ПОСЛЕДЕН УРОК

Контейнерите за боклук до блока.
Тук всяка сутрин идваше жена,
във вехти дрехи, слаба, невисока,
с количка, а през зимата с шейна.

Преглеждаше в сместа добре нещата,
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми странно тя позната,
в походка, маниер, гърбът – превит.

Бях все зает,началник-в общината,
до службата ме караха с кола.
И само сутрин, точно до вратата
я виждах – беше с очила.

Веднъж обаче тя ме заговори.
Попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори.
И я познах – познах я по гласа.

Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.

Цял ден на работа за нея мислих –
УЧИТЕЛКАТА, станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех-
бях станал ученикът – Божидар.

Не бе познала в мене ученика.
Самият аз бях доста променен –
солиден, тежък, лика и прилика
с авторитетен бизнесмен.

На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро. Неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.

Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна,
прибрах се бързо на бегом у нас.

В кашончето бях сложил 300 евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.

Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя – никой няма.
Пред прага – плик, кашончето – встрани.

“Не те ли учих драги Божидаре,
че всяка работа краси Човек.
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век.

Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня
и знай – ще легна гладна този ден.

Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как, не върша грях.”
Това прочетох, щях да се убия.
Учителката вече не видях.

Божидар Коцев

Следете изданието ни и бъдете осведомени за всяка новина от България и света.

Качваме постоянно, за да сте информирани за всичко и на време.

Харесайте страницата ни във фейсбук и бъдете винаги информирани.