Времето на политическите парвенюта

Политическият поврат в края на 80-те години на ХХ век преобърна социално-икономическото и политическото развитие на страната, разруши нейните основи и постави на непоносими изпитания огромната част от населението. Това бе истинска революция или по-точно – контрареволюция, която реставрира отхвърлената преди 45 години система. Против всяка логика обаче събитията породиха надежди и илюзии за по-добър живот и повече справедливост у тези, които трябваше да понесат политическите изпитания и отговорности – членовете на БКП. И които трябваше да знаят, защото преди това подробно и убедително обясняваха на обществото, какво се крие зад понятия като „пазарна икономика”, „европейски ценности”, „евроатлантическа интеграция” и „демокрация”. Не само от страх, че ще бъдат преследвани и наказвани, а преди всичко с истинската надежда, че най-сетне в т. нар. „пазарна икономика” и в „демокрацията” ще се осъществяте идеалите, за които са работили и са се борили, те се включиха в „строителството на новия живот”. Или и те да станат капиталистите, за да успеят в новия живот.

Всички бяха полудели по демокрацията, която щеше да ни направи „Швейцария на Балканите”, за да ни осигури банани през цялата година. Заради тази пуста демокрация БКП смени името си и осъди тоталитарното си минало, идеологията си и се отрече от диктатурата на пролетариата и демократическия централизъм, определи се като „модерна лява партия” и пое пътя на „социалдемократизирането” си. И за да не се лъжем и заблуждаваме повече, да кажем: започна процесът на нейното разложение и самоликвидация. Видимите му проявления са създаването на идейни течения вътре в партията, отделяне на нейни членове и формиране на нови политически субекти, остри, уж идейни, спорове, сблъсъци и кавги, рязко намаляване на членския й състав. Те се представят като нещо напълно нормално и дори необходимо, за да може лявата и вече „демократизирала” се партия да се очисти от ненужните полипи през тоталитарния си период и укрепне по-бързо в новите условия. Невидимите знаци бяха разпадането на вертикалните връзки, разлагането и изчезването на огромен брой основни партийни организации, новата риторика с все повече либерален и социалдемократически привкус, самоосъждането и разправата с ръководителите на т. нар. „тоталитарен режим”, боричканията в партийните ръководства на различните равнища.

Но най-неочаквано за самата БСП в края на 1994 г. тя убедително печели парламентарните избори и съставя правителство оглавено от председателя Жан Виденов, което започва да управлява през следващите две години. Това е най-критичният период от нейната история, от който нататък тя навлиза в ново състояние. Акад. Илчо Димитров (1931-2002) е министър на образованието и технологиите. Две години почти всеки ден той записва в дневника си случващото се в правителството, партията и държавата. Свидетелстата му са, разбира се, субективни, но именно тяхната субективност ги прави ценни и изклчително важни за реконструкцията на времето и извличането на поуки от него.

Илчо Димитров е от „старите” в партията, от тези, които тогава наричаха „номенклатура”. При това висша – бил е ректор на СУ„Св. Климент Охридски”, министър на образованието и науката, зам. председател на БАН. Той е човек умен, образован, организиран, почтен, дисциплиниран, разбран. Но е преди всичко учен-историк от най-висок ранг с интересни и оригинални идеи за историческото ни развитие. В политически план, въпреки огромния си опит, е все пак човек наивен, заживял с новите политически митологии, готов да покаже, че новите социалисти не са като другите „демократи”; че са наистина демократични, толерантни и затова не политизират там, където не бива да се политизира.Но тази именно негова наивност като политик и държавник болезнено усеща, забелязва и осмисля настъпилото вече време на политическите парвенюта в държавата, но преди всичко в БСП. Това е през втората половина на 90-те години на ХХ век.

Аз наричам това време „време на политическите парвенюта” не защото точно тогава в БСП и изобщо в политиката навлязоха много нови и предимно млади хора, които преди това не са имали нищо общо с работите на публичната администрация, не познават държавата, не притежават управленски умения и организационен опит. Те просто използват създалото се положение и вакуума в актива на левицата, за да се покажат и предложат себе си за нови отговорности. За една нощ повечето от тях от напълно неизвестни се превърнаха в лидери, политици с високо положение, народни представители, функционери на държавното управление. По-старите, онези, които упорито наричаха „номенклатура”, бяха предпазливи и отговорни, докато парвенютата бяха лишени от задръжки и жадуваха да се осъществят на новите си места.

Парвенюто е особен обществен тип на току-що влязъл в среда, която му е неприсъща, ала в която много му се иска да бъде; защото смята, че там е по-хубаво, по-престижно и охолно. Когато тази среда е вече амортизирана и изпълнена с хора, които са вече демотивирани по различни причини и които нямат енергия да изпълняват най-важните си функции, се отваря поле за „пришълци” с воля и стремеж към власт. Тази власт те са я виждали отстрани и отдалеч и им се е струвала лесна за упражняване. И веднъж докопали се до нея, бързат да й придадат собствения си облик и я подчинят на представите, които са имали за нея. Техният волунтаризъм поставя на изпитание социалната система, разклаща я силно и започва да я разрушава.

Аз не твърдя, че правителството на Жан Виденов полага въпросното начало. То само го обозначава и му придава начален тласък. Или по-точно ускорява процеса и го прави необратим. Самото начало е в предходните пет-шест години, когато БСП се ръководи от хора идейно неопределени и неподготвени, неустойчиви, разколебани и слаби. Обществената суматоха създава допълнително напрежение. Ръководството на БСП просто не знае какво да прави, накъде да води членския състав, какви цели да му постави, с какво да го мотивира и как да прикрие своята управленска немощ. От една страна то подстрекава към реванш и възмездие спрямо тоталитарното минало, а от друга се мъчи да намери някакво оправдание пред съпартийците си за радикалните икономически изменения, които не е в състояние да възпре. То е подложено на огромен външен натиск, паникьосано е и единствената му грижа да е покаже, че ръководи и спасява от пълна разруха. От друга страна обаче то е обсебено от нови хора, повечето от тях млади и енергични. Една част от тях са неосъществени функционери от комсомола без достатъчно способности и интелигентност. Друга част са просто подети от политическата вихрушка и са „кацнали” на върха на партията, за да се любуват на личния си успех.

Правителството на Жан Виденов, цялата му дейност и неизбежният му провал е „образ и подобие” на въпросната парвенющина в БСП. Това е поразен от истински политически тумор, който функционира като тумор, произвежда политически токсини и разрушава плътта и душата на партията. Ще ми се да преувеличавам, ала, за съжаление, диагнозата ми е съвсем точна! Този политически тумор бе наричан ту пазарна икономика, ту социалдемократизиране на БСП, ту евроатлантическа интеграция, ту демокрация. И какво ли не още.

Илчо Димитров наблюдава всичко това, а и сам участва в него. Пред очите му неговите приятели, близки, колеги, познати все повече губят представа за реалните процеси и търсят начини или да се включат в тях, за да заемат по-изгодни места, или да намалят въздействието им върху себе си. И с болка и ужас вижда как държавата се парализира, а БСП запада и губи все повече и повече съзнание какво представлява властта и как трябва да се упражнява и пази. Парвенюто има амбиции, но не и реална политическа воля за власт, защото сам не познава истински властта, пренебрегва нейната тежест и отговорността, с която се носи. Затова и не вижда и не предвижда последиците от грешките, които постоянно прави. Те за него са несъществени, не го тревожат, не го измъчват, а на всичко отгоре му изглеждат като огромни успехи. Но за съжаление са обективно неизбежни, защото са напълно присъщи за състоянието на обществото и политическата система. Те именно крепят капитала и гарантират неговото всесилие и абсолютно политическо господство. За което той охотно ги поощрява и хвали.

Илчо Димитров често записва в дневника си срещи с различни функционери от БСП, които преди всичко ходатайстват за назначаване на близки, родните, приятели. Той почти на всички отказва с мотива, че не желае да уволнява назначени от предишните министри кадри, когато те работят добре. Той се води от максимата „ние не сме като другите”. Т. е. ние не политизираме, не се обграждаме със „свои хора”. Който се справя със задълженията си, не бива да бъде уволнявам, само защото е от друга партия. За парвенюто този принцип е абсурден, защото смесва властта със служба. Властта се удържа най-лесно, когато в нея са назначени „наши хора”. Но властта не са само длъжностите, нито само службите или хората, които са назначени там. Властта е инструмент за организиране и ръководене на обществото и нацията за постигане интересите на държавата, за нейната сигурност, стабилност и способност да гарантира справедливост и възможност за духовно, нравствено и икономическо развитие. Властта формулира идеите и целите, които ще съберат разнородното множество и ще го мобилизират да върви в определена посока. Тя изисква умения, а не определена партийна или родниска и приятелска принадлежност. Това парвенюто не е в състояние да разбере.

В същото време се водят безсмислени атаки срещу хора, смятани за неудобни, понеже не угаждат някому от силните. Изобщо разправиите за служби, усилията да се махнат тези, които пречат или говорят повече и не се подчиняват изтощават партийния организъм. Да се чуди човек откъде наизлязоха тогава креатурите, за които властта е подчинение на тях и кръга, на който принадлежат, а не за полза и съзидание на държавата и обществото. Тези креатури бяха впрегнали държавния апарат за разправа с неудобните и за тяхното изолиране.

Илчо Димитров с тревога отбелязва как БСП се изпълва с хора, които нямат нищо общо с нея, не я познават и не болеят за нейната съдба, защото са й чужди. Те се домогват до високите равнища на ръководство и определят нейната политика. Енергията им е насочена към разчистване на пътя нагоре, а не за укрепване политическото здраве и организационното единство на партията.

Понеже партията се изпълва с парвенюта, вътрешно партийните борби се активизират и ожесточават. Недоволните от личното си положение, обидените, че са изместени, неуспелите да постигнат нещо повече са инициатори на тези борби. Прицелът е обикновено ръководството или част от него, правителството, общинските власти. Тези битки се водят най-често извън партията, в медиите, публично и с ожесточение, каквото тези хора не провяват срещу политическия и идейния опонент. Илчо Димитров преживява болезнено тези разпри. И ги описва и анализира точно и с разбиране на тяхната същност.

В дневника на Илчо Димитров проличава как БСП просто не умее да води политическите борби срещу новопоявилите се нейни противници, опоненти и дори врагове. За съжаление, тя и днес не е усвоила това умение. Тя не успя да разбере, че в „пазарната икономика” политиката е борба за власт. Да си опозиция, дори и единствена, дори и „конструктивна”, означава, че си изгубил борбата. Но борбата за власт не означава борба за служби и изгоди, а за възможност да подобриш участта на хората.

За мене бе много интересно да чета у Илчо Димитров свидителествата му за конкретната работа на правителството на Жан Виденов. Колкото и внимателен и деликатен да е, авторът няма как постоянно да се сдържа и да не пише истината. Виждаме каква дилетантщина е царяла през тези две години. Дилетантщината е завладяла напълно и правителствата след Виденов. Тя се изразява в неумението да се подготвят внасяните за обсъждане материали, дискусии по подробностите, а не по същество, лошо формулиране на решения, неумението да се подхожда глобално и мащабно към обсъжданите проблеми и изобщо към проблемите на вътрешната и външната държавна политика, да се отделя същественото от второстепенното, в непознаване на държавата и живота в нея. Правителствата, а и политическата власт като цяло, са безпомощни в условия на криза или на някакъв остър сблъсък и природно бедствие. Тогава проличава какво се е случило в държавата ни след 1989 година. Затова и заседанията са дълги, превърнати са на говорилня и без особен резултат.

Фрапираща е безпомощността на тогавашната власт (а изобщо на властта, когато БСП управлява) срещу инсинуациите и домогванията на опозицията. Това е нейното най-слабо място. Тя бърза да прави компромиси и да изпълни желанията на опонента, без да премерва доколко те са основателни – а ако не са основателни да отговори достатъчно твърдо и аргументирано срещу опитите да се дискредитира и отслабва властта. И да внимава с отстъпките, защото исканията на опонента веднага ескалират. Но това трябва да става така, че да не предизвиква общественото мнение и да го настройва срещу себе си. Безпомощността на правителството е очевидна през 1996 г. и то точно в навечерието на президентските избори. Затова и толкова бързо настъпва неизбежният му край.

Много интересни и според мене точни са наблюденията на Илчо Димитров за конкретни политици от онова време като Александър Лилов, Андей Луканов, Желю Желев, Георги Първанов, Николай Добрев, Благовест Сендов, Иван Костов, Стефан Продев, Петър Стоянов, Красимир Премянов, Гиньо Ганев, Николай Генчев, Петър Дертлиев, Филип Димитров, Ахмед Доган, Александър Йорданов и др.. Най-често с една-две думи той ги характеризира и оценява. Повечето от тези хора днес вече са исторически личности и е време да бъдат разглеждани и преценявани като такива. Дневникът на Илчо Димитров ни дава обилен материал за сериозни изследвания. Освен тези впечатляващи характеристики трябва да отбележим и оценките и бележките за негови близки приятели колеги като акад. Константин Косев, акад. Васил Гюзелев, акад. Иван Юхновски, акад. Румен Цанев, проф. Дойно Дойнов, проф. Стефан Дойнов, проф. Андрей Пантев, Георги Йоданов, Георги Атанасов, Павел Писарев, Николай Хайтов, Румен Сербезов, Тошо Тошев, Васил Мръчков, акад. Матей Матеев и др.

Подчертавам: Илчо Димитров свидетелства отвътре за работата на правителството на Жан Виденов, но не бива да имаме никакви съмнения, че разказаната история е история на правителствата и на другите партии. Политическият механизъм е еднакъв за партийните субекти, а и успяващите да влязат във властта са хора с един и същ манталитет, похвати, поведение и начин на мислене. Така че Илчо Димитров ни е дал типологията на политическия живот от края на ХХ век, който за съжаление почти не се е променил. Различията са вероятно единствено в отделни подробности и в публичността, която партиите им придават.

Спирам се на тези аспекти в дневника на Илчо Димитров. Но в него има изключително много факти, наблюдения, размишления, изводи и поуки, които трябва да бъдат видени и анализирани. Подобни свидетелства трябва задължително да се четат и изучават, да се анализират фактите и обясняват причините за грешките, за да не се повтарят.

И за да знаят сегашните политици и да помнят какво ще ги последва, ако не са разбрали уроците на големия ни учен…