Смърт в метрото

„Не исках да пиша за това, но по-възрастни и по-умни от мен хора ме посъветваха да го направя. Миналата сряда пътувах с метрото за Университета. Както винаги закъснявах, както винаги слушах музика със слушалки от телефона си, както винаги си мислех за предстоящите ми изпити, за които бях сигурна, че не съм добре подготвена.

Стисках чантата си с телефона и документите си в препълнения вагон на метрото и разглеждах хората около себе си. До мен стояха две момчета, говореха шумно и се смееха, дебела лелка със скъпо кожено палто и възрастен човек с разкопчано палто, шапка и безвкусен шал около врата си. Личеше си, че трудно се държи на краката си и реших, че е пиян. Слязохме от метрото заедно.

Човекът залитна и се облегна на стената. Помислих си, че нито е моя работа, нито имам време да пазя някакъв си пиян да не падне на релсите на метрото, но въпреки това се приближих и го попитах дали всичко е наред. Странно, но от него не лъхаше на алкохол.

Погледна ме уплашено и се опита нещо да ми отговори, но нищо не се разбра от думите му. Тогава си спомних една лекция за признаците на инсулта и със замряло сърце го помолих да се усмихне.

Гледаше ме пребледнял и не отговаряше. „Моля ви, усмихнете ми се, едно красиво младо момиче ви моли да се усмихнете, няма ли да го направите?!“ Опита да се усмихне. Усмивката му се плъзна само на половината от лицето. Това беше инсулт.

Какво се случи след това?

След това му помогнах да легне и сложих главата му на коленете си. След това звънях по телефона на „Бърза помощ“. След това се карах с операторите, които ме караха по няколко пъти да обяснявам какво се е случило, къде се е случило, как се е случило и защо е шумно около мен. След това им обяснявах, че човека умира на коленете ми. И накрая дочаках отговора: „Не се притеснявайте, изпращаме екип“.

Последваха 20 минути, които никога няма да забравя. Седях с умиращ в ръцете ми човек и молех преминаващите покрай нас поне да извикат полицията, която дежуреше на изхода на метрото. Някои просто ме отминаваха, други се спираха за миг, само за да ми кажат, че бързат и нямат време. Накрая пристигна „Бърза помощ“.

Сложиха мъжа на носилка и… кошмарът продължи.

Разбирам, че е час пик, разбирам, че всички бързат за да не закъснеят, но какъв човек трябва да си за да не пропускаш лекари с носилка, на която лежи умиращ човек? Въпросът е риторичен – трябва да си бездушна тълпа.

След два часа ми позвъни едно момче от екипа на „Бърза помощ“, на когото бях дала телефона си и ми съобщи, че човекът е починал пред вратите на болницата. Твърде много се е забавила лекарската намеса и просто е умрял.

Даже не зная как се казваше този човек. Но сега зная една страшна истина – можете да умрете пред очите на стотици хора и никой да не се спре за да ви помогне.

Моля ви, понякога се откъснете от своите мисли и погледнете встрани. Можете да спасите живота на някой човек, или поне да му дадете шанс да се бори за своя живот.

Ivan Metodiev