ФОКУС
Фиаското с Гуайдо
Само в паралелния свят на ястреби като Пенс, Помпео и Болтън истерията, която протежето им провокира по границите на Венесуела, може да е повод за международно втвърдяване срещу Мадуро. Ефектът всъщност е обратен. Време е за сериозни преговори
Дотук беше шоуто с „временния президент” на Венесуела Хуан Гуайдо.
След довелата до жертви и пострадали „хуманитарна” истерия, която той провокира през уикенда по границите на страната си с Колумбия и Бразилия, дори правоверният кореспондент на близкия до испанското правителство в. „Ел Паис” пише за него в репортажа си от мястото на граничното меле просто като за „венесуелския политик” Гуайдо. Не като за „президент”, способен да владее обстановката и да носи отговорност за онова, което обещава и предизвиква.
Кореспондентът Франческо Мането свидетелства, че разигралите се събития са доказали друго – как действащото венесуелско правителство на президента Николас Мадуро е това, което „държи контрола над държавния апарат”. А не самозванецът. И как на този фон на Гуайдо не му оставало нищо друго, освен да отправи нашумялата си вече закана в Туитър от късно вечерта на 23 февруари: „Събитията от днес ме задължават да взема следното решение: ще поставя официално пред международната общност въпроса, че ние трябва да имаме отворени всички възможности, за да постигнем освобождението на родината, която се бори и ще продължи да се бори”.
След като практически всички медии разгласиха тези думи с тълкуванието, че Гуайдо очевидно апелира за военна намеса на САЩ в родината си (именно от САЩ досега по същия повод нееднократно звучаха предупреждения със същите формулировки – че „всички възможности са на масата, включително военната”), последва доуточнение от американското протеже – че имал предвид само дипломатически средства. И че за тази цел в понеделник ще участва в среща на Групата от Лима в Богота и там ще се срещне с междувременно отново изразилия му туитърска подкрепа вицепрезидент на САЩ Майк Пенс. Срещата вече е факт, макар първите кадри от нея да не показват особена радост от страна на Пенс. Нещо не е доволен от венесуелското момче. Или просто още не е решил какво ще е по-нататъшното му приложение?
Иначе подкрепа на линията за сваляне на Мадуро изрази и държавният секретар Майк Помпео – и в Туитър, и по телевизия Fox. Той не само двусмислено заяви пред камерите: „Ще направим нещата, които е необходимо да се направят”, но и декларира, че „дните на Мадуро са преброени”.
Другият от висшата американска тройка ястреби – съветникът по националната сигурност Джон Болтън, също не пропусна да заклейми Мадуро заради събитията по границата през уикенда, хвърляйки вината за всичко само на правителството.
И Помпео, и Болтън публикуваха в Туитър снимки с един от мостовете между Венесуела и Колумбия, по който са спрели камиони с американска „хуманитарна помощ”, а шосето е преградено от венесуелски военни, които не ги допускат да прекосят границата. Един от камионите гори. „Какъв болен тиранин трябва да си, за да попречиш храна да стигне до гладни хора? Снимките на горящи камиони, пълни с помощи, са отвратителни” – възмущава се Помпео в туита си към този кадър. Болтън пък направо слага резолюция към същата снимка: „Страни, които все още признават Мадуро, трябва да си дадат сметка какво подкрепят”.
Всъщност събитията и на границата с Колумбия, и на медийно по-слабо покритата граница с Бразилия, бяха част от сценарий, спуснат на Гуайдо именно от вашингтонските му покровители. Те много добре знаеха, че уверенията на протежето им как американската „хуманитарна помощ” непременно ще влезе на венесуелска територия на 23 януари, са само блъф. Заедно с концерта, организиран ден по-рано с помощта на Колумбия и на един услужлив импресарио-милионер, всичко това целеше единствено да привлече повече хора там, на място. Пределно ясно беше, че венесуелските власти няма да допуснат никаква „помощ” да премине границата, както те нееднократно предупредиха. И че Гуайдо няма никакъв реален механизъм, с който да наложи обратното.
Покровителите му обаче съзнателно търсеха сблъсък, „накървавяване”, снимки и видеокадри, които да покажат на света какъв античовешки е режимът в Каракас. И това да отстрани единствените пречки пред администрацията на президента Доналд Тръмп за преминаване към военна операция – нежеланието на демократическото мнозинство в Конгреса на САЩ за американска въоръжена намеса във Венесуела и негативната позиция към такова развитие от страна на ЕС. Търси се и промяна на сегашното съотношение на силите в Организацията на американските държави, където мнозинството също е против военен сценарий.
Така че акцентът на днешната среща в Богота на Групата от Лима, където се събраха Пенс и Гуайдо, е чисто пропаганден. Само че, уви, ефектът ще е по-скоро обратен на търсената цел. Единствено в паралелния ястребски свят на Пенс, Помпео и Болтън разигралите се през уикенда драми по техен сценарий може да станат повод за международно втвърдяване срещу Мадуро. В действителност всичко случило се само укрепва аргументите против каквито и да е силови решения и стимулира линията за търсене на диалог и дипломатически усилия за разрешаване на кризата.
Именно в такъв дух бяха и първите реакции спрямо последните събития от страна на две ключови фигури в ЕС – висшата представителка по външната политика Федерика Могерини и външния министър на Испания Жозеп Борел. И двамата изрично подчертаха, че остават против военни решения и че единственият изход е мирният. Борел припомни също, че в момента в Каракас се намират и представители на създадената контактна група между европейски и латиноамерикански страни, която търси именно пътища за дипломатическо решение. Ясно е, впрочем, че усилията на официален Вашингтон сега са нарочени към провал на тази мисия и затова е толкова голямо усърдието да се пречупи дипломатическата тенденция с покъртителни кадри от мащабния спектакъл, разигран през уикенда.
Засега не се получава. Дори в тъй вярната на САЩ Група от Лима днес отчетливо се откроява съпротива срещу военен сценарий. Против такъв развой се изказа и вицепрезидентът на Бразилия, бившият генерал и почитател на някогашната военна диктатура Амилтон Моурао. Той наблегна, че е „възможно Венесуела да се върне в демократичния американски концерт“ без да се прибягва до „крайни средства, които биха ни приравнили към силите, осъдени от историята като агресори, нашественици и нарушители на национални суверенитети“.
В същия дух на заседанието на групата в Богота се изказа и президентът на Гватемала Джими Морлес, който заяви: „Уважаваме принципите на териториалната неприкосновеност и на ненамесата във вътрешните работи, поради което отхвърляме всякакво военно решение или заплаха за употреба на сила“.
Нека припомним какво именно се случи около емблематичния 23 февруари, за когато Гуайдо беше обещал да вкара „хуманитарната помощ“ от САЩ в родината си под безапелационна форма – „да или да”.
Подгряването започна още на 22 февруари с „битката на концертите”, за която „Барикада”вече писа. Откъм колумбийската страна на граничния мост „Тиендитас” беше организиран концерт в подкрепа на навлизането на „хуманитарната помощ”, докато на обратния край на моста други изпълнители пяха под надслова „Долу ръцете от Венесуела”.
Тъй като „хуманитарната помощ” не е поискана от правителството в Каракас и не е минавала през независим международен орган като ООН или Червения кръст, които категорично отказаха да участват в този едностранен американски акт, венесуелските власти заеха позицията, че подобно навлизане на непроверени и несертифицирани пратки от САЩ е форма на „хуманитарна интервенция” и няма да я допуснат.
Пак на 22 февруари се разигра и безподобният скеч с „бягството” на Гуайдо от Венесуела в Колумбия. Той всъщност имаше съдебна забрана да напуска страната, която му бе издадена, след като в края на януари Вашингтон замрази банковите сметки от 7 млрд. долара на опериращата на американския пазар компания Citgo – дъщерна на венесуелската държавна петролопроизводителка PDVSA. Щатите обявиха тогава, че до тези сметки достъп ще има само признавания от тях Гуайдо. Именно за да не бъдат източени незаконно тези авоари, венесуелският съд му забрани да излиза извън националната територия.
Но на 22 февруари той внезапно се оказа в Колумбия. Първо самият Гуайдо разпространи любителски кадри от телефон как заедно с група съмишленици бяга по някакъв мост: снимащият го задъхано обяснява на зрителите как току-що „временният президент” е успял да избяга от „режима на Мадуро” и за това били помогнали военни, които го подкрепят.
Трябва да се подчертае, че още от началото на приключенията на Гуайдо със самовъзкачването му на тъй желания от него висш пост преди месец, той не спира да апелира към армията да премине на негова страна. Засега безуспешно. Покровителите му в САЩ обаче са наясно, че нищо не може да стане във Венесуела без подкрепата на военните. Така че една от целите и на шоуто през този уикенд също бе да подтикне повече униформени да дезертират от венесуелските въоръжени сили. Ако се вярва на властите в Колумбия, в събота и неделя в тази страна били избягали около 120 войници от Венесуела.
Та именно за да внуши, че този процес е тръгнал, Гуайдо държеше да представи и бягството си като едва ли не подпомогнато от негови симпатизанти в армията. Само че в неделя, 24 февруари, се появиха кадри, които показват нещо съвсем различно – колумбийски военен хеликоптер, в който се качват Гуайдо и жена му и който ги откарва в Колумбия. А това означава първо, че колумбийската армия е нарушила венесуелската граница, извършвайки тази операция. И второ, че подкрепата за Гуайдо очевидно идва преди всичко откъм колумбийските военни, а не от венесуелските.
По-късно на 22 февруари той се появи на сцената на подкрепящия „хуманитарната” операция концерт редом до президентите на Колумбия – Иван Дуке, на Чили – Себастиян Пиниера и на Парагвай – Марио Абдо. Всичките те са от десни по-десни. А Гуайдо пропагандно се представяше досега като социалдемократ и усилено флиртуваше с дисидентските групи сред чавистите, опитвайки се да ги привлече на своя страна и да ги убеди, че е обединител на нацията и че борбата му е за всички венесуелци – и леви, и десни.
След този уикенд това вече няма да работи. Булото започна да се свлича още на концерта и то не само заради семейната снимка с президентите. А и заради изхвърлянията на някои от участващите певци. Като например Мигел Босе, който е от итало-испански произход (майка му е звездата на италианския неореализъм Лучия Бозе) и живее в Мексико. Той е широко известен с едно свое участие още от началото на кариерата си – през 1982 г. пее на организиран в чилийската столица Сантяго концерт, който цели да излъска образа на диктатора Пиночет. Та същият Босе на сегашния концерт на моста „Тиендитас” изригна с гневни тиради срещу „диктатора” Мадуро и с доста обидни реплики към бившата чилийска президентка и настояща върховна комисарка на ООН по човешките права Мишел Бачелет, която е била изтезавана по време на режима на Пиночет. Босе я призова „да си довлече задника” във Венесуела, за да видела как бедстват хората там. А ако не го направи, да си ходи, защото „не става за нищо”.
Почти по същото време състояла се в Сантяго демонстрация на венесуелски емигранти пред посолството на Каракас там дълбоко възмути чилийското обществено мнение заради отправени от участниците подигравки към жертвите на диктатурата на Пиночет.
Впрочем, след последвалите остри реакции Босе се извини на Бачелет за невъздържания си език, но продължи да настоява тя да вземе страна по венесуелската криза.
Своя версия за „бедстването” във Венесуела представи бащата на „Пинк Флойд” Роджър Уотърс, който неколкократно през последните дни изразява отношението си по казуса. В едно от предишните си изявленияУотърс сравнява собствения си опит с благотворителни концерти в подкрепа на гладуващото население на Сомалия и Етиопия през 80-те и изрично подчертава, че сегашното положение във Венесуела е много далеч от ситуация, която може да се определи като „хуманитарна криза”. В най-новото си видеообръщение Уотърс отново припомня, че главният стимул на САЩ да предизвикват сегашната ескалация във и около Венесуела е петролът. И завършва с категоричното: „Долу ръцете от Венесуела!”
Сакралният ден 23 февруари, за който Гуайдо така неуморно обещаваше навлизане на „хуманитарната помощ” от САЩ, започва драматично, но от ненадейна посока. Още около 7 ч. сутринта трима военнослужещи от венесуелската армия внезапно подкарват две бронирана кола от тила на кордона на границата с Колумбия. На предна линия, между многобройни метални заграждения, е застанала жива верига от бойци, а сред тях – журналисти и просто любопитни. Бронираната кола поема с висока скорост откъм гърба на хората в посока към Колумбия. Има кадри как тя връхлита загражденията, хората бягат, мнозина падат, събаряни и удряни от смачканите метални прегради.
Сред ранените е и популярната млада чилийска фотожурналистка Никол Крам,която поддържа своя информационна страница във фейсбук и е член на независим фотографски кооператив. Момичето се отървава само с насинени крака, но е имало реален риск да загине при инцидента, алармират от кооператива. Самата Никол коментира, че целта на подкаралите военната кола дезертьори е била „да смачкат хората”. Фоторепортерката е възмутена, че на колумбийската страна на границата въпросните трима венесуелски военнослужещи са приети като герои, докато те всъщност за застрашили живота на много хора.
В големите световни медии мнението на чилийката почти не се споменава. Затова пък се върти усилено пуснатата от проопозиционния венесуелски журналистически синдикат информация, че скандинавска журналистка, пристигнала да отразява събитията, се почувствала заплашена от въоръжени лица. От синдиката твърдят, че въпросните лица са от „чавистките колективи” (така са наричани групи симпатизанти на властта, организирали се за самоотбрана). От опозиционните среди постоянно обвиняват именно тези „колективи”, че упражняват поръчано от властите насилие срещу демонстранти. Властите пък уверяват, че военизирани групировки на самата опозиция съзнателно провокират сблъсъци, за да алармират после за „репресии”.
Факт е, че в във венесуелските градчетата Уреня и Сан Антонио край границата с Колумбия на 23 февруари имаше сериозни улични безредици – с маскирани демонстранти, които трошаха автобуси на градския транспорт и мятаха коктейли „Молотов” по силите за сигурност. Всичко това – като протест, че властта не разрешава навлизането на „хуманитарната помощ”. Естествените опити на правителствените сили да попречат на вандалщините бяха представени след това като „репресии”.
Много е интересна съпоставката на два кадъра от тези сблъсъци в Уреня. Единият е пуснат от Майк Помпео като илюстрация на негов туит против „тиранина” Мадуро. На кадъра се виждат демонстранти, струпали се зад горящ автобус, а в далечината пред тях – верига на Боливарската национална гвардия. Невинният потребител на тази визуална информация спонтанно може да си направи извода, че жестоките гвардейци са подпалили автобуса, целейки се в беззащитните демонстранти. Впрочем, по-внимателният поглед ще установи, че демонстрантите, един от които държи сопа, теглят автобуса – като че ли се опитват да го изместят напряко на улицата и да я преградят.
А има и друга снимка от същото място, направена малко по-рано и откъм обратната страна на събитието. Снимката е на фоторепортера Родриго Абд от агенция Асошиейтед Прес и е публикувана във фотогалерия на испанския вестник „Ел Паис”.На нея се вижда същият автобус откъм предната му част и какво правят с него „мирните демонстранти” – трошат го със сопи и други подръчни средства. Многобройни видеорепортажи от същия ден, излъчени и по колумбийски телевизионни канали, са заснели как такива демонстранти организирано подготвят и си разпределят самоделни бомби „Молотов” – от същите, каквито после масово са мятани по живите вериги на Боливарската национална гвардия и другите сили за сигурност. През тази призма кадърът от туита на Помпео с вече пламналия въпросен автобус, притеглян като улична барикада, очевидно изглежда съвсем другояче…
Същото с още по-голяма сила важи и за подпалването на онзи камион с „хуманитарна помощ” насред други подобни, спрели на мост пред заграждение на Боливарската национална гвардия. В социалните мрежи са налице кадри именно от момента на подпалването – когато демонстрант мята две последователни бомби „Молотов” уж към редицата на гвардейците. Но всъщност посоката им е друга – и двете падат встрани, към един от спрелите камиони. Точно онзи, който пламва…
Има коментари, според които на подпалвачите е било поръчано да организират изгарянето на камион досами поста на венеуселските части, за да е по-достоверно хвърлянето на вината за това върху тях. Но в крайна сметка най-близкият до венеуселските позиции камион остава невредим, а се запалва следващият, край който именно хвърчат бутилките с „Молотов”. Заради неспазеното изискване, казват, на изпълнителите дори не били изплатени обещаните им 4000 долара, поради което те набили наелия ги опозиционен депутат…
Така че няма защо Помпео и Болтън да се съкрушават как му дава сърце на Мадуро да гори храна. По-добре да се подготвят да отговарят самите те на въпроси как на тях им дава сърце да пращат групи вандали за пиромански изпълнения, които да осигуряват повод за военна авантюра. Как им даде сърце да навият механичната си играчка Гуайдо, та да подлъже толкова хора към границите на Колумбия и на Бразилия единствено с целта да ги превърне в пушечно месо, за да обърне международните везни в полза на войната.
Според колумбийската версия ранените от безредиците през уикенда са 285 души, като за 255 от тях се твърди, че са венесуелци. Официалните венесуелски данни са за 42-ма ранени, като 37 от тях са потърсили медицинска помощ.
В същото време в общите информации на много световни медии се вкарват и съобщения за четирима убити. Но не се уточнява, че това е все още непроверена информация от друго място – от границата между Венесуела и Бразилия. Тя е в труднодостъпен район и там няма толкова много журналисти, колкото по границата с Колумбия. Става дума за зона, обитавана от една от местните индиански общности, която не е била съгласна с разполагането на въоръжени части в нейните земи. А те отишли там, защото правителството в Каракас ги изпрати да подсилят граничната линия и да не допуснат навлизането на камиони с американски пратки откъм Бразилия. За първите две жертви в този район бе съобщено още на 21 февруари. Но властите в Каракас отрекоха по убитите да е стреляла Боливарската национална гвардия, защото намерените гилзи не са от патрони, използвани от тези сили.
Неяснотата за това, какво точно се е разиграло край бразилската граница и кой стои зад събитията там, кара повечето медии да не се впускат в подробности. Но не ги възпира да повтарят информацията за четиримата убити.
Има и друг емблематичен „хуманитарен” епизод – за кораб, натоварен с американски пратки и тръгнал от Пуерто Рико. Той бил пресрещнат от венесуелската брегова охрана и тя предупредила, че няма да го допусне в националните териториални води. Така че корабът се върнал обратно. Сега, разбира се, разказът за случая върви в контекста на „заплахите”, отправени от венесуелската страна спрямо непоканения морски съд.
В следващите дни всички тези гранични драми ще се въртят и превъртат непрекъснато, за да убеждават всички важни международни фактори в необходимостта от „смяна на режима” в Каракас. Гуайдо, който вече си свърши мръсната работа у дома и покровителите му повече не се нуждаят от изпълненията му на вътрешен терен, ще бъде пуснат по форуми и срещи да убеждава за „решителни мерки” срещу родината си. Вероятно ще му дадат да се възползва и от 7-те милиарда на венесуелската държава, блокирани в сметките на Citgo – може дори с цел въоръжаване на някаква опозиционна съпротива срещу Мадуро.
Само че организаторите на предстоящото шоу очевидно не си дават сметка, че дърводелщината им дотук вече категорично обръща общественото мнение и в Латинска Америка, и в Европа против наемника им Гуайдо и против самите тях. Защото и в Латинска Америка отдавна, а вече и в Европа, американската бруталност при намесата във вътрешните работи на суверенни държави предизвиква силно възмущение.
Дори десните латиноамерикански правителства са против силов сценарий във Венесуела, защото това ще подпали собствените им черги – ще отприщи силна антиамериканска вълна навсякъде из континента, където тези настроения имат дълбоки исторически корени и много сериозна мотивация. В Европа пък, където съвсем наскоро Майк Пенс си позволи грубо и неприкрито да нарежда на лидерите на ЕС каква политика да водят спрямо Иран и Венесуела, без никакво съмнение снимката точно на Пенс с Гуайдо и Групата от Лима може да предизвика само отрицателни емоции. Споменатият вече кореспондент на „Ел Паис” Франческо Мането също предупреждава, че практическото отъждествяване на Гуайдо с американската линия спрямо Мадуро буди силен негативизъм сред европейското обществено мнение, което и без това е дълбоко смутено от накърняването на международното право по венесуелския казус.
В самите Съединени щати хлъзгането към военен сценарий във Венесуела има сериозни и авторитетни противници, като сред тях е и Бен Родс, съветник по националната сигурност на бившия президент Барак Обама. Той представи в Мадрид испанското издание на книгата си „Светът такъв, какъвто е” и направи интереси коментари пред медиите по повод актуалните събития. Ето как го цитира „Ел Паис”: „Не съм почитател на Мадуро и последните избори може да са били измамни, но признавайки Гуайдо като президент, Тръмп създава усещането, че повече желае смяна на режима, отколкото същинска демократична промяна. Не смятам, че военната интервенция е добра идея по няколко причини. Венесуела е голяма и сложна страна. Историята на интервенциите на САЩ в Латинска Америка е много негативна. Дори и Мадуро да си отиде, това няма да е краят на историята. Можем да се сблъскаме със ситуация на хаос в продължение на дълго време с правителство, което няма да има легитимност в очите на хората, защото ще е поставено там от САЩ. Привърженик съм на търсенето на дипломатическо решение, чрез което да се стигне до избори”.
И още от Бен Родс – по преплитането на иранската и венесуелската тема: „Европа се държи добре. Големите страни в Европа искат да задържат Иран обвързан със споразумението в близките години и да изчакат новия президент на САЩ. Рискът с Тръмп, като се има предвид колко е войнолюбив, е, че първо иска скъсване на сделката, а после ще поиска война с Иран. Проблемът е, че две години са много време. Ако Тръмп не може да прокарва законите си, защо демократите имат мнозинство в Конгреса, ако се чувства под политическа атака у дома си, може да се опита да започне война, за да промени така контекста. И очевидно Венесуела и Иран са двете страни, които са под заплахата да бъдат избрани от него за военен конфликт”.
Уви, именно в такава посока тласкат Тръмп и ястребите, с които се е заобиколил. Сред тях не бива да пропускаме и сенатора републиканец от кубински произход Марко Рубио, който е главният вдъхновител на сегашната ескалация срещу Венесуела. Днес той предизвикателно пусна в Туитър две снимки, с които предупреждава Мадуро какво бъдеще му се пише. Снимките са на бившия либийски лидер Муамар Кадафи – в бял костюм, докато беше на власт, и окървавен, минути преди да го убият в онзи отвратителен линч през 2011-та, на който помним, че от кабинет в Държавния департамент ръкопляска и тогавашната държавна секретарка на САЩ Хилари Клинтън…
Макар и под такъв брутален натиск, крехкото клонче на мира все пак не е още съвсем увехнало. Венесуелският външен министър Хорхе Ареаса работи интензивно в ООН, където се координира с усилията на 60 държави с цел да бъде изработен международен механизъм за мирно и стабилно решаване на венесуелската криза. На инициативата съдейства и лично генералният секретар на ООН Антонио Гутериш.
Същевременно самият Ареаса разказа пред медиите, че провежда разговори и с назначения от Тръмп специален пратеник за Венесуела Елиът Ейбръмс, с когото са се виждали вече няколко пъти. Въпреки доста мрачната слава от миналото на Ейбръмс, той все пак е официалното лице за контакт с Каракас, излъчено от Вашингтон. Възможно ли е този сложен диалог да доведе до спадане на напрежението и до намиране на компромис? С непредсказуемо ръководство като сегашното в Белия дом всичко е възможно. Нека си спомним само какво стана не тъй отдавна между уж лютите врагове Тръмп и Ким Чен Ун…