Приключвала ли е някога Студената война?

Формалният край на Студената война през 1989 г. донесе известен оптимизъм, че идеята за „края на историята“ наистина би могла да се реализира, тъй като вече не съществуват реални причини за геополитически търкания между най-силните държави на международното поле.

Първоначално се смяташе, че Новият световен ред, за който пръв заговори Горбачов в своето обръщение към ООН на 7 декември 1988 г., ще донесе равнопоставено партньорство в световната политика и че ще представлява „пълна промяна на ситуацията в международен план след края на Студената война“. Но тя приключи, а „краят на историята“ така и не дойде, защото САЩ продължиха да водят същата политика спрямо Москва. Всъщност за Пентагона Студената война реално никога не е свършвала, защото основната политическа задача Русия да бъде елиминирана от световната политика все още не е постигната. Независимо, че през 1989 г. дойде краят на комунизма в Източна Европа, а след това през 1991 г. и в СССР, и че се създаде реална възможност за създаване на нова система за международна сигурност, разширяването на НАТО на Изток след 1999 г. е пряко доказателство за продължаването на политиката на САЩ от времената на Студената война спрямо Москва. А това на свой ред създава несигурност за бъдещето на световния мир.

След разпада на СССР и края на Студената война, много публични личности и учени на Запад поставиха два важни въпроса. На първо място, какви са причините за съществуването на НАТО. И второ, защо този отбранителен съюз се разширява, след като Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) би могла да осигури необходимата рамка за сътрудничество в сферата на сигурността в Европа, включително и в Русия. Въпреки това, НАТО не се разпадна, а тъкмо напротив – възприе политика за по-нататъшно разширяване на Изток, по подобие на ЕС. Кризата в Косово през 1998-1999 г. стана формален аргумент за разширяването на споменатите по-горе две организации за „по-добра сигурност в Европа“. В своята реч пред Европейския парламент на 13 октомври 1999 г., председателят на Европейската комисия Романо Проди бе пределно ясен по този въпрос. Но нека имаме предвид, че кризата в Косово, последвана от пряка военна намеса на НАТО срещу Сърбия и Черна гора, беше изцяло провокирана от правителството на САЩ, с цел да се даде формален повод за разширяването на НАТО и ЕС на изток.

Въобще можем ли да говорим за край на Студената война през 1989-1999 г., като се има предвид може би най-важният аргумент в обратната посока – НАТО продължава да съществува и дори да се разширява? Всъщност НАТО е най-големият и продължително съществувал военен съюз в съвременната история. Той е създаден през 1949 г., шест години преди основаването на Варшавския договор. Днес няма никакво съмнение, че НАТО е създаден и все още съществува като основен инструмент за политиката на САЩ за глобално превъзходство и налагане на еднополюсния модел, които от своя страна са директно насочени срещу Русия. Разполагането на американски ракети в Западна Европа през 80-те години на миналия век, независимо от настъпилото „разведряване“ на отношенията между САЩ и СССР през 70-те години, стана ясен индикатор за природата на американската геополитическа игра с Изтока, в която НАТО е употребен за реализиране външнополитическите стремежи на САЩ. Като предлог се използва, че НАТО е най-голямата международна организация в сферата на сигурността в Западна Европа. НАТО бе създаден най-вече, за да „защитава“ Западна Европа от СССР, затова възникват доста съмнения, защо тази организация от епохата на Студената война все още съществува, след като предполагаемата заплаха за западната цивилизация изчезна с разпада на СССР и Варшавския договор. По принцип правилният отговор на този въпрос може да се открие в причините за Студената война. Според ревизионисткия подход от средата на 60-те години, основната вина, както за Желязната завеса, така и за Студената война е на САЩ, защото „те отказаха да приемат легитимните изисквания на СССР за сигурността в Източна Европа и пренебрегнаха договореностите между съюзническите страни за третиране на следвоенна окупирана Германия като цялостна икономическа единица. Освен това администрацията на Труман използва мита за съветския експанзиционизъм, за да замаскира истинската природа на американската външна политика, която включваше и създаването на глобална система за налагане на американския тип капитализъм“.

Несъмнено разпадът на СССР, начело с Горбачов, създаде огромен политически вакуум в Централна и Източна Европа, който в идните години бе запълнен от НАТО и ЕС. Разширяването както на НАТО, така и на ЕС, на изток се превърна инструмент на Вашингтон за постепенно придобиване на контрол над бившите комунистически държави в периферията на Русия. Сред академичните среди на запад има едно общоприето клише, когато става въпрос за разширяването на ЕС, а именно, че бившите комунистически страни от Източна Европа „са искали да се присъединят към клуба на сигурните, проспериращи, демократични и с относително добро управление държави. Източноевропейските страни виждаха себе си като естествена част от Европа, но смятаха, че съветската хегемония и западноевропейското съгласие по отношение на статуквото са ги лишили от възможността да се радват на демокрацията и свободния пазар. С падането на комунизма тази историческа несправедливост трябваше да бъде отстранена и присъединяването им към ЕС означаваше тяхното завръщане към Европа“, (Ян Зельонка, „Европа като империя: Природа на разширяването на ЕС“).

Не е ясно обаче, защо днес седем западноевропейски държави, които не са членки на ЕС, не са в състояние да видят гореспоменатите предимства на еврочленството. Нещо повече, през 2016 г. една от страните-членки (Великобритания) реши да напусне съюза и една от основните причини за това решение бе именно разширяването на изток. Защото стимулът на източноевропейските държави за присъединяване към Евросъюза е финансовата подкрепа от страна на западните държави. От геополитическа гледна точка обаче, новите членки на ЕС се превърнаха в Троянския кон в клуба. Те подкрепят открито империалистическата външна политика на САЩ, а основният им ангажимент както в ЕС, така и в НАТО е да взимат активно участие в предстоящата военна акция на Запада срещу Русия, която може да се превърне в трета световна война. Но като критична част от западния фронт срещу Русия, тези източноевропейските държави ще бъдат първите, които ще се сблъскат с преките последствия от войната.

Със сигурност една от най-фундаменталните антируски мерки в Европа в постсъветския период бе решението на САЩ за експанзия на НАТО на изток, предлагайки пълноправно членство на три от страните от бившия Варшавски договор – Полша, Чехия и Унгария. Договорът между Рейгън и Горбачов от Рейкявик бе грубо нарушен от страна на Вашингтон под формалния претекст за серия от събития, които са наложили това – представянето на Владимир Жириновски на изборите в Русия през 1993г., вътрешния натиск над Бил Клинтън от републиканците в Конгреса и смятаният за провал от страна на САЩ отговор на ЕС на гражданската война в Югославия (1991-1999). Вашингтон побърза да обвини европейците, че не са в състояние да се справят с кризата в Югославия, която бе основен тест за ЕС. Ако трябва да сме честни, всички усилия на ЕС за установяване на мир по отношение на тази криза наистина се провалиха, по простата причина, че американската дипломация правеше всичко възможно да ги саботира. Първата работа на НАТО, само две седмици след разширяването, бе да бомбардира Сърбия, с цел да окупира косовската провинция.

Трябва да признаем, че многополюсният модел, който наблюдаваме от 1989 г. поне до 2008 г., бе заменен от еднополюсността на САЩ – хегемониална система, в която акумулираната хиперсила на САЩ в глобалната политика отправя нови предизвикателства към международните отношения. След събитията от 11 септември Съединените щати започнаха да се държат като водеща политическа и военна сила с цел да постигнат глобална хегемония. Неслучайно те представиха тенденциозно атаката от 11 септември единствено и само като дело на „Ал Кайда“ – терористичната организация на Осама бин Ладен, който е син на саудитски милионер и който „е получил терористичния си занаят благодарение на САЩ, биейки се срещу съветската армия в Афганистан през 80-те години“. Администрацията на президента Буш-младши бързо отговори на удара. До края на 2001 г. радикалният ислямски режим на талибаните в Афганистан, който осигуряваше добра среда за операциите на „Ал Кайда“, бе свален и голямата част от страната бе окупирана или попадна под контрола на американските сателити в региона. Това бе началото на т.нар. „война с тероризма“, която в действителност трябваше да послужи като добро оправдание за засилването на ролята на САЩ на световен полицай. И така, политиката за установяване на еднополюсен модел се превърна в първа точка от дневния ред на Пентагона и Белия дом. Със своята инвазия в Афганистан през 2001 г. и в Ирак през 2003 г. САЩ застанаха на върха на йерархията в международните отношения и геополитиката. И така до 2008 г., когато Русия най-накрая реши да защити своите геополитически и исторически интереси в различни части на света – в случая, конкретно в Кавказ. С други думи, в периода 1989-2008 г. САЩ се превърна в единствената държава в света, която има военен и политически потенциал да бъде решаващ фактор навсякъде по света. През тези години военните разходи на САЩ надвишиха тези на всички останали държави взети заедно – това бе ясен знак за хегемониалната политика на Вашингтон. САЩ станаха единствената световна суперсила – нещо като империя по-силна дори от Римската и Британската империи.

По дефиниция империята е държава, която има доминираща роля и способност да функционира самостоятелно без каквито и да е пречки. Затова империите работят самостоятелно, а не в съдружие с други държави, или поне не с великите сили – фундаментална грешка, която в края на краищата отключва апокалиптична враждебност и сблъсък с останалата част от света. Исторически погледнато, след време тази враждебност предизвиква ответен удар на останалите, както е в случая със САЩ, които през 2008 г. получиха ответен удар от Русия. Днес Централен Кавказ, Източна Украйна и западната част от Близкия изток се превърнаха в региони на директен сблъсък на геополитическите интереси върху шахматната дъска, където се срещат залязващата американска империя и изгряващата политическа, икономическа, финансова и военна мощ на Русия. Още през 1990 г. (първата война в Персийския залив) САЩ прекрачиха моралните граници, злоупотребявайки със своята свръхсила и установиха отвратителен и брутален еднополюсен модел, който предизвикваше страх и омраза у останалите големи сили. В този смисъл, известният журналист Стивън Лендман определя САЩ като „дива гангстерска държава“. Тя действа в нарушение на собствените си правила, ценности, норми и изисквания. Такъв е случаят от 1990 г. с бомбардировките на САЩ и техните сателити от НАТО над Югославия, продължили 78 дни. „Нашите военни възможности са достатъчно големи, за да откажат потенциалните врагове да се превъоръжават с надеждата да надминат или да се приравнят към мощта на САЩ.“ Това гласи Стратегията за национална сигурност на САЩ, приета през септември 2012 г.

След 1989 г. американските ястреби открито заявиха необходимостта Америка да играе доминираща роля в световната политика. Да се върнем към речта на Хилъри Клинтън при изслушването й преди встъпване в длъжност като Държавен секретар през 2009 г.: „Нека го кажа ясно – САЩ могат, трябва и ще управляват света през новия век. Светът е отправил поглед към нас, защото Америка има намерението и решимостта да мобилизира общите усилия за решаване на проблемите в световен мащаб, защитавайки интересите си, но и стимулирайки прогрес. В това ние нямаме конкуренция“. Тези думи на Хилъри Клинтън бяха абсолютно безпочвени, защото САЩ вече бяха започнали да залязват. Постепенният упадък и отстъпването на Америка от имперското място, което се е случвало с всяка друга империя в историята, не могат да бъдат разбрани, без предварително познаване на природата и движещите сили на имперската система. След 1991 г. САЩ се превърнаха във „военизирана общност“ по подобие на Римската и Османската империи. Движещата сила на американската империя е външнополитическата задача да прекроят света спрямо своите ценности и правила. Такъв амбициозен проект обаче изисква много систематична политика на цялостна мобилизация на обществото, икономиката и политическата среда. Една такава мобилизация винаги предполага жертването на някой сектор на икономиката в полза на експанзионизма. Вследствие на това функционирането на системата се поддържа от нуждата да бъдат възстановени ресурсите, изразходвани на предния етап – нужда, която САЩ не може да задоволи. Всъщност, оказа се, че на САЩ им излиза доста скъпо да поддържат своето военно господство. В над 80 държави от Балканите до Кавказ и от Аденския залив до Корейския полуостров и Хаити има разположени американски войници. Днес американската администрация е в капана на ефекта на имперската експанзия – това е пропастта между наличните ресурси и амбициите, особено във външната политика, които официално се представят като „национална сигурност“ или „хуманитарни мисии“. Несъмнено скъпите имперски амбиции на САЩ, и в частност военните разходи, отслабиха американската икономика, особено ако я сравним с тази на Китай или Русия.

Редица учени като Ноам Чомски и Мишел Шосудовски прогнозират, че след края на Pax Americana ще възникне нов, многополюсен модел в международните отношения. Факт е, че администрацията на Владимир Путин очевидно поддържа идеята за многополюсен модел, като система с повече от два доминиращи силови центъра, а не идеята за двуполюсен или еднополюсен модел. Концепцията за многополюсен свят трябва да включва САЩ, страните от БРИКС, Япония и ЕС. И тъй като тази система включва няколко относително равностойни суперсили, можем да кажем, че по природа тя е по-съвършена и вероятно по-успешно би могла да гарантира глобалната сигурност. Всъщност от 2008 г. насам светът е в процес на трансформиране на силите и това със сигурност е много опасен период, защото супермогъществото на САЩ е оспорвано от възхода на американските съперници Русия и Китай. Украинската и сирийската кризи са последица от трансформацията на силите, което на свой ред бележи началото на нова студена война. Скоро това може да доведе до ера на „горещия мир“. Но САЩ вече не са в състояние да прокарват Доктрината Буш, чиято цел бе да запази еднополюсния модел и хегемония на САЩ, поддържайки военно превъзходство и недопускайки предизвикателства от която и да било друга държава. Китай и Русия вече оспориха американската хегемония. Понастоящем тези две държави са в процес на изграждане на свой собствен съюз, който поддържа идеята за многополюсността като съвместен подход за решаване на глобалните проблеми и поддържане на колективната сигурност чрез общи, координирани действия на великите сили.

След 1989 г. основната задача на американската външна политика е да защити идеята и прилагането на еднополюсен геополитически световен ред, докато Русия и другите страни от БРИКС се опитват да създадат многополюсен ред. БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) са ясно изражение на феномена „Бунтът на останалите“ (Rise of the Rest), обявяващ се срещу американската хегемония. Значението на тези четири бързоразвиващи се икономики и тяхната геополитическа мощ вече е видимо и признато. А прогнозите сочат, че до 2021 г. страните от БРИКС ще надхвърлят общия размер на икономиките от Г-7. И така, тук имаме две диаметрално противоположни геополитически концепции за световния ред през 21 век. Кризите в Украйна и Сирия са просто практическо изражение на това. Най-общо казано, САЩ не се противопоставят на руските геополитически проекти не толкова заради страха от възстановяване на СССР, а за да реализират своите собствени геополитически проекти, според които Русия би трябвало да се превърне в икономическа колония на Запада. Също както бившите югославски републики, които днес съществуват само формално като „независими“ държави.

След 2000 г. най-непосредствената задача на САЩ по отношение на Русия е да попречи на Москва да създаде евразийски геополитически и икономически съюз, който да възпрепятства разширяването на ЕС и НАТО в Източна Европа и на Балканите. В този смисъл Украйна играе основна роля. Както казваше известният русофоб от полски произход Збигнев Бжежински, Украйна е изключително важно пространство на евразийската шахматна дъска, нещо като геополитическа опора, чието съществуване като независима държава помага да се попречи на Русия да се превърне в Евразийска империя и в световна сила. Затова политиката на САЩ в Източна Европа трябва да бъде насочена към настройване на тези страни срещу Русия. И най-вече на Украйна, която играе съдбовна роля в забиването на нож в гърба на Русия.

Тезата на Хъфингтън за неизбежния сблъсък между антагонистични култури в постсъветския период служеше като нещо подобно на научно оправдание за продължаване на американската хегемониална политика след 1989 г. Самият й автор бе едновременно водещ учен и политически съветник на няколко президента на САЩ, и така още от 50-те години на миналия век. Което означава, че пряко е участвал във формирането на американската политика по време на Студената война. Но след като СССР и неговите сателити загубиха войната, Pax Americana трябваше да бъде продължен. Със своята статия, а по-късно и с книгата си за сблъсъка на цивилизациите, Хъфингтън трасира пътя на Пентагона и заедно изобретиха нови врагове, с което да се оправдае новата роля на САЩ и запазването на американската хегемония в постсъветското време. След Елцин Русия се превърна в един от тези врагове, защото реши да се противопостави на глобалната хегемония.

Новата външна политика на Русия през 21 век е ориентирана изключително към опровергаване на тезата, че новият век от новото хилядолетие ще бъде „по-американски“ от предишния. И това означава, че руско-американските отношения след 2000 г. извършват преход от Новия световен ред, начело със САЩ, към многополюсна промяна на отношенията. Последният успех на геополитическия проект Pax Americana бе втората война в Персийския залив (войната в Ирак) през 2003 г. Тя бе стартирана от неоконсервативния президент Джордж Буш-младши не само за да премахне „виетнамския синдром“, а най-вече, за да опровергае експертите, които предричаха ерозия на американското влияние в световната политика. Архитектите на геополитиката на постелцинова Русия, както и критиците на Pax Americana, подчертават, че американската мека сила под формата на създаването на популярна култура, мода, музика, фаст-фууд и т.н., които са продукти на една примитивна субкултура и квазицивилизация, е много опасна. Затова нашата цивилизация има важната задача да се бори с тази квазицивилизация, която унищожава същинското лице на човека. Това е една от най-важните задачи на Русия като велика сила в световната политика. Засилващата се мощ на постелцинова Русия, която оспорва световната хегемония на САЩ, може да се види по фактите – Русия успя да удвои своя БВП, да утрои заплатите в реално изражение и да намали безработицата и бедността.