Виден соросоид: Интернетът да стане поне 50 лв., не може “обикновен плебей” да си пише, трябва само “интелигентните”…

Виден соросоид: Интернетът да стане поне 50 лв., не може “обикновен плебей” да си пише, трябва само “интелигентните”…
Интервю на Ивайло Нойзи Цветков. Води го Константин Вълков.
След статията е написано, че е спонсорирана по европейска програма, т.е. Сорос прозира…
Интервюто 1:1:
КВ: Последната засега идея, която ти хрумна – и за която би претендирал за авторство?
Ивайло Нойзи Цветков: Достъпът до Интернет да струва поне 50 лева на месец.
Давам си сметка, че това е крайна културно-консервативна идея (вероятно неприложима, включително и защото противоречи на самата екстремно-либерална същност на Интернет), но така ще решим купища рудиментарни за сегашната ситуация проблеми у нас, които иначе нямат решаване и ерозират (меко казано) културното лидерство.
Без културно лидерство има единствено културен регрес – когато цялата публика има достъп до медиа и по този начин се “качва на сцената”, установявайки вид комуникационна “диктатура на пролетариата”. Не може и най-обикновеният плебей, и проф. Цочо Бояджиев, например, да имат еднакъв достъп до медиа. Просто не може.
КВ: Казват, “do not covet your ideas”, т.е. ревниво ли да пазим идеите си или не. Коментирай.
Ивайло Нойзи Цветков: Разбира се. Да се учим от самия “господ” на идеите – Платон, и първата половина от неговия “Теетет”. Повечето съвременни хора приемат за даденост това, че емпиричното познание зависи или произтича от усещанията – но Платон ни напомня, че нищо, произтичащо от сетивата, не може да бъде определяно като “знание” и че единственото реално знание е свързано с понятията. Ето платонистки пример: според неговия възглед 2+2=4 е истинно знание, но съждение от сорта на “снегът е бял” е изпълнено с неяснота и несигурност. Разбира се, Платон едва ли е виждал сняг (смее се), но се противи на идеята, че е бял априори.
КВ: Ако от идеите се печелеше, как щеше да бъде “разпределено” световното богатство?
Ивайло Нойзи Цветков: То по-голямата част от световното богатство се дължи на печеливши идеи, а не на някакъв световен заговор, както обича да смята плебсът. Ключът е образованието – понеже плебсът не е образован, е склонен да си обяснява света със заговори и конспирации. Което е новото “магически божествени сили пускат и спират дъжда”.
КВ: Влез в ролята на ментор за кратко. Млад господин на 18-20 години или млада госпожица, да кажем, година по-малка, създават неща, които споделят в социалните медии. Струват ти се стойностни. Как да печелят от тях?
Ивайло Нойзи Цветков: Монетизацията на Интернет-влиянието като че е въпросът на въпросите, да. Но принципът на търговията, “формулиран” преди време от Уорън Бъфет, не се променя – ако убедиш много хора да си купят нещо за дребни пари, печелиш повече, отколкото ако убедиш малцина богати да си купят нещо скъпо. В този смисъл, все още не е измислен начин – освен ако не излъжеш някоя фирма да ти плаща, защото си “инфлуенсър” (смее се).
КВ: Кой е твоят ментор?
Ивайло Нойзи Цветков: Всичките ми ментори са мъртви отдавна – от Св. Августин (първият истински мислител, според днешното разбиране) до Мартин Хайдегер.
КВ: Защо съществуват музеите?
Ивайло Нойзи Цветков: Защото са храмове на паметта. Ако нямаме памет и не почитаме миналото, се превръщаме в езичници (далеч повече от строго християнския смисъл), поне според друг мой ментор – Св. Тома Аквински.
КВ: Коментирай надписа “не пипай експоната” в музеите.
Ивайло Нойзи Цветков: “Пипането на експоната” отдавна е добре описано от добрия д-р Юнг. Чрез това ние включваме хем херостратовия разрушителен вид порив да скъсим разстоянието между нас и върховното, хем нещо сетивно в нас ни тегли натам ирационално. Сещам се за онзи пърформънс на голата Марина Абрамович, който трябваше да бъде спрян, защото част от “юзърите” почнаха да опитват да я насилват с пръст – просто защото помислиха, че е възможно.
КВ: От изброените, кои имат най-голямо чувство за хумор: музиканти, художници, артисти, режисьори, сценографи, илюстратори, костюмографи, сценаристи…
Ивайло Нойзи Цветков: Сценографите – като моя приятел Никола Тороманов-Фичо. Те са някак принудени да развият горчива ирония – всички охкат и ахкат по актьорите и (евентуално) режисьора, но никой досега не е възкликнал, “оооох, копеле, чудовищен сценограф” (смее се).