се пренесе от МВР в София. През 2005 година днешният премиер се кандидатира за кмет на столицата и обеща всичко – завод за боклук до 2007 година, справяне с кучетата, дупките, общинските далавери, заменките… И беше избран. И така, вече 7 години този човек управлява София. Еднолично. Някой съмнява ли се, че Фандъкова е нещо повече от параван? Скоро научих, че в момента определял дори фирмите, които да доставят кетъринга за коктейлите на общината.

А вече е премиер. Човекът от народа, който всяка сутрин отива с кордон от автомобили на работа и не излиза на улицата с по-малко от десет бодигарда около него. Министър-председателят милионер, който кръстосва страната с вертолет и самолет на държавни разноски. Премиер, който е единствен по рода си в Европа, след като Берлускони банкрутира Италия и си отиде под радостните възгласи на италианците.

Зная, че всичко това е повтаряно до втръсване не само в българската, но и в балканската, и в европейската, и дори в американската преса. Повтарям го още веднъж, защото въпреки това, всеки ден го забравяме. Защото вече не помним резила с Румяна Желева. Помните ли я? Същата, която ни беше външен министър и която премиерът беше решил да прави еврокомисар. После се разбра, че искала да преговаря на терен с умерените талибани, но не знаела къде се намира Сомалия. Тя беше първата от стотиците Калинки, които се врязаха в съзнанието ни и го изкривиха до неузнаваемост. Спряхме да се впечатляваме. Затова понесохме скандала с Мишо Бирата леко. Бяхме загубили усета си за нормалност. Дотолкова свикнахме с абсурда, че за всяко нещо започнахме да ходим при премиера – за волейбола, за горите, за футбола, за киното, за театъра… И вярваме, че той ще помогне. Единствената надежда е, че все някога ще се събудим и ще си спомним, че този човек е българският премиер. Тогава ще разберем, колко далеч и назад сме се върнали и колко усилия трябва да положим, за да наваксаме.

–––

Тома Биков е журналист. Роден е в Бургас през 1980 г. Името му нашумя с книгата „Досието на Доган“. Тома Биков е един от учредителите на партията на Меглена Кунева „България на гражданите“.