Някои му викат Наследствена Обремененост, други шизофрения, преценете сами!

Помните ли какъв беше номерът на дезертьора, за когото Швейк разказваше с възхищение в бараката на дивизионния затвор?

Той, накратко, се преструваше на наследствено обременен. Когато щабният лекар взел да го преглежда, човекът обяснил, че не е дезертирал, а още от дете обичал да пътува и винаги копнеел да изчезне някъде надалеч. Веднъж се събудил в Хамбург, друг път в Лондон, без изобщо да знае как се е озовал в тези градове. И всичко това, защото баща му бил алкохолик и се самоубил преди раждането му, майка му била проститутка, която пиянствала и умряла от делириум тременс. По-малката му сестра се била удавила, по-голямата се биха хвърлила от влака, брат му скочил от железопътния мост на Вишехрад, дядо му пък убил жена си, полял се с газ и се запалил, втората му баба участвувала в циганска скитническа банда и се отровила в затвора с кибрит, единият му братовчед бил осъждан няколко пъти за подпалвачество и прерязал вратните си жили със стъкло, братовчедка му по бащина линия се хвърлила във Виена от шестия етаж. Когато бил на шест месеца и го повивали на масата, майка му излязла за малко, а котката го смъкнала и при падането ударил главата си. Затова от време на време имал силно главоболие и точно в такова състояние напуснал фронта и се озовал в кръчмата „При лекетата“…

Номерът на дезертьора минавал, даже го освободили от служба. И по тази причина петимата скатали се от фронта, с които лежал в килията, решили също да го прилагат, като за всеки случай си записали на едно късче хартия:

„Баща алкохолик. Майка проститутка.

I сестра (удавила)

II сестра (влак)

Брат (от моста)

Дядо + жена си, газ, запалил.

II баба (цигани, кибрит) + и т.н.“

Колкото и добре да е съчинена дадена семейна история обаче, самият съчинител също не е зле да си води бележки какво е разказвал. Иначе се получават конфузи, които могат да го направят доста смешен, както се получи с българския премиер. Веднъж, да речем, той се оплака, че до навършване на 30-годишна възраст гледал с родителите си 5 прасета и 15 кокошки, а след работа лично косял тревата за 10 зайци. Сетне обаче реши да ни умили с историята как майката му го наричала „картофено момченце“, защото семейството се хранело основно с картофи и кисело мляко. Последва още по-тъжното: „Да, играех със скъсани гуменки и ядях филия с мас. Така че аз съм се нагладувал до 30 г.“ „Израснал съм по най-бедния начин“, разправяше още премиерът, но пък сега сподели, че разпродал „всичко“, за да купят със сестра си молекула за 8000 долара, когато майка им била болна от рак…

Впрочем за тази лична трагедия Бойко Борисов се сети изневиделица, покрай казуса с мораториума върху новите лекарства. Но е интересно да се забележи, че това се случи ден след като ГЕРБ наложиха волята си над ветото на президента Румен Радев. Нещо повече, мораториумът върху заплащането на нови лекарства беше предложен още в края на октомври от финансовото министерство и беше вписан в проектобюджета на здравната каса. Тоест Борисов имаше цял месец и половина на разположение, за да си спомни за мъките на майка си, през които днес минават стотици тежко болни.

Вместо това обаче той си мълча, докато ни се обясняваше, че спирането на 21 нови лекарства ще спести 25 млн. лв., пък и те били експериментални и не се знаело дали ще имат ефект. Мълча си и когато Цветан Цветанов с прискърбие сподели, че баща му е починал от рак и че Вежди Рашидов и Йорданка Фандъкова преодолели същото заболяване. И чак когато видя, че срещу безумието се надигат вой и скърцане със зъби, внезапно се обади от Брюксел с „готов съм да преразгледам решението“ – еднолично, демек, понеже си е въобразил, че е над парламента.

В случая гаврата е по няколко линии – със самите болни, със собствената партия, с цялото устройство на държавата. Но не на последно място – с паметта на майка му, починала през 1998 г., когато Борисов вече е бил на 39 години и е направил бляскава кариера в силовите среди. Той обаче продължава да се прави на беден, за да го играе „доброто ченге“ пред потърпевшите от мораториума – така, както преди време пред студенти не му трепна окото да каже: „Кой ми е помогнал на мен, сирака, да стана кмет, премиер?”. Само за протокола: баща му умира, когато Борисов е на 48…

Разполагайки със спомени за всякакви ситуации, нашият премиер ги вади от ръкавите си като живи зайчета. Тъжните семейни драми изскачат в подходящия момент и съобразно профила на публиката, а в тях са набъркани роднини до девето коляно. Историята за убития дядо, който се вее като знаме за пред антикомунистите, обаче взе да омръзва, та затова наред да влезе в употреба беше майка му Венета. Твърде цинично дори за мащабите на собствената му циничност, която, между другото, му е изигравала и лоши шеги. Като в ето тази случка:

В един ден Бойко Борисов, още в качеството си на столичен кмет, имал планирани срещи с бившите царски офицери, а веднага след това – със запасните воини от Българска народна армия. Случило се обаче така, че о.з. полковниците и старшините от резерва дошли преди офицерите на Негово Величество. Като свръх натоварен човек, Борисов не забелязал тази малка подробност и подкарал любимия спомен за дядо си и лагерите, за това как по времето на социализма му пречели да се изучи за нещо повече от пожарникар, за работата си като бодигард на Негово Величество и т.н., и т.н. След десетина минути гостите се умълчали, започнали да гледат кмета накриво. „Ама ние не сме бившите царски офицери!“ – промърморил мрачен майор с филцова шапка. „А, така ли?“ – сконфузил се Борисов, но моментално се взел в ръце. За секунда обърнал на спомени за щастливото си социалистическо детство в Банкя, казал две-три топли думи за Сталин и Путин и завършил с истории от времето, когато работел като бодигард на Тодор Живков…

По-лошото е само, че по същия начин Борисов си представя и управлението на държавата. Сутрин казва едно, за да го отрече по пладне, тъй щото привечер да се върне на предишното си мнение, от което да се откаже в полунощ. Също както Карлсон, който живее на покрива, викаше на Дребосъчето: „Ще дойда към 5, но не по-рано от 6, най-вероятно след 7, така че в никакъв случай не ме чакай преди 8“, никога не е ясно с какъв акъл ще се събуди, нито колко пъти ще го промени. Хвърчи с перката си, мятайки се от една крайност в друга, но за сметка на това – с категоричната убеденост, че той е човекът с последната дума. „Готов съм да преразгледам решението“, казва, при положение че допреди секунди парламентарната група на неговата партия е вадила от сто кладенеца аргументи в подкрепа на същото решение и тепърва ще й се наложи да вземе завоя обратно…

Е, ако отново не се разколебае, разбира се, защото същият премиер, който сега се е сетил за болните без пари за лекарства, преди време беше отговорил на въпрос защо управляваните от него стават все по-бедни, цените – все по-високи, а държавата се е захванала със скъпоструващи проекти, така: „Моето семейство, откакто аз се помня – от дете до ден днешен, картофи не е купувало. Винаги сме си ги садили, копали, гледали и не сме ходили в плод и зеленчук, за да си купим – нито майка ми, нито баща ми, нито баба ми, нито аз. И мога да ви кажа как се садят, ако не знаете. Трябва да се сложат на тъмно, за да покълнат, след това малко с мотиката се копаят, слагат се. При толкова пустеещи земи всеки може да си насади.“

Това ще рече, че като нищо болните от рак утре или още довечера могат да получат съвет как да се самолекуват с молекули собствено производство. Като за целта, естествено, се разкаже поучителна история за някоя братовчедка, преборила тумора единствено с филии с мас…

Всъщност Борисов може и да не разбира, че това е цинизъм, което обяснява и защо си мисли, че номерът му да се прави на спасител пак ще мине. Най-неприятното – той май наистина не си дава сметка, че България е парламентарна република и не може да нарежда на парламента как веднъж да гласува едно, а после коренно да промени решението си. Не може да наложи мораториум и да го прегласува с едно просто абракадабра според текущото му настроение, нищо че самата дума, твърди се, имала магически ефект и на арамейски означавала „ще се случи така, както казвам“.

Апропо, покойният президент на Туркменистан Сапармурад Ниязов, самопровъзгласил се за Туркменбаши, т.е. за Баща на туркмените, също управляваше по този начин. И дори направи нещо, от което Борисов трябва да се поучи: вместо да се чуди как да угоди на тежко болните, той обяви извън закона всички инфекциозни заболявания, в този число холерата и СПИН-а. Под възбрана попадна и самото им споменаване, а престъпилите заповедите му изтърпяваха разнообразни наказания, сред които 36-километров маратон из пустинята Каракум…

Звучи като анекдот, но е автентична история, чието повторение на българска почва със сигурност ще донесе облекчение на всички. Нито болни ще има, та да се отпускат пари от бюджета, нито депутатите на ГЕРБ ще се маят как да обърнат палачинката по заповед на премиера. Самият той пък няма да разказва тъжни истории и ще бъде овъзмезден за тежкото си детство с едни по-спокойни дни. А току-виж намерил и време за мемоари, та най-сетне да разберем дали някоя котка не го е смъкнала от масата за повиване или просто си е такъв.